Струваше ми се, че един час има ужасно много минути и че всяка минута се проточва до безкрай. Постоянно гледах часовника. Не можех да се накарам да изям дори един йогурт. Веднъж си запуших носа и погълнах три сурови яйца едно след друго, защото си бях втълпила, че страдам от недохранване. Иначе живеех на бульон.

Беше много, много по-лошо от всичко, което бях преживяла, по-лошо от смъртта на Йорян. Нямах сили дори да се срамувам от това. Йорян бе напълно заличен от моето съзнание.

Мерта би могла да ми помогне през първия етап. Но тя беше във възстановителен център в Смоланд46. А и онова, което на нея й се случи, беше неизмеримо по-лошо, ако адът може да се степенува.

Тогава започвах да плача и заради Мерта.

След две седмици се замъкнах обратно на работа. Останалите мислеха, че съм изкарала тежък грип. Само Улоф беше виждал болничния ми лист. Каза ми, че ако искам да говоря с него, той е насреща, и аз почувствах, че сега наистина бих могла. Но не го направих.

Потънах в работа. Вървеше много добре. Всъщност само когато бях напълно заета, се чувствах горе-долу нормално. В момента, в който си отидех вкъщи или останех сама на обяд, имах усещането, че цялото ми лице се разпада. Сякаш беше направено от лего и във всеки миг отделните му части ще се разглобят. През нощта, разбира се, не спях. Лежах и размишлявах за всички пропуснати възможности. Всяка нощ нови. Все повече и повече.

52

Когато бях в града онзи ден, видях Десире за първи път, откакто бяхме скъсали. Беше топло и тя седеше в едно заведение на открито заедно с някакъв прошарен мършав мъж. Навеждаха се един към друг и изглеждаха погълнати от разговора си. На масата имаше цял куп книги. Минах покрай тях достатъчно близо, за да видя, че най-горната е на английски. Естествено. Десире беше с червило и с ново елегантно яркосиньо сако. Косата й бе по-дълга от обикновено и леко вълниста. Прошареният тип се смееше.

Прииска ми се да му избия предните зъби. Не изглеждаше като да носи на бой. Ако Десире му се беше усмихнала с лятната си усмивка, навярно щях да прескоча оградата и да се натреса между тях. Но тя не го направи.

Следващия път трябва да изпратя Анита до града. Явно вече се ориентира в моите задачи толкова добре, колкото и аз.

Когато отпускът й приключи, тя премина на половин работен ден, без дори да повдига въпроса за това. Продължавахме си както преди и аз я научих да кара трактор, за да може да подрежда силоза47, докато докарвам силажирания фураж. Започнахме да ходим с колелата на малки излети, а в петък вечер тя вземаше (един!) филм под наем и купуваше бутилка вино.

Между другото, първият филм, който взе, беше „Полицейска академия“.

В момента, в който оставах сам, надувах радиото до дупка. И някъде в периферията на съзнанието ми се появяваше една нова Десире, с грим и хубави дрехи, която се среща с изискани мъже, които са пътували по света и четат книги на английски. Е, значи, беше получила това, което бе желала! Аз също в крайна сметка.

Чудех се дали понякога си мисли за мен. И какво ли беше искала, когато в началото ми бе звъняла посред нощ. Сигурно да ме обвинява за нещо.

Щеше ми се да седя срещу нея и да се смея и да й кажа колко е хубава с червило и с това ново сако. А тя да ми се усмихва с лятната си усмивка.

Но нали сам бях направил избора си и сега изглежда, сякаш бих могъл да имам всичко — и ферма, и семейство.

С Анита. Навярно така ще стане и това не е толкова зле. Съществуват и по-страшни неща.

Всъщност никога не бях вярвал, че ще се получи между нас със Скаридата. Имаше нещо плашещо в силните чувства, които тя пораждаше у мен и очевидно продължава да поражда — да искам да избия зъбите на един напълно непознат! А и освен това никога не съм имал вяра в така наречените „бракове по любов“, които започват с това, че човек потъва в нечие деколте по време на танц. По-късно, ако притежателката на деколтето е на подходяща възраст и е свободна, се преминава към обичайните ритуали на двойките като кино, семейни вечери, посещения в ИКЕА и почивки на остров Родос, после се запазва дата в църква и всичко върви по мед и масло чак до семейния терапевт.

Нещата сигурно са вървели не по-зле някога, когато родителите са ти избирали жена — тогава поне си знаел, че получаваш свястна жена и след това просто трябва да свикнеш с нея, защото друга няма да получиш. Майка би избрала Анита.

А и ми се струва, че и аз, и Анита чувстваме, че времето ни за романтика е минало. И двамата се нуждаем един от друг — така светът ще има една стара мома и един стар ерген по-малко, на които да се присмива.

— Това вече е друга работа! — заяви Виолет одобрително, когато се срещна с Анита за първи път. Бенгт-Йоран я познаваше отпреди.

Излязох и ударих с юмрук стената на верандата. Но след това се върнах обратно.

Анита не е нито глупава, нито скучна, въпреки че не ме разсмива като Скаридата. Винаги съм я харесвал и ми е било приятно с нея. Но не мога ей така изведнъж да се влюбя, както не мога да започна да пея оперни арии. Просто не ми идва отвътре.

Самата тя никога не би ме попитала дали я „обичам“.

Хората обичат котки и ягодов сладолед, и пуловери с поло яка, и остров Ибиса — и изведнъж трябва да „обичат“ един-единствен човек, докато приключат с това и „заобичат“ някой друг. Това винаги ми е приличало на игра на бутилка.

Мислех си за онази стара шега с щъркела — не вярвам в щъркела, въпреки че съм го виждал с очите си.

Не вярвам в Любовта, въпреки че съм я преживявал.

Бих могъл да кажа аз.

Когато не успявам да заспя, си мисля, че в действителност никога не дадох шанс на любовта. Никога не погледнах толкова напред, че да я поставя пред всичко останало.

Понякога усещам, че все още нямам особено твърда почва под краката си и може би никога вече няма да имам.

Когато мисля за семейство, не мога да спра да си представям Скаридата, бременна, с моето дете като топка в нейното крехко бяло тяло. Да й направя дете… Точно както тя копнееше.

Разбирам хората, които преживяват късо съединение в мозъка, когато смятат, че са срещнали извънземни, и напълно потискат всичките си спомени от срещата. Сякаш не са в състояние да намерят място за тях в своя мисловен свят, който са принудени да изградят наново. И повярвайте ми, аз така ще потисна спомена за Скаридата, че накрая дори няма да мога да открия библиотеката.

53

Да поправиш пукнати сапунени мехури

и да накараш кукла да се усмихне

може да отнеме време…

Сънувах, че съм в магазин, в който има разпродажба на обувки. Сред купищата открих една много красива синя обувка с каишки. Сложих я на десния си крак. В действителност краката ми са слаби и бели като бухалки за бейзбол, но в съня си видях как в тази обувка десният ми крак стана кадифено златист, с изящен като на балерина глезен. Започнах да търся лявата. Когато я намерих, установих, че е много мъничка — като за петгодишно дете.

— Така става понякога — каза продавачката с безразличие. — Както си прецените. Това е единственият ни чифт.

Ама как да си купя различни по размер обувки? Да си отрежа половината стъпало? Излязох унило от магазина и се събудих.

Припомнях си този сън, когато мислите започваха да се реят в посока Бени. Половината стъпало.

Но в моята програма за възстановяване влизаше и нов външен вид. Започнах със спирала за мигли, за да прикрия подпухналите очи, и пудра заради тъмните кръгове. Последва малко червило и осъзнах, че всъщност е доста приятно мъжете да ме забелязват. Всеки път, когато някой ме заглеждаше, беше като едно малко отмъщение на Бени: виждаш ли, все пак има някой, който иска да ме има! Купих си и няколко хубави дрешки в ярки цветове, най-вече за да се уверя, че живея. Успях доста добре.

През май от библиотеката ме изпратиха на курс в Лунд за две седмици. Отидох и до Копенхаген и влязох в Глиптотеката48. На входа има статуя на Ниоба49, заобиколена от всичките си деца. Снимах я с фотоапарата си от всякакви възможни ъгли. След това прекарах часове в залата с бюстове на римски императори и императрици. Към II — III век сл.Хр. те започват да стават по-реалистични, почти като фотографии, и може да се проследи външният вид на един и същи човек от детството до старостта му.

Как ли щях да изглеждам след петдесет години? А Бени?

Обещах си, че при всички положения ще го потърся, когато стана на осемдесет. Това поне не можеше да ми откаже.

По време на почивката си се записах на курс по рисуване с водни бои на западния бряг на Ирландия. По цял ден чайките кръжаха над нас и пищяха, а ние се опитвахме да уловим отблясъците на слънцето по водата долу в подножието на скалите. Двама американци, брат и сестра, ме поканиха в Уисконсин за Коледа. Той беше учител в колеж и с него бе много приятно да се мълчи.

В една малка прашна кръчма видях стар хладилник като този, който се намира в кухнята на Бени. Или се намираше? Навярно нещата са се променили.

Само веднъж наех кола и минах през селото на Бени. Убеждавах се, че отивам да бера малини в гората до съседното село. По пътя видях Бени и една загоряла от слънцето, тъмнокоса жена. Движеха се срещу мен с колела и кошници за пикник пред кормилото, но, естествено, не ме забелязаха в колата. Бени обясняваше нещо и сочеше надалече към полетата. И той беше загорял от слънцето и отслабнал и си бе подстригал косата по различен начин. Изглеждаше щастлив.

Тя пък изглеждаше доста скучна. Сигурно е добра компания за Виолет, помислих си. Започнах да се чудя дали и с нея прави любов така, както с мен, и след това всичко стана толкова непоносимо, че едва се прибрах вкъщи и се зарекох никога да не ходя там.

Мерта все повече заприличваше на себе си, поне външно. Но ми напомняше за една играчка, която бях имала като дете — жълто метално пате, което можеше да се придвижва с клатушкане на металните си лопатки и да казва „па-па“, когато го навиех с ключе. Един ден завъртях ключето твърде силно и пружината на патето се счупи. Не можех да проумея, че повече не иска да върви, на външен вид си беше същото.

Пружината на Мерта се беше счупила.

Но разликата между хората и металните патета е преди всичко в това, че нашите пружини могат да се излекуват с времето. Мерта срещна един мъж, който се придвижваше с инвалидна количка. Беше му направена колостомия и бе избухлив и мрачен. „Да-да — казваше Мерта. — Ама с него поне знам как стоят нещата!“

Неговият живот със сигурност стана по-вълнуващ, откакто я срещна. Тя твърдеше, че хората в инвалидна количка могат да правят всичко, което и ние останалите. Веднъж по време на разходка в планината пусна количката по едно възвишение. Количката се преобърна и той я обсипа с проклятия, но Мерта просто поклати глава и го замъкна на следващия висок хълм.

През септември поднових часовете си за четене на приказки. Едно русо момченце с кафяви очи често сядаше най-отпред и прекъсваше приказката и предлагаше различни подобрения. Неговият татко стоеше до стената и изглеждаше едновременно горд и смутен. Веднъж останаха след часовете и си поговорихме, а след това отидох с тях на сладкарница. Таткото се казва Андерш и живее сам със сина си. Започнахме да се срещаме и да си правим излети, посещавахме музеи и си готвехме. Андерш е историк и разказва за миналото по един толкова лековат, насмешлив начин, че направо не знам на какво да вярвам, но пък често ме разсмива.

Надявах се, че се влюбвам в него.

Един ден, когато тримата бяхме в парка, синът му Даниел каза с трепереща долна устна:

— Толкова ми е мъчно за орлите!

— Защо? — попита Андерш.

— Защото не могат да влязат в къщичките за птици.

Тогава разбрах, че този, в когото бях влюбена, беше Даниел.

През октомври се случи малко чудо. На една витрина видях чифт красиви сини обувки с каишки. Познах ги. Веднага влязох и ги купих, обух ги и се прибрах вкъщи. След това, без да ги свалям, проведох един телефонен разговор.