Не, никога като Босе. Момчето на Сьодерстрьом, на петдесет и три… Ще направя всичко по силите си, само и само да избегна това. А сега ножът е опрял до кокала.

Навярно излъчвам тревога, че ще остана ерген, която витае около мен, като съм с Десире. Тя усеща, че имам очаквания, затова вирва брадичка и иска да сме само приятели в игрите. Малка скаридка, все още момиче, нея не я е страх да остане сама в динамичния си градски живот.

Когато успея да я вкарам в леглото си, което се случва все по-рядко, се чувствам, сякаш съм глътнал камък. Защото е все така замайващо бяла, топла и грациозна като преди и тогава й казвам: „Ти ще си виновна, ако умра преждевременно! За неженените мъже статистическата прогноза е по-лоша!“. А когато тя се извива наляво-надясно, мъчейки се да избегне отговора, не разбира, че звънецът бие за последното действие.

47

Не искам да скъсам финалната лента,

да правя скокове, да хвърлям предмети.

Защо трябва да е по-ценно да скочиш над гредата,

отколкото да минеш точно под нея?

Естествено, опитах се да го представя като посещение на учтивост. Носех цветя — букет скъпи лалета, и торбичка хубав индийски чай „Даржилинг“.

Тя отвори вратата, но веригата беше сложена. Когато видя, че съм аз, ме пусна да вляза, ала без ентусиазъм. Не беше и груба, по-скоро разсеяна. Като човек, който наистина е твърде зает, за да приема гости.

— Здравей, Инес! — казах аз. — Отдавна не сме се виждали! Как са нещата при теб?

— Защо питаш? — зачуди се тя. — Надали това те интересува особено. — Не прозвуча враждебно.

Приех думите й като знак, че според нея животът сега е твърде кратък за празни приказки. Затова на мига реших да не увъртам, а да давам направо.

— Е, как, напротив! — казах. — Мислех си много за теб. За начина ти да наблюдаваш живота и за това колко мъдра трябва да си. Бих искала да споделиш малко с мен.

— Хммм? — Тя ме гледаше с очакване.

— Някога сигурно си направила избор — продължих. — И аз трябва да направя избор, и то скоро. Интересно ми е да знам как ти си разсъждавала тогава. Как стана така, че избра архивните си шкафове пред личните преживявания? Разбираш ли какво искам да кажа?

На бузите й изведнъж се появиха две червени петна, тя се изправи и сложи лалетата в старомодна кристална ваза, която свали от най-горния рафт на кухненския бюфет. Видях как се качи на един стол. След това се върна в хола и седна, махна очилата си и ме погледна с раздразнение.

— Какво те кара да мислиш, че някога съм имала избор? Естествено, че нямах нищо, от което да избирам, що се отнася до личните преживявания! Родителите ми бяха мисионери в Танзания, а мен ме отгледа една леля, която беше стара мома и между впрочем бе изключително мърляв и разхвърлян човек! Когато влязох във висшето училище за библиотекари, изпитах опияняващо усещане за свобода. Беше прекрасно да подреждам нещата, както аз искам. В система. Но, разбира се, бих могла да избера и преживявания като курсове за рисуване върху порцелан или групови екскурзии. Това никога не ме е привличало ни най-малко! После работих в библиотеката в продължение на трийсет и седем години, voila tout45! А и много добре знаеш, че изобщо не съм се интересувала от това да имам „приятели и доверени лица“. Ти разбираш ли какво искам да кажа?

— Ако ме изгониш, ще се прибера вкъщи и ще направя папка за теб! — отвърнах аз. Реакцията ми предизвика лека усмивка.

Говорихме почти час. Тя поднесе по една чаша от моя чай, но така, както го беше приготвила, можеше да се сбърка с чай от пликче.

— Това, което ми трябва, не е съвет — започнах аз, — а просто един поглед. Остър поглед като твоя. Какво имаше предвид, когато каза, че Бени е или напълно неподходящ за мен, или единственият възможен?

Тя се изправи и отиде до архивните си шкафове, откъдето извади моята папка.

— Така… наблюдавала съм ви само три пъти — поде. — Последният път беше след Коледа, точно преди да се пенсионирам. Няма нужда да обяснявам защо е неподходящ за теб, това ти е пределно ясно. Например дрехите му… а човек все пак избира как да изглежда, съзнателно или несъзнателно. Но другото. Тези чувства, които видях. И у двамата. Твоят съпруг беше симпатичен човек, ала ти никога не спираше да работиш, когато той идваше в библиотеката. Не изпускаше нищо и не се преструваше, че не го познаваш, дори и в началото. Сякаш не мислеше, че си струва усилието. С този другия бе почти неучтива. А после той държеше книгата, която ти му даде, толкова внимателно, сякаш беше любимото му кученце. Да, повече не мога да кажа, защото не ги разбирам тези неща. Но съм виждала това и преди и винаги преминава — добави почти злорадо.

— Единственият възможен? — настоявах аз.

— Казах го, защото ти беше различна. Не те бях виждала такава преди. А сега наистина трябва да ме извиниш, имам много работа.

Показа ми най-новия си проект. Беше започнала да събира рекламни брошури, отговаряше на специалните предложения, участваше в състезания и архивираше резултатите.

— Но не ми харесва, когато ме наричат „Уважаема И. Мария Лундмарк!“ — отбеляза тя строго.

Инес знае коя е и ще ги научи и тях. Някакъв ред трябва да има!

48

Защо, по дяволите, всичко трябва да е толкова невъзможно? Това се питах един ден, когато бях пропуснал да проверя кои крави са разгонени, понеже се бях унесъл в приказки по телефона със Скаридата. Зрели мъж и жена, почти връстници, една ферма, един град наблизо, две работни места. Живеят заедно, пътуват до работата, обзавеждат къщата… имат деца. Спят заедно всяка нощ, срещат се за повече от три часа на седмица.

Представих си го толкова ясно, че с лекота прелетях над всички онези пречки, в които досега се бяхме забивали челно. Просто реших, че е крайно време да действам, и започнах да планирам какво би могло да се направи по къщата.

Къщата в Рьонгорден е голяма. На първия етаж има просторна кухня, хол, по-малка стая и широк коридор. Горе — две спални и таван, който може да се използва, ако се уплътни и обзаведе. Ако направим по-малката стая работен кабинет за нея… няма да е трудно, вътре в момента се намира само люлеещият се стол на майка. Не съм влизал там сигурно от година. Моята спалня ще е за нас, ще превърнем спалнята на майка в детска стая… и проклетите рафтове с книги на Скаридата ще сместим някъде.

След това започнах да изчислявам дали ще успеем да купим кола за нея. Може би ако продаде апартамента си и по този начин се отърве от ипотечните вноски… ясно е, че няма да има време да продължи на пълен работен ден, а и нали ще прекъсне за няколко години, когато първото дете се появи… или пък би могла да работи по няколко часа на ден, ако наистина държи. В селото няма детска градина… но Виолет може да гледа детето през деня…

Така си представях нещата и, да, тези мисли озариха последния месец, преди да започне кошмарът на лятното полугодие, изпълнено с непосилен труд. Бях толкова погълнат от пресмятанията си, че напълно бях забравил за Скаридата. Но един ден й казах, че има нещо важно, за което искам да говорим. Дойде доста неохотно с автобуса, защото точно в този момент беше заета с някакъв театрален фестивал за деца. Сложих я да седне, донесох хартиите, скиците и изчисленията и започнах презентацията си.

Тя не попита нищо, не каза нищо. Чак когато стигнах до въпроса за работа на непълен работен ден, деца и Виолет като бавачка, тихо изстена. Млъкнах и в стаята за момент настъпи мъртвешка тишина.

След това беше неин ред да говори.

Напомни ми онова женско коли, което някога имах, дето се катереше по стените като полудяло и просто искаше да избяга.

Правя всичко възможно, за да забравя какво каза тогава. Ставаше въпрос, че тя не може да си представи — да визуализира, така се изрази, че занапред нейните лета ще преминават, тичайки с кошници за пикник по полето или ходейки на пансион сама с евентуалните ни деца. Че обича работата си и е работила здраво, за да стигне дотук, че не би могла да ръководи детски отдел на половин работен ден, а и половин библиотекарска заплата едва ще покрива разходите за колата — ще бъде принудена да ме моли за пари дори за фризьор. И че по-скоро би направила аборт, отколкото да повери детето си на Виолет.

Когато стигна до този момент, за мен всичко беше приключено.

Тя продължи да философства за това, че сега ни е добре така и защо не изчакаме да видим как ще се развият нещата между нас — а аз нямах сили да й противореча.

После ми обясни колко важно ще бъде да излизам в бащинство и че би искала да пътува през лятото. Даже не я попитах дали някога е чувала за фермер с млечни крави, който е излязъл в бащинство и е свободен през лятото. Просто седях и кимах, като играчка с механизъм.

Обади се на следващия ден и се извини, че е била толкова рязка, но страдала от предменструален синдром и била изнервена. Щяла обаче да измисли някаква вкусотия за вечеря в събота.

За първи път правеше нещо подобно. Милата скаридка, тя дори не е разбрала, че краят настъпи. А аз просто събирам сили да й го кажа.

49

Можех да я хвана предпазливо,

да я сложа в мрежата,

старателно да я обеля и обезкостя

и да я опитам —

но тя се измъкна,

проклетата любов.

Пълна бойна готовност, казват военните. Тогава трябва да си държиш пушката постоянно заредена, защото врагът дебне наоколо.

С Бени бяхме в пълна бойна готовност от няколко седмици. Проблемът беше, че не виждахме кой е врагът.

Нещо се бе случило, което, изглежда, беше поставило началото на края — но кога по-точно?

Разбира се, някой може да каже, че това се е случило в момента, в който се срещнахме за първи път.

На мен ми се струва, че стана онази вечер, в която Бени разгърна пред мен скиците си с предстоящите промени в къщата и ме въведе във финансовите си изчисления за това как аз ще продам жилището си и ще напусна работа. Или най-малкото ще премина на половин работен ден.

Имах чувството, че се задушавам, бях получила пристъп на душевна астма. Защото той запращаше реалността право в лицето ми, същата реалност, която дотогава бях заобикаляла отдалече. Разбира се, че и аз бях размишлявала за нас, но за нашите „чувства“ и за нашите различия. Дали чувствата щяха да се износят, докато работим върху връзката си. Защото ако не успеехме да ги запазим, въпросът къде да живеем нямаше да бъде от значение.

За свое успокоение си бях решила, че той навярно в един момент ще стигне до извода, че млекопроизводството е твърде изтощително, и ще започне работа в някоя фирма за трактори. И ще си намерим нещо по-близо до града. А ако толкова държи да запази семейната ферма, може да я дава под аренда. Някъде дълбоко в себе си знаех, че този оптимизъм е доста наивен — след яростното му избухване, когато открих дипломата му, подозирах, че нещата не бяха толкова лесни. Но както казах, успявах да държа този въпрос извън живота си. И ето че той се появи и сложи въпроса в скута ми и замаха с опашка около мен.

Когато предложи Виолет за бавачка, всичките ми задръжки паднаха.

Обясних му как аз гледам на нещата, без да увъртам. Наясно бях, че това можеше да се окаже фатално за връзката ни, но в случая беше важно да съм Ясна и Откровена, за да ме разбере веднъж завинаги. И все пак нямах намерение да горя всички мостове. Топло му предложих да изчакаме и да оставим първо връзката ни да се задълбочи, говорих за това, че трябва да осъзнаем нуждите си и да разберем кои от тях са най-съществени за нас, за да можем да се приспособим един към друг; звучах като професионално изкривен семеен терапевт. Исках да го примамя да мисли извън границите, които си поставя. Не би ли желал например да пътува и да види света с мен, нали никога не беше имал тази възможност? Или да изживее напълно щастието да бъде баща, като излезе в отпуск по бащинство и по този начин ми даде възможност да се развивам в кариерата си?