София не се вълнуваше от такива неща. Стана член на момичешкия клуб отчасти защото се разбираше със съквартирантката си, а и понеже всички първокурснички се включиха. Беше й любопитно, особено след като социалният живот в „Уейк“ се основаваше до голяма степен на гръцката система.

Внесе членския си внос в „Чи Омега“ и се опита да приеме насериозно дейността на клуба. Наистина. През първата година дори обмисляше да стане отговорник. Марша избухна в смях, щом чу плановете й. София също се засмя и така приключи всичко. И слава богу, защото от нея нямаше да излезе добър отговорник. Посещаваше всички събрания — официалните и неформалните — но така и не хвана вяра на лозунгите „клубът ще промени живота ви“ и „членството в «Чи Омега» носи доживотна полза“.

Чуеше ли ги, й се приискваше да вдигне ръка и да попита останалите наистина ли смятат, че ентусиазмът, който проявява през Гръцката седмица, има значение в дългосрочен план. Опитваше се, ала не успяваше да си представи как на интервюто за работа бъдещият й шеф отбелязва: „Виждам, че сте сред хореографите на танца, благодарение на който «Чи Омега» заема челните места в университетската ранглиста. Често казано, госпожице Данко, точно такива умения очакваме от един уредник на музей“.

Как ли пък не.

Клубният живот съставляваше част от опита, натрупан в колежа, и тя не съжаляваше, че е участвала, но никога не бе искала той да изчерпва целия й опит. Нито почти целия й опит. Постъпи в „Уейк Форест“ главно защото искаше да получи добро образование и стипендията й изискваше да поставя на първо място ученето.

Тя разклати чашата си, замислена за изминалата година.

Предишният семестър разбра, че Брайън пак й е изневерил. Беше съкрушена, умът й витаеше и когато изпитите наближиха, се наложи да учи като смахната, за да ги издържи. Едва успя. Но такъв стрес не бе преживявала никога и се зарече да не позволява да се повтаря. Без помощта на Марша нямаше да стигне доникъде и затова се радваше, че се е включила в „Чи Омега“. За нея клубът бе възможност за създаване на приятелства, а не някаква прехвалена групова принадлежност. А приятелството от своя страна нямаше нищо общо със социалните йерархии. Затова, както от самото начало, тя изпълняваше задълженията си, но не повече. Плащаше си таксите и членския внос и отбягваше групичките и момичетата, които смятаха, че „Чи Омега“ е началото и краят на съществуванието.

Момичета, които боготворяха хора като Мери-Кейт например.

Мери-Кейт оглавяваше клуба и олицетворяваше духа на обществото им — с пълни устни и чипо носле, с безупречна кожа и фини черти. Като се добави и състоянието й — семейството й, стар тютюнев клан, бе едно от най-богатите в щата — за мнозина тя представляваше центъра на Вселената. И Мери-Кейт го знаеше. В момента тя царуваше край голяма кръгла маса, заобиколена от по-младите си посестрими, очевидно жадуващи да станат неин образ и подобие. Както винаги говореше за себе си.

— Искам да бъда новатор — заяви тя. — Знам, че няма да променя света, но е важно да опитам.

Джени, Дрю и Бритъни попиваха всяка нейна дума.

— Удивително! — ахна Джени, второкурсничка от Атланта.

София почти не я познаваше. Джени несъмнено ликуваше, че е попаднала в орбитата на Мери-Кейт.

— Не искам да отида в Африка, в Хаити или нещо подобно — продължи Мери-Кейт. — Защо да ходя чак дотам? Татко казва, че има много възможности да помагаш на хората тук. Затова основахме фондацията и след като се дипломирам, ще работя там. Ще съдействам за разрешаването на местните проблеми. Ще променям нашия свят, света на Северна Каролина. Знаете ли, че някои жители на щата все още използват външни тоалетни? Представяте ли си? Да нямате канализация? Ние ще се заемем с тези проблеми.

— Чакай — прекъсна я Дрю. — Обърках се. — Дрю беше от Питсбърг, облечена от главата до петите като Мери-Кейт; дори шапката и ботушите й бяха същите. — Бани ли ще строи фондацията на баща ти?

Съвършените вежди на другото момиче оформиха остър ъгъл.

— Моля?

— Не спомена ли, че фондацията на баща ти ще прави тоалетни?

Мери-Кейт изгледа Дрю, все едно е малоумна.

— Фондацията на татко осигурява стипендии на бедни деца. Как изобщо реши, че прави тоалетни?

„О, не знам — подсмихна се София. — Сигурно защото говореше за външни клозети? Не прозвуча ли така?“ Замълча обаче, защото Мери-Кейт нямаше да оцени шегата. Станеше ли дума за плановете й за бъдещето, тя губеше чувството си за хумор. Бъдещето е сериозен бизнес все пак.

— Не спомена ли, че ще станеш журналистка? — обади се Бритъни. — Миналата седмица ни разказваше, че ти предложили работа в телевизията.

Мери-Кейт вирна брадичка.

— Няма да стане.

— Защо?

— Поканиха ме в сутрешните новини. В Оуънсбъро, Кентъки.

— И? — подкани я една от по-младите членки на клуба, очевидно объркана.

— Ехо! Оуънсбъро? Чувала ли си за Оуънсбъро?

— Не — спогледаха се плахо момичетата.

— Именно! — обяви Мери-Кейт. — Няма да се местя в Оуънсбъро, Кентъки. Едва се вижда на картата. И няма да ставам в четири сутринта. А и както казах, искам да променя нещо. Мнозина се нуждаят от помощ. Отдавна си го мисля. Татко твърди…

София престана да слуша. Стана и потърси с поглед Марша. Тук наистина нямаше къде игла да падне, а с напредването на вечерта тълпата нарастваше. Тя заобиколи група момичета и момчетата, с които разговаряха, и си запроправя път през тълпата, озъртайки се за черната каубойска шапка на Марша. Безнадежден ориентир. Навсякъде имаше черни каубойски шапки. Опита се да си спомни какъв цвят е шапката на Ашли. Бледожълта? Да! Свела до минимум вариантите, София забеляза приятелките си. Тръгна към тях, но ненадейно зърна нещо. По-точно някого.

Спря и изви врат да погледне по-добре. Обикновено той се извисяваше над околните, но толкова много високи шапки й пречеха, та се поколеба дали очите не я лъжат. Въпреки това я обзе безпокойство. Опита да се успокои, че греши и въображението я подвежда.

Обаче продължи да се озърта. Взираше се със свито сърце в лицата наоколо. „Не е тук“ — повтори си пак, но в същия момент го видя отново. Пробиваше си път през морето от хора заедно с двама приятели.

Брайън.

Застинала, тя ги проследи как се насочват към свободна маса. Брайън разблъскваше хората, все едно е на игрището за ръгби. София не вярваше на очите си. „И тук ли ме последва“ — повтаряше си безмълвно.

Усети как лицето й поруменява. Та тя беше с приятелките си, извън кампуса, какво си въобразява той? Обясни му ясно, че повече не иска да го вижда и да разговаря с него. Изкушаваше се да му напомни още веднъж, че всичко е приключило.

Обаче се отказа, защото знаеше, че няма да промени нищо. Марша бе права. Брайън вярваше, че ако поговори с нея, ще я убеди да размисли. Понеже се смяташе за неустоим в ролята на разкаян изкусител. А и тя все пак му бе прощавала. Защо да не му прости отново?

София тръгна към Марша. Радваше се, че е станала от масата в точния момент. Последното, което искаше, бе той да се появи пред нея, преструвайки се на изненадан. И каквито и да бяха фактите, накрая щяха да я нарекат „безсърдечна“. Защо ли? Защото Брайън бе Мери-Кейт на братството си. Състезател по ръгби, благословен с красота и богат баща — банкер, той властваше еднолично в социалния им кръг. Всички в университета го боготворяха, а половината момичета бяха готови да паднат в обятията му при най-малкия знак.

Е, да им е честит.

София продължи да си проправя път през множеството. Оркестърът изсвири поредната песен и подхвана нова. Марша и Ашли разговаряха край дансинга с три по-големи момчета с тесни джинси и с каубойски шапки. София стигна до тях и потупа Марша по ръката. Приятелката й се обърна, на пръв поглед поруменяла от смущение, но всъщност беше пияна.

— О, здрасти! — изрече и я побутна напред. — Момчета, това е съквартирантката ми София. А това са Брукс, Том и… — Тя присви очи към момчето в средата. — Как ти беше името?

— Тери — напомни й той.

— Приятно ми е — кимна автоматично София. После каза на другото момиче: — Искам да поговорим насаме.

— Сега ли? — намръщи се Марша. Стрелна с поглед каубоите и се обърна отново към София, без да прикрива раздразнението си: — Какво има?

— Брайън е тук — процеди през зъби тя.

Марша сбърчи чело, все едно се питаше дали е чула правилно, и кимна. Двете се отдалечиха от дансинга. Намериха място, където не беше толкова шумно, но пак се налагаше да говорят на висок глас.

— Преследва ме! — извика София.

Марша надникна над рамото й.

— Къде е?

— До масите. При другите от колежа. Довел е Джейсън и Рик.

— Как е разбрал, че си тук?

— Не е тайна. Половината кампус знаеше, че ще идваме.

Докато тя се гневеше, Марша погледна момчетата, с които разговаряше, и се обърна към съквартирантката си с известно нетърпение:

— Добре де… тук е. — Сви рамене. — И какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Видя ли те?

— Не мисля. Просто не желая да ме доближава.

— Да поговоря ли с него?

— Не — поклати глава София. — Всъщност не знам какво искам.

— Тогава се успокой. Не му обръщай внимание. Ела при мен и Ашли. Няма да ходим при него. Може би ще си тръгне. Дойде ли при нас, ще започна да флиртувам с него. Ще го разсейвам. — Устните й се разтегнаха в предизвикателна усмивка. — Падаше си по мен, преди да се насочи към теб, разбира се.

София стисна още по-здраво ръце.

— Дали да не си тръгнем?

Марша махна с ръка.

— Как? На един час път сме от кампуса. Нямаме кола. Ашли ни докара, забрави ли? И знам със сигурност, че няма да поиска да си тръгне.

София не се беше сетила за това.

— Хайде — опита се да я успокои приятелката й. — Пийни нещо. Момчетата ще ти харесат. Учат в „Дюк“.

Тя поклати глава.

— Не съм в настроение да си бъбря с момчета.

— Какво ще правиш тогава?

София зърна нощното небе в далечния край на плевнята и внезапно я обзе непреодолимо желание да избяга от това задушно място.

— Ще глътна малко чист въздух.

Марша проследи погледа й.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще се върна след малко. Само недей да изчезваш.

— Дадено — кимна й тя с очевидно облекчение. — Но ако искаш да дойда…

— Стой тук. Няма да се бавя.

Марша се запъти към приятелите си, а София — към дъното на плевнята. Далеч от оркестъра и дансинга тълпата оредя. Неколцина мъже се опитаха да привлекат вниманието й, когато минаваше покрай тях, но тя се престори, че не ги забелязва, и продължи решително напред.

Огромните дървени врати бяха отворени. Тя излезе навън и веднага й олекна. Музиката не бумтеше оглушително, а свежият есенен въздух облъхна лицето й като балсам. Едва сега осъзна колко горещо е вътре. Озърна се да намери място за сядане. Забеляза стар дъб, разперил възлести клони. Тук-там имаше групички хора, които пушеха и пиеха. Едва след миг видя дървената ограда, издигната около плевнята.

Нямаше маси. Хората или седяха, или се облягаха на дъсчените прегради. Една групичка се бе настанила върху стара гума от трактор. Встрани от тях самотен мъж с каубойска шапка, засенчваща лицето му, се взираше в съседното пасбище. София се запита дали и той учи в „Дюк“. Едва ли. Университетът и каубойските шапки някак не вървяха.

Видя свободно място край оградата на няколко разкрача от самотния каубой и тръгна натам. Над нея небето бе чисто като стъклена камбанка. Луната висеше над дърветата на хоризонта. Тя се облакъти на грубия дървен парапет и се огледа. Надясно бе арената за родеото, където по-рано се състезаваха ездачите на бикове. Зад нея се редяха оградените пасбища за биковете. Загражденията не бяха осветени, но няколко лампи край арената светеха и обвиваха животните в призрачно сияние. Зад тях бяха паркирани пикапи и каравани, заобиколени от собствениците си. Дори отдалеч се виждаха как просветват върховете на цигарите им, а от време на време се чуваше звън на бутилки. Зачуди се дали използват мястото и за изложения на коне. На кучета? За панаири? За нещо друго? Изглеждаше изоставено, сякаш пустее през повечето време. Плевнята засилваше усещането за занемареност, но какво разбираше момиче, израснало в Ню Джърси?