Така мечтаех и аз, когато мислех за Бени и за нашите игри — трябваше да има начин да го задържа! Да заключа външната врата и да го крия в килера за дрехи, докато се прибера от работа. Като в култовия испански филм с Антонио Бандерас25.

Опитах се да си се представя като част от неговия живот. Но не се появиха никакви образи.

Не съм очаквала да изпитам такъв културен шок в дома на мъж на моите години — швед, който живее на четири мили от мен.

Вероятно щях да се чувствам по-добре с един правоверен мюсюлманин.

Представих си тъмен, мършав мъж с меланхолични очи, който е бил принуден да стане политически изгнаник и сега живее в Швеция в едностаен апартамент със стени, покрити със стихосбирки на персийски. През деня работи като чистач въпреки университетското образование, което е получил в родината си, а нощем участва в задимени срещи с политическите и поетическите си приятели, или пък гледаме заедно незабравими черно-бели филми в някое малко кино. И аз ставам част от неговата култура, превеждам стиховете му и събирам пари на улицата за борбата срещу диктатора в неговата страна. Ядем пикантни ястия, седнали върху красиви рогозки…

Но да правя кюфтета в ужасната кухня на Бени и да слугувам на двайсет и четири крави седем дни в седмицата, 365 дни в годината? Да поддържам сивкавия му душ чист, да паля печка, когато искам да се изкъпя, да обсъждам статии в „Ланд“? Аз?

Може и да съм расист, ала не в традиционния смисъл.

И въпреки всичко кършех ръце около телефона през следващите няколко дни. През половината време, понеже той не звънеше, а през другата — понеже аз не звънях.

За да се противопоставя на унизителното тийнейджърско чувство, гледах вечер да не се заседявам вкъщи. Работех извънредно, ходех на кино, обикалях заведенията с колеги. Те смятаха, че съм необичайно весела и общителна. И аз смятах така.

Времето се влоши, вече не можех да си играя дори със слънчевите райета. А на сивкавата дневна светлина апартаментът ми изглеждаше жизнерадостен колкото чакалня на зъболекар. Единственото, което се набиваше на очи, беше неоновият изгрев зад влюбената двойка в раковината върху плаката, който Бени ми бе подарил за рождения ден.

Не минаваше и час, без да мисля за Бени.

В библиотеката четях „Ланд“, за изненада на Лилиан, която не си спести коментарите. Казах, че търся статия, която е била поръчана от общината. За отпушване на канализация.

Улоф понякога ме поглеждаше така, сякаш искаше да ме попита нещо. Но, за щастие, не го направи.

Един ден си наумих да обядвам в заведение, където се събират мъже емигранти от различни страни. Гледах ги толкова упорито и замислено от самотната си маса, че те изтълкуваха намеренията ми напълно погрешно и бях въвлечена в сложни разговори, които предпочитам да не си припомням. Като се има предвид, че моята причина изобщо да съм там беше толкова неясна, да не кажа глупава, направо се изчервявах като божур.

Старата ми депресия се завърна с нова сила. А Мерта все още я нямаше. Киснех във ваната с часове, докато кожата ми станеше бяла и набръчкана, и изчитах купища евтини фентъзита. Търках се със сапунчето във форма на пеперуда и накрая от него остана само една безформена розова буца.

Как можеше нещо, което ти се струва толкова правилно, да е толкова грешно?

Това явно беше въпрос, който и Бени си задаваше. Защото така и не се обади.

20

Вдигах слушалката, за да й позвъня, и я държах, без да набера номера, докато телефонът започнеше да дава заето. Тя беше казала, че е получила културен шок и че има нужда да е сама. Затова чаках в продължение на три дни да ми се обади. След това аз се обадих. Не вдигна.

Намерих една стара картичка с пожелание „Бързо оздравяване“, адресирах я до нея, залепих марка и после я скъсах.

На няколко пъти обмислях да отида до града и да вляза в библиотеката. Но чувствах, че ще се стигне до крайности.

Времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Посветих два дни на прибирането на овцете, тринайсетгодишното момче на съседа ми помагаше. Те бяха прекарали твърде дълго време навън и бяха станали мускулести като професионални гимнастици. Агнетата прескачаха всички огради с лекота, а овцете тичаха като сърни. Мислех си, че ако ги закарам в кланицата, едва ли за овца ще спечеля повече от стойността на едно меню в „Макдоналдс“. Ако пък се опитам да ги заколя вкъщи с помощта на стария Нилсон, няма да можем да си проправим път през многото мускули. С момчето тичахме насам-натам в примесения със сняг дъжд и псувахме, та пушек се вдигаше, особено то. „Fuck you!“, крещеше на овцете.

И аз не знам защо все още ги държа. Майка искаше да имаме няколко, понеже използваше вълната им за курсовете си по изработване на филц. А и готвеше една агнешка яхния с картофи и боб, толкова вкусна, че направо да си оближеш пръстите. Никога не ми беше минало през ума да се науча да я правя.

Никога не ми беше минало през ума, че майка може да умре.

Пък и самата мисъл да се отърва от нейните овце ми е неприятна. Едно от най-трудните неща, които съм преживявал, беше да огледам стаята й точно след като умря. Да изхвърля дрехи, които все още миришеха на майка, да докосна очилата й за четене, бурканчетата й с лекарства и различните й модели за плетки. Изобщо не бях подготвен за това. Така че намерих най-лесния изход — сложих всичко в няколко куфара и ги качих на тавана. Нищо не съм променял в стаята на майка, освен да сваля чаршафите от леглото. Целият перваз на прозореца беше пълен с малки синьо-лилави цветя. Сигурно вече са напълно изсъхнали.

Какво пък искаше да каже с „културен шок“?

Сутринта бях в града и свърших цял куп задачи. На няколко пъти ми се стори, че я виждам. В офиса на „Лантменен“26, в железарията и в млекарницата!

Бенгт-Йоран дойде у нас две поредни вечери, сигурно за да види отблизо моята порочна градска жена.

— Надали ще я водя тук повече — казах. Той ахна от възхищение. Нека си мисли, че прелъстявам и изоставям жени, когато си поискам.

Не му трябва да знае, че копнея за нея или че вечер вземам телефона в спалнята и го държа до възглавницата си.

21

Ужас обзе Херувимите!

Завтекоха се те към Бог:

О, Господи, виж какво Саламит

и Суламит са построили!

„Зимната улица“ от Закариас Топелиус27

Мерта най-накрая се прибра от Копенхаген. Чакаше ме след работа с пазарска чанта, пълна с датска бира със слон на етикета, и сувенир — пластмасова двойка влюбени в прозрачна топка, в която вали сняг. Отидохме у нас, направихме си чай и се разположихме на диваните.

Тя отвръщаше уклончиво, като я питах какво точно им се беше случило в Копенхаген.

— Сега няма да говорим за мен! — отсече. — И ти много добре го знаеш!

Дадох й абсолютно нецензуриран отчет за събитията от последната седмица. Другото е загуба на време, когато приказваш с Мерта — в крайна сметка винаги успява да измъкне всичко от най-калните дълбини на душата ти.

Не й спестих нищо. Ужасният паметник, смотаната шапка, бродериите, размазаните мухи по стената и покритите с мъх тапети.

Тя изсумтя.

— Не разбирам какво правиш — каза. — Този мъж звучи като идеалния приятел в игрите за теб! А ти си се разхленчила заради някакви дреболии в обзавеждането! Какво те интересуват бродериите му? Да не би да ги е бродирал той? Просто не е искал да изхвърли нещо, което му напомня за родителите му. Да не би да си си мислила, че всички шведски селски къщи са като дома на Карл Ларсон28 в Сундборн29?

Ако някога си бях представяла каквото и да е за шведските селски къщи, сигурно е било нещо в духа на Карл Ларсон. Голяма кухня с отворено каменно огнище, медни съдове и гевречета, нанизани на пръчка, които висят от тавана. Почувствах се засегната и повиших тон:

— Но ти прекрасно знаеш, че не става въпрос за „дреболии в обзавеждането“! Говорим за коренно различни стилове на живот, които се сблъскват! Никога бродерия на кръстчета няма да влезе в моя дом и вероятно никога Кете Колвиц не ще влезе в неговия, и нека погледнем реалността в очите — това не е просто въпрос на вкус!

— Тогава защо си сложила плаката с двойката в раковината? — попита ме хитро.

— Защото Бени ме накара да се чувствам толкова щастлива… — измънках.

Тя кимна многозначително.

— Кажи ми честно, можеш ли да си ме представиш върху трикрака табуретка с кофа за мляко между коленете?

— Ама ти не си била там на интервю за работа! — изрева Мерта. — С този мъж си правила най-добрия секс от години, да не кажа въобще някога. И си се смяла с него, това е доста повече от нещата, които правеше с онзи приятел на птиците, за когото беше омъжена! Какво значение имат няколко петна от мухи? Не бъди толкова страхлива! Възползвай се докато можеш! В противен случай просто иди и се скрий под белоснежния си чаршаф!

— Какво да правя? Не знам как той вижда нещата! Не се е обаждал оттогава!

Мерта вдигна топката с влюбената двойка.

— Ще вземеш тази играчка и няколко бири, ще купиш един пакет дълбоко замразени кюфтета, ще отидеш у тях и ще го изненадаш утре вечер. Той предприе първата крачка, сега е твой ред; ако искаш да се получи нещо между вас, трябва да се редувате! Давам ти колата си!

Изведнъж се сетих за Саламит и Суламит. Това са двама герои от „Зимната улица“, стихотворение от Закариас Топелиус, в което се влюбих, когато бях малка, въпреки че не разбирах и дума от него. Научих го наизуст с помощта на мама и когато канеше познатите си на кафе, тя гордо ме слагаше на масата и аз го декламирах пред отегчените им погледи.

Саламит и Суламит са мъж и жена, които живеят на отделни звезди и се обичат толкова много, че построяват мост от звезди в космическото пространство. Веднага си представих как ние се редуваме: как Бени вещо маже хоросан и залепва звезда след звезда от своята страна, а аз тръгвам от моята и се опитвам да скачам по звездите като по ледени късове…

Съветите на Мерта невинаги са добри, ала обикновено задвижват нещата по някакъв начин. На следващата вечер напълних една кошница за пикник с датска бира, замразени кюфтета, картофена салата и (купешки) пай с боровинки. Сложих и топката с влюбената двойка от Мерта, опакована в златиста хартия. След това потеглих към дома на Бени.

Когато почуках на вратата, не последва отговор, но беше отключено и в кухнята светеше, така че влязох. Неоновата лампа жужеше, на плота имаше черно радио, което гръмогласно излъчваше някакъв канал с реклами. Превключих на информацията за метеорологичната обстановка в открито море и започнах да се суетя наоколо. Скоро в пространството зад провисналите завеси с пискюли стана уютно. Взех една чиния със засъхнала каша от масата и я сложих в студената вода в мивката, където друга вече плуваше. После прерових шкафовете за порцеланови съдове и прибори, намерих малка бродирана покривка в дъбовия скрин в дневната и изпържих кюфтетата в един доста захабен тиган. Когато чух тежките му стъпки по стълбите от килера, изпитах усещане за дежа вю: това се беше случвало и преди.

— Какво, за бога… — Той спря на вратата, облечен в работния си гащеризон. След това тръгна към мен така устремно, че от него се разхвърчаха слама и съчки, и ме прегърна толкова силно, та гърбът ми изпука.

— О, кюфтета? — усмихна се. — Да не би да си ги изпържило съвсем само, мое бледо момиче?

— Не си и помисляй, че ще ми стане навик! — измърморих аз, сгушена във вмирисания му оранжев пуловер.

22

Това беше най-страхотното нещо, което можеше да направи, въпреки че все още имах вкус на кюфтета в устата. Виолет ми беше дала цяла кофа и бях ял от тях в продължение на три дни.

Тя остана да спи у нас и когато сложих чисти чаршафи, каза, че е в мензис и се надява да не ги изцапа.

Нямам нищо против, помислих си, защото ми стана приятно, че каза това. Беше толкова лично, направо уютно. Не отиваш на гости на случайни любовници, когато току-що ти е дошъл мензисът. Сякаш ме повиши в постоянен партньор, с който не е необходимо да се бърза със секса. Не за това беше дошла.