Изглеждаше, сякаш възприема онова, което казвах, стоеше и кимаше замислено през цялото време.

Така че можеше да се очаква да започнем да работим по цялото това приспособяване и задълбочаване. Стана обаче точно обратното. И двамата се заровихме дълбоко в собствения си живот и не отстъпвахме и сантиметър земя на другия.

Получи се почти като състезание. Бени правеше всичко по силите си, само дето не плюеше тютюн и не се биеше с нож със съселяните си, за да покаже, че е прост фермер, аз пък демонстрирах, че съм Жена с Кариера и Културни интереси. С главно К. Можеше да се добави и с Куха глава.

Не се опитвахме да построим мост над пропастите между нас, а се мъчехме да се бутнем един друг вътре. Вероятно и двамата разчитахме на чудо. Аз очаквах той да признае, че има душа, той сигурно се надяваше да ми порасне престилка през нощта. Привличането между нас все още беше толкова силно, че сякаш всеки миг можеше да ни погълне някоя черна дупка. Обратната страна на монетата беше, че се карахме по-яростно от всякога.

В един момент спряхме да се любим. Беше твърде трудно. Само ни болеше още повече.

А после не остана много. Защото в това военно положение не можехме просто да си седим и да ни е хубаво заедно; трябваше през цялото време да строим барикадите си.

Всичко свърши там, където започна — на гробището. Един ден отидохме заедно и всеки се погрижи за своя гроб.

Изведнъж Бени попита:

— Вярваш ли, че ти и аз някога ще лежим под един и същи надгробен камък? — И погледна замислено към моя камък.

Погледнах към неговия и потреперих.

— Под чий камък? Това е въпросът — отвърнах аз.

— Защото аз не вярвам! — каза Бени.

Мина известно време, преди думите му да достигнат до мен. Той вече не вярваше в нас. Нито в настоящето, нито в бъдещето ни.

Някъде вътре започна да ме боли ужасно.

Прибягнах до обичайното ни обезболяващо и започнах да се шегувам.

— Каквото и да стане, аз винаги ще мисля за теб като за Момчето от съседния гроб — казах. — Нали се сещаш, като в романите в седмичниците. Момчето от съседната къща. Онова страшно приятно момче, с което главната героиня е израснала. Тя не осъзнава колко приятно е то всъщност, докато някой Казанова от града не й разбие сърцето. Тогава се връща вкъщи и се събира с момчето от съседната къща, което я е чакало вярно. Каквото и да се случи с нас, аз ще се върна при Момчето от съседния гроб, когато стане време за това. При теб, Бени. И после можем да играем на клечки с кокалите си, докато не изгубим представа кои са твоите и кои моите. Ще ме чакаш ли вярно?

Бени мълчеше.

— Не и ако мога да го избегна — каза. — А какво ще правим със съпругите и съпрузите си?

— Няма да се занимаваме с тях. Защото сме ти и аз, Бени, дори и да не ни е писано в този живот.

— Ако някоя жена реши да направи почтен мъж от мен, няма да я предам — заяви той. — Тя ще бъде тази, която ще остане с мен.

Замълчахме.

— Може би е най-добре да не се срещаме въобще — каза Бени накрая.

Точно в този момент изпитах просто благодарност, че взе някакво решение за нас двамата. А и някак си не ми се струваше възможно да е окончателно. Затова се съгласих.

Той се изправи и ме хвана за ръка. Застанахме между надгробните си камъни. Прегърнахме се и дълго не се отделихме един от друг.

— Нека да се срещнем точно тук — предложих аз накрая. — След петдесет години, да речем!

— До скоро! — каза той тъжно и си тръгна.

Аз останах още малко и след това се прибрах.

50

Едва ли някога ще разбера дали Десире наистина беше осъзнала, че бях сериозен, там на гробището. И ако да, как ли го приемаше? Тя сигурно можеше още доста време да кара така — да се скъсва от работа през седмицата и да разпуска за няколко часа в селска атмосфера през уикенда. Като се има предвид, че винаги аз бях този, който вървеше по петите й и искаше още, бе странно, че точно аз сложих края — поне си мисля, че беше така. Не можех да продължавам по този начин — цената бе твърде висока. Но раздялата направо ме смазваше.

В момента, в който се прибрах от гробището, смъкнах ботушите си, влязох в хола и взех тефтер и химикалка от бюрото. След това направих една обиколка на къщата и двора. Крачех наоколо като строителен инспектор и си записвах всичко, което трябваше да се направи. Радио „Енърджи“ бумтеше на максимум — идеално за човек, който иска да се лоботомира за известно време, без трайни увреждания. Съставих списък с по три неща дневно, които да върша, без да броим текущите задачи. Като например да излея основите на торохранилището и да построя нова помпена станция.

И започнах да действам. Упорито се утешавах с работа, толкова много работа, че нямах време дори да погледна местния вестник. Не знаех кой ден от седмицата сме точно. Всяка сутрин излизах в 5,30 и работех до 10 вечерта, когато се прибирах. Тогава просто се просвах на дивана, често не успявах дори да стигна до спалнята. Имаше дни, в които не можех да си спомня дали съм ял, или не.

Поддържах това темпо чак докато стана време за пролетната оран. Ако кравите нещо недоволстваха, веднага изпитваха удара на подкованите ми ботуши. Една крава стана толкова нервна, че се наложи да й сложа скоба против ритане. Мислех си, че трябва да са ми ужасно благодарни тези крави.

Не изпаднах отново в онази апатия, която ме беше обзела, преди да срещна Скаридата. Нещата бяха навързани — бях се отказал от най-зашеметяващото нещо в моя живот за това тук. Така че бях принуден да му дам и останалото. Всичко, което имах.

След това дойде един период, в който си наумих, че трябва да излизам в събота вечер. Беше като работна задача — една от многото, — да изляза и да проуча какво се предлагаше на пазара, като на изложение за селскостопански машини. Оставих един фризьор да направи каквото може от кълчищата ми, слагах си чиста риза, дънки и старо кожено яке и излизах. Ходех по кръчми и се срещах с момичета и понеже всъщност изобщо не ми пукаше какво мислят за мен, имах много по-голям успех, отколкото във времената на Джентълмена Бени. Понякога дори се прибирах с някое момиче вкъщи, но никога не се срещахме отново. Не че това ми носеше кой знае каква утеха, тези момичета въобще не се превърнаха в нещо повече от тяло за мен. Но не мога и с ръка на сърцето да твърдя, че от нощите с тях ставах по-потиснат. Поне виждах, че някъде там съществуваха жени, които можех да имам.

В един момент спрях да излизам в събота — заради оранта обръчът около мен беше започнал да се затяга. Работех по осемнайсет часа на ден и една сутрин, когато припаднах в котелното помещение, разбрах, че трябва да направя нещо. Бях свалил седем килограма и имах гастрит. За да се справя поне с това, се обадих на Анита и тя се отби една вечер. Като ме видя, закри устата си с ръце.

— Не искам да говоря — казах аз. — Имаш ли лекарството?

След една седмица си взе годишния платен отпуск.

— В болницата са повече от доволни, ако не го вземеш през лятото — обясни тя.

После се пренесе в стаята на майка. Готвеше риба и леки супи за стомаха ми и масажираше гърба ми, след като бях седял в трактора и орал до 11 вечерта. Напълни хладилника и фризера, чистеше и подреждаше в къщата. Окачи пердета и идваше с мен в обора, щом станеше време за млечните проби. Вечер седеше и плетеше, докато аз четях „Ланд“, и в началото не си говорехме много.

Беше като да вземеш два аспирина, когато главата ти ще се пръсне от болка. Болката бавно отшумява до едно леко болезнено пулсиране, с което постепенно свикваш.

На третата седмица започнах да й разказвам. Тя не продумваше, само кимаше и хвърляше по едно око на плетката си. Това беше добре, ако бе тръгнала да коментира Скаридата, щях просто да спра да говоря.

На четвъртата седмица се премести при мен в спалнята. Не беше някакво вълшебно преживяване, по-скоро като горещ душ, когато си наистина схванат и потънал в мръсотия. Приятно и естествено, ала нищо, от което да ти се завие свят.

Нито веднъж не се обадих на Десире и не отидох на гробището. Родителите ми биха ме разбрали.

Точно след като се бяхме разделили, на няколко пъти телефонът иззвъня посред нощ. Знаех кой е, но не вдигах слушалката. Иначе бих се върнал отново там, откъдето се опитвах да се измъкна.

51

Трябва да премина през минутите,

една по една,

да ги погълна като горчиви хапове,

да се помъча да не мисля за това

колко много остават…

Всеки създава свой собствен ад от онова, което мрази най-много. За хората по Средиземноморието адът бил вечна горещина, за северняците — царство от лед и тишина.

Аз създадох моя собствен ад, оставяйки всички грешки, които бях допуснала, и всички възможности, които бях пропуснала, да минават пред очите ми като на филмова лента.

Едва седмица след като с Бени се сбогувахме на гробището, осъзнах, че е бил сериозен. Чак тогава. Обадих му се една нощ, за да се хвана за някаква нишка. Той не вдигна и с ужас разбрах, че съзнателно се изолира от мен.

И филмът започна да се прожектира. Първо онова, което си казахме в деня, в който ме запозна със скиците си на къщата. Колкото повече връщах лентата назад, толкова повече се уверявах, че бях прозвучала като Доналд Дък — един противен, досаден Доналд Дък, който кряка и знае всичко най-добре. Който казваше, че „ние“ трябва да се приспособим, а имаше предвид, че Бени трябва да се приспособи към мен. Който мислеше, че всички възможни решения започват с някаква жертва от страна на Бени — ако въобще мислеше. През цялото време бях напълно убедена, че аз съм обектът на желание, че аз мога да избера. Като си помисля, че само допреди няколко седмици се терзаех, защото не знаех какво искам да имам, или какво мога да си представя да жертвам — навярно нищо.

Инес ме бе предупредила: „Ти беше различна, не те бях виждала такава преди“. Беше се родило едно неповторимо чувство и тя го бе видяла, но не и аз. И това чувство сега ме връхлетя с такава сила, че ме повали в болнични за две седмици.

Първото ми излизане в болнични, откакто бях завършила гимназия. Купувах си йогурт, хляб и яйца и се прибирах вкъщи, олюлявайки се. Не излизах, включвах и изключвах телефона по няколко пъти на ден. Прожектирах си филма.

Това, което беляза тези седмици, беше постоянно люшкане от едната крайност в другата.

В един момент бях бясна на Бени — по дяволите, той също едва ли някога беше възнамерявал да жертва и частица от своя живот. От мен се очакваше да отида да живея при него, на практика да напусна работата си, да се приспособя до такава степен, че да оставя Виолет да се грижи за детето ми. В този сценарий не виждах каквато и да е жертва, която той ще направи — единствената отстъпка от негова страна бе обзавеждането в спалнята, а и за това дори не ме беше попитал какво мисля. Вироглав. Мрачен. Тиранин.

Онази нощ му се обадих, за да го обвинявам. Продължаваше да не вдига. Проклетникът.

В следващия момент допълзявах до огледалото и се взирах в подпухналото си от плач лице. Хората като мен не стават по-красиви, когато плачат — зачервени, подути и с бели мигли. Бях толкова грозна — никой никога нямаше да види в мен това, което беше видял Бени. И което ми беше показал. Той ме бе направил красива и сега магията беше развалена.

Онази нощ му се обадих, за да плача по телефона и да моля за милост. Преди дори да чуя дали ще вдигне слушалката, затворих. За бога, превръщах се в Стен — хлипащ и ломотещ по телефона.

После спрях да му звъня. Но люшкането продължи. Понякога си го представях в поредица от образи — с ужасната шапка, сърбащ супа или ръсещ реакционни клишета на диалект. И след това в една друга поредица, в която се смее на стълбището пред къщата и милва котката на коляното си, лицето му е огряно от слънцето, а приказната му коса е разрошена от вятъра. Представях си жилестите му ръце, които вдигат огромни купи сено с вила. И после пак плачех и пишех безспирно в синия си бележник. В зависимост от фазата, в която бях, включвах или изключвах телефона, в очакване на позвъняване, което знаех, че никога няма да дойде.