И Скаридата чете хороскопи, но най-вече за да ме дразни.

— Ако се беше родил два дни по-рано, щеше да си мечтателна артистична натура, която се наслаждава на живота и живее ден за ден — каза заядливо веднъж, когато четеше за зодията преди моята. И във въздуха сякаш увисна едно послание, че тогава нещата биха били много по-добре.

— Мечтателните фермери, които живеят ден за ден, накрая фалират или попадат под колелата на трактора си — промърморих аз.

Но в действителност навярно само зодиите ни могат да обяснят защо сме толкова привлечени един от друг, при положение че и двамата ожесточено се съпротивляваме — да, в последно време ми се струва, че точно това правим. Може би трябва да се обърнем към астроложка, която да проучи нещата. Сигурно е някой проклет транзит на Венера, която среща Марс в дванайсетия дом. Има ли начин да извия тези линии и кръгове в друга посока, за да се освободя и да спра да мечтая за малки бледи скариди, и уверено да закрача към щастието с някоя мускулеста, сръчна и трудолюбива млада дама от службата за заместници? А Скаридата би могла да се установи с някой смахнат брадат тип с дълга лятна ваканция и осемнайсет метра рафтове за книги.

Продължихме да се срещаме и след катастрофалния рожден ден, но като че ли вече постоянно се дебнехме един друг и само наблягахме на това колко много пречки съществуват между нас.

— Не мога да си взема отпуск през лятото, ако обаче имах няколко свободни дни през септември, бих отишъл до Лофотен44 да ловя риба! — заявявам жизнерадостно. — Това сигурно не е за теб, нали?

— О, не! Предпочитам Фестивала на авангардния театър в Авиньон! През юли! — не ми остава длъжна тя. — Играят на френски! — добавя.

Опитваме се да се убедим както един друг, така и самите себе си, че е време да си тръгнем от купона, докато все още е забавно. Преди да свърши зле. Аз за нищо на света не искам да наранявам Скаридата, по-скоро бих си отрязал останалите пръсти.

Но не мисля, че тя го разбира. Ужасно ме дразни, когато започне да изрежда всички гадости, които онзи тип Роберт е причинил на приятелката й Мерта.

В последно време често го прави. Чувствам се по някакъв начин лично обвинен, не знам дали усеща, че в тона й се прокрадва „такива са мъжете“. Понякога казвам неща от сорта на „какво пък, може и тя да го е предизвикала“ и тогава Скаридата побеснява от гняв.

— Ама аз не съм такъв! — опитвам да се защитя. — Ти мислиш, че сме егоистични и че се възползваме от жените — но само понеже съм мъж, не мога да поема на плещите си грешките на другите мъже! Ти признаваш ли се за виновна за всички злодеяния на белите срещу останалите раси? А ти си наистина бяла, да знаеш!

Тогава тя казва, че ни най-малко не твърди, че аз съм Роберт, и не разбира защо смятам, че трябва да го защитавам. Той поне не е удрял Мерта, добавя — и ето ме отново, потънал в земята от срам поради факта, че много мъже бият жените си. Така доникъде няма да стигнем.

След тези сблъсъци територията около нас става толкова минирана от всичко изречено и премълчано, че е трудно да продължаваме с игрите си, в които бяхме толкова добри в началото.

Но ако трябва да съм болезнено честен пред себе си, големият проблем за мен се корени в нещо друго. Това ми става все по-ясно и по-ясно, откакто майка умря.

Искам и имам нужда от жена, която може да създаде някакъв дом. Нямам нищо против да купува кюфтетата и да прави торта от пакетче, може да окачва дървени завеси и да избира дрехи, които изглеждат така, сякаш са дарение; но да я е грижа, да видя някаква система в действията й, за да се почувствам у дома. Ама аз мога да си купувам кюфтетата сам, ще каже Скаридата, а на гърба си имам дрехи; та това е като да живея с абсолютния минимум — да поемам храна колкото да не умра от глад, да нося дрехи колкото да не ме арестуват заради неприлично поведение на обществено място.

Скоро няма да се налага да се притеснявам, че ще загубя фермата и ще се озова в някой пропаднал приют за бездомни. Тук започва да прилича на такъв приют, дявол да го вземе! И не знам какво да правя. Без секс ще издържа, случвало се е за дълги периоди, но да бъда бездомен в собствения си дом… това не е никак забавно.

А не мисля, че Скаридата иска да създаде дом с мен. Или че знае как.

45

Нямам дори пирон, с който да сготвя супа,

само шепа криви кабарчета

и клещи…

Животът ми все повече се разпадаше на две части. Инес Лундмарк се беше пенсионирала преждевременно и аз изцяло бях поела ръководството на детския отдел. Оставих работата съвсем да ме погълне — организирах седмица на детския театър, поканих местни художници да илюстрират приказки заедно с децата, започнах преговори с политици за нови помощи за културни събития и за малко да се озова в листата на една партия. Мисля, че си бях създала приятната репутация на човек, богат на идеи, който наистина знае как да прави нещата. Посещавах изложения и семинари извън града и почти бях убедила най-важния човек в общината да отдели пари за фестивал на детското кино. По-късно се оказа, че него го интересуваше нещо друго. Той ми беше предложил заедно да посетим фестивал на детското кино в Полша една събота и неделя. Секретарката му ми се обади и ме помоли да потвърдя, че искаме двойна стая, и изведнъж всички прегръдчици и обръщения „миличка“ си дойдоха на мястото. Когато настоях за обяснение, първо измънка, че се опитвал да спести пари на общината… и че в крайна сметка сме модерни хора, нали? След това каза, че секретарката му не го е разбрала правилно и че тя е един некомпетентен човек, който скоро ще бъде излишен. И дотук с фестивала на детското кино.

Естествено, не можех да предприема нищо повече в тази насока — единственото, което щях да постигна, бе да докарам неприятности на секретарката. Те гледат да си вържат гащите, този тип мъже. Но не съм сигурна, че просто си търсеше дребно приключение в сигурната прегръдка на общинската йерархия — случваше се да ми звъни посред нощ и да ломоти и хлипа в телефонната слушалка. Разказах на Бени и той предложи да си сложи изкуствен мустак и да влезе в сградата на общината, представяйки се за друг. Това бе един от редките случаи, в които успях да го заинтригувам с работата си — май ревнуваше малко.

Най-лошото беше не това, че общинската клечка ме сваляше, нито пък че фестивалът не се състоя. През годините съм се научила да си имам едно наум, когато съм мила с мъжете. Някои от тях очевидно проявяват необяснима слабост към жени като мен. В началото мислят, че съм крехка и уязвима, а щом усетят, че това може би не е точно така, се превръщам в загадка, която именно те ще успеят да разгадаят. Случвало се е и преди.

Най-лошото беше, че жената на тази клечка ми е колежка в библиотеката. Тя, разбира се, не знаеше нищо — не че имаше много какво да се знае, — но я чувах да говори в стаята за персонала, както го бе правила години наред:

— Сега, след като децата напуснаха семейното гнездо, Стен и аз най-накрая имаме повече време един за друг! Само да можеше да си вземе отпуск, за годишнината от сватбата ни щяхме да отидем на Мадейра на втори меден месец! Стен и аз, Стен и аз…

А през нощта Стен хлипаше по телефона.

Темата за разговор в работата се въртеше все около съпрузите в този период. Лилиан основно се оплакваше от своя:

— … и като се прибереш вкъщи, след като си стояла на крака десет часа, той просто си седи на кухненската маса, разгърнал вечерния вестник върху черупките от яйца и купичките от корнфлейкс от закуска, и пита какво ще има за вечеря. И все за нещо трябва да го утешаваш — понеже не е спечелил от лотото или някой се е държал като идиот в службата му, или понеже оплешивява. Всъщност най-спокойно е, когато е болен, защото тогава само лежи и охка и с децата имаме малко време да правим това, което наистина ни се иска…

— Ето! Стен никога не би постъпил така! Той е толкова мил и съобразителен, че често закусва в работата…

Говореха ли, говореха и ми скачаха по нервите. Защото бях убедена, че и те някога са изпитвали към мъжете си поне част от това, което сега ме тегли към Бени. Твърде стара съм да вярвам, че „при нас със сигурност няма да стане така…“, особено като се има предвид, че нещата още отсега не са цветя и рози.

И животът се разпадна на две части — трудната, интересна работа, която запълваше деня ми, и времето след това, през което все повече и повече премислях.

Стен. Мъжът на Лилиан. Робертино. И Йорян.

А Бени?

Колко висока цена бях готова да платя и какво беше онова, което в действителност исках?

Имаше само един човек, когото можех да попитам. Затова отидох у тях.

46

Виждаме се все по-рядко и по-рядко.

Тя вече не може да идва с колата на приятелката си — очевидно приятелката й се е отървала от колата си — и затова се налага или да отида и да я взема, или да дойде с автобус. Но има само един, в 7,30 вечерта в делнични дни. Тогава тя пристига тук в 8,30, а аз гледам да съм в леглото в 10,00. Рядко успявам да я взема преди осем вечерта, така че и в двата случая става късно. Ако пък остана да спя при нея, трябва да стана в 5.

Час и половина, веднъж или два пъти седмично. Без да броим седмиците, в които е в командировка.

При положение че на нас са ни нужни няколко денонощия само за да надникнем под повърхността на собствените си шеги. Не можеш да подхвърлиш: „Имаме ли бъдеще заедно?“, когато тя стои в коридора и си облича палтото.

А, забравих уикендите. В тях се случва да е тук по цял ден. Тогава се и караме. Или избягваме да го правим, което е почти толкова изтощително.

И все пак ми липсват тези дни — последните три уикенда тя е на конференции и семинари и на не знам си какви глупости. Така както е тръгнало, ще започна отново да я срещам единствено на гробището.

Взех я с мен на едно тържество тук в селото. Признавам, че може би беше вид експеримент, с цел да видя реакциите на познатите ми. Имаше малко напрежение между нея и Виолет, останалите обаче, повечето над петдесетте, я приеха радушно. Приказваше с някои така ентусиазирано, че се притесних, да не би да им дава съвети за книги, но се оказа, че са говорили за историята на селото. Няма лошо, искреният интерес и от двете страни не вреди — освен това знам колко трогателно силно искат да ме видят задомен моите съселяни. Когато и последната ферма затвори, селото ще умре, поне по нашите разбирания — тази мисъл е някъде в крайчеца на съзнанието на всички ни. Ще се превърне в поредното предградие.

Спомням си, че мрачно се бях надвесил над бирата и си представях Рьонгорден като ваканционна вила за служителите на някоя компютърна фирма.

По-късно получихме покана за кафе от леля Алма и чичо Гунар, старите приятели на майка. За неделя.

— За съжаление, няма да мога! Летя за Упсала утре в три — извини се Десире.

Мда. Какво мога да кажа?

Когато съм сам в обора, все по-често си мисля, че сега пред мен има три пътя и скоро трябва да реша по кой да поема.

Път номер едно: Опитвам се да убедя Десире да напусне апартамента си и да се пренесе при мен. Тя няма никакво намерение да го направи и знам, че ще се ядоса, дори само ако я попитам.

Път номер две: Продавам фермата и се местя в града, където се грижа кафето да е горещо, когато тя си идва от Упсала. Това пък аз нямам намерение да направя.

И път номер три: Поглеждам реалността в очите и се отказвам от едно невъзможно начинание. И се захващам сериозно да си намеря жена, която иска да е с мен повече от три часа седмично. Защото четвъртият вариант, този, който най-много ме ужасява, е да остана стар ерген. Като Босе, когото хората все още наричат момчето на Нилсон, въпреки че е на четирийсет и шест. Той живее сам във фермата на родителите си заедно с възрастната си майка, гледа няколко животни за месо и работи на половин работен ден в склада на „Лантменен“. Инсталирал си е огромна сателитна антена и получава пакети с надпис Гарантирана дискретност, и живее за лова на птици през зимата. Иначе не знам да има други интереси. Понякога се отбива в Рьонгорден с някакви измислени задачи и остава три часа и ако Десире е тук, и двамата въздишаме зад завесите, щом видим неговата кола да се задава.