Поне така щеше да каже Марша. Повтаряше го от началото на втори курс и първо беше смешно, но после шегата се изтърка. Сега отново ги разсмиваше, защото се бе превърнала в постоянна шега помежду им. Марша бе родена в Шарлот, на няколко часа път от „Уейк Форест“. София още помнеше удивлението й, когато й спомена, че е израснала в Джърси. Все едно й каза, че идва от Марс.

Е, реакцията на Марша не бе съвсем неочаквана. Двете произхождаха от съвсем различни семейства. Марша бе по-малкото дете в семейството, баща й беше ортопед, а майка й — адвокат. Тази година брат й щеше да завърши право във „Вандербилт“ и макар да не бяха в списъка на „Форбс“, определено не търпяха лишения. Марша бе от момичетата, които вземат уроци по езда и танци, и за шестнайсетия си рожден ден получават мерцедес. От друга страна, София бе дете на емигранти. Майка й бе французойка, а баща й — словак. Бяха дошли в Америка почти без пари. Бяха образовани (баща й беше химик, а майка й фармацевт), но не владееха добре английски и години наред работиха къртовски, докато съберат средства да отворят магазина си за деликатеси. Междувременно им се родиха три деца — София беше най-голямата и работеше в закусвалнята след училище и през почивните дни.

Бизнесът бе сравнително успешен — колкото да прехранва семейството, но не повече. Както мнозина отличници от гимназията, няколко месеца преди дипломирането тя се надяваше да учи в „Рутгърс“. Кандидатства в „Уейк Форест“ случайно, по препоръка на педагогическия съветник. Знаеше обаче, че няма как да си го позволи, и познаваше мястото само по красивите снимки в сайта на университета. „Уейк Форест“ обаче я изненада, предоставяйки й стипендия, покриваща всички такси, и през август София се качи на автобуса в Ню Джърси и отпътува към буквално на чужда територия, където прекара по-голямата част от следващите четири години.

Постъпването в „Уейк Форест“ бе повратен момент за нея, поне от гледна точка на образованието. „Уейк Форест“ бе по-малко учебно заведение от „Рутгърс“, тоест класовете също бяха по-малобройни, а професорите във Факултета по история на изкуството — призвани да преподават. Вече се бе явила на интервю за стаж в Денвърския музей на изкуствата. Никой не я попита, разбира се, каква роля е играла в „Чи Омега“, но й се стори, че интервюто мина добре. Все още обаче нямаше отговор. Миналото лято успя да спести пари и си купи кола — нищо и никаква единайсетгодишна „Тойота Корола“, изминала над сто хиляди километра, с по-огъната задна врата и надраскана, но за София, свикнала от малка да ходи пеш или да пътува с автобуса, тя означаваше свобода да пристига и заминава, когато пожелае.

Облегната на парапета, тя сбърчи чело. Не и днес, естествено. Сама си беше виновна, че не дойде с колата.

Защо трябваше Брайън да се появява тази вечер? Какво очакваше? Наистина ли вярваше, че е забравила какво й е причинил? Нима се надяваше, че ще му прости както преди?

Всъщност той дори не й липсваше. Не смяташе да се сдобряват и ако той не я преследваше, дори нямаше да си помисли за него. Брайън обаче успяваше да помрачава настроението й и това я тревожеше. Защото му позволяваше. Защото му предоставяше тази власт над нея.

Е, стига толкова, зарече се тя. Реши да влезе при Марша, Ашли и момчетата от „Дюк“. Заговореше ли я Брайън, нямаше да му обръща внимание. Опиташе ли се да я ядоса… е, тогава щеше да целуне някое от момчетата, за да му покаже, че е затворила страницата и връщане назад няма.

Усмихната, тя се обърна, блъсна се в някого и залитна.

— О, извинете — каза механично и ръката й неволно потърси опора в гърдите на изпречилия се на пътя й мъж.

Тя вдигна поглед, позна го и отскочи настрани.

— Полека! — възкликна Брайън и я улови за раменете.

Тя запази равновесие и прецени ситуацията. Той я беше открил. Бяха сами. Това, което се опитваше да избегне, откакто скъсаха. Страхотно!

— Съжалявам, че те стреснах — говореше завалено като Марша. Нищо чудно, Брайън никога не пропускаше възможност да пие повече от необходимото. — Не те видях вътре и се досетих, че си някъде тук.

— Какво искаш, Брайън? — прекъсна го тя.

Тонът й очевидно го смути. Но както винаги се съвзе бързо. „Богатството разглезва — помисли си тя. — Всекиго.“

— Нищо не искам — отвърна той, пъхнал ръка в джоба на джинсите.

Олюля се леко и София разбра, че е пиян.

— Защо дойде тогава?

— Забелязах, че си сама, и реших да проверя дали си добре.

Той наклони глава — изпитан жест да изрази самоувереност.

— Бях добре, преди да се появиш.

Той повдигна вежди.

— Леле! Колко си груба!

— Принудена съм. Преследваш ме като маниак.

Той кимна, признавайки правотата на думите й. И, разбира се, за да покаже, че приема презрението й. Би могъл да запише видео, озаглавено „Как да накараш приятелката си да ти прости… отново“.

— Знам, знам — провлече като по сценарий. — Разкайвам се.

— Нима?

— Не исках да се разделим така — сви рамене той. — Исках да ти кажа колко се срамувам от постъпката си. Не заслужаваше такова отношение и не те виня, че ме напусна. Съзнавам, че…

София поклати глава, вече отегчена от монолога му.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Това… Лицемерното представление. Идваш тук, преструваш се на отчаян и разкаян. Какво искаш?

Въпросът й явно го свари неподготвен.

— Опитвам се да се извиня…

— За какво? Задето ми изневери три пъти? Или че ме лъжеше от самото начало?

Той примигна.

— Хайде, София… Не се дръж така. Не искам цяла година да ме отбягваш. Преживя достатъчно…

Макар и завалени, думите му звучаха що-годе правдоподобно. Почти.

— Наистина ли не схващаш? Отбягвам те, защото искам да те отбягвам.

Той се втренчи объркано в нея.

— Защо се държиш така?

— Шегуваш ли се?

— След като скъса с мен, разбрах, че съм допуснал най-голямата грешка в живота си. Липсваш ми. Край теб се чувствам по-добър човек. Дори да не сме заедно, не може ли от време на време да се виждаме, да разговаряме? Както преди. Преди да прецакам всичко.

Тя отвори уста да отговори, но замълча, смаяна от нахалството му. Наистина ли си въобразяваше, че пак ще се хване на въдицата му?

— Хайде — пресегна се той към ръката й. — Да си вземем нещо за пиене и да поприказваме. Ще го преодолеем…

— Не ме докосвай! — извика остро тя.

— София…

Тя отстъпи назад.

— Не ме докосвай! — повтори.

За пръв път зърна гневни искри в очите му. Той посегна към китката й.

— Успокой се…

Тя се отдръпна.

— Пусни ме!

Брайън обаче пристъпи към нея и от устата му я лъхна кисел дъх на бира.

— Защо правиш сцени?

Тя го погледна в лицето и по гърба й полазиха тръпки. Не познаваше този Брайън. Челото му бе смръщено, почти сбръчкано, устните — разтегнати и присвити. Уплашена, София извърна глава от горещия дъх, излитащ на тласъци от устата му. По-късно си спомняше само как страхът я вледени, докато някъде отзад не долетя глас:

— Пусни я.

Брайън погледна през рамо, после насочи очи отново към нея и я стисна по-силно.

— Говорим си — процеди през зъби.

— Не ми прилича на разговор. И не те моля да я пуснеш. Настоявам да я пуснеш. — Предупредителните нотки се долавяха отчетливо, но за разлика от разприте, които бе наблюдавала в клубовете, гласът на непознатия звучеше спокойно.

Брайън усети заплахата с известно закъснение и очевидно реши да я пренебрегне.

— Не си пъхай носа в чужди работи.

— Последен шанс — предупреди мъжът. — Не искам да прибягвам до други средства, но ще го направя.

Твърде уплашена да се извърне, София забеляза как хората около плевнята ги наблюдават. Зърна как двама мъже станаха от гумата на трактора и тръгнаха към тях. Други двама, нахлупили ниско каубойските си шапки, се отделиха от парапета и също приближиха.

Брайън ги измери с поглед, после се взря през рамо в мъжа, който му говореше.

— Какво? Повика приятелчетата си?

— И без тях ще се оправя с теб — заяви непознатият с равен тон.

При тези думи Брайън блъсна София настрани, освобождавайки я от зловещата си хватка. Обърна се към мъжа:

— Сериозно ли го искаш?

София се обърна и разбра защо е толкова самоуверен. Брайън бе висок почти два метра и тежеше над сто килограма. Пет пъти седмично тренираше във фитнеса. Мъжът бе с цяла педя по-нисък от него и слаб. Носеше каубойска шапка, видяла и по-добри дни.

— Върви си по пътя — предупреди го той. — Да не усложняваме положението.

Брайън не отговори. С изненадваща бързина се нахвърли върху по-дребния мъж, разперил ръце да го събори. София позна движението — стотици пъти го бе наблюдавала как събаря съперниците си на игрището и знаеше какво ще се случи. Ще наведе глава и ще блъсне противника с крака, поваляйки го като отсечено дърво. Брайън направи точно това, но опасенията й не се оправдаха. Брайън връхлетя върху мъжа, който отмести крак и го блъсна. Използвайки инерцията му, той го запрати по лице на земята.

— А сега се успокой — посъветва го невъзмутимо каубоят, опрял ботуш в гърба му.

Брайън се загърчи под ботуша и понечи да се изправи, но другият крак на каубоя се стовари светкавично върху пръстите на ръката му. Брайън извика и в отговор ботушът притисна още по-здраво врата му.

— Спри да се движиш, че ще стане по-лошо. — Каубоят произнесе думите бавно и отчетливо, сякаш говореше на идиот.

Стъписана, София се взираше в каубоя. Позна мъжа, когото бе видяла да стои сам край оградата, и си отбеляза, че той не я поглежда. Беше се съсредоточил върху ботуша, все едно е приковал гърмяща змия към скалите. Което всъщност и правеше.

Брайън се заизвива отново. Каубоят пак го удари през пръстите, без да отлепя ботуша от врата му. Брайън простена приглушено и тялото му постепенно замря. Едва сега каубоят погледна към София. Сините му очи отразиха светлините край плевнята.

— Ако искаш да си отидеш, с удоволствие ще го подържа още малко. — Думите му прозвучаха нехайно, сякаш не се е случило нищо необичайно. Докато се чудеше как да отговори, тя забеляза разрошената му кестенява коса, щръкнала изпод шапката, и осъзна, че не е много по-голям от нея. Стори й се смътно познат, но не защото го бе забелязала по-рано до парапета. Беше го виждала другаде, навярно в плевнята, ала не бе сигурна.

— Благодаря — отвърна тя. — Ще се справя.

Чул гласа й, Брайън поднови битката, която завърши отново с удар по пръстите му и със стенания.

— Сигурна ли си? — попита я каубоят. — Май е ядосан.

Меко казано, Брайън бе разярен. Тя не успя да сдържи леката си усмивка.

— Научил си е урока.

Каубоят обмисли думите й.

— Попитай го за всеки случай — предложи й, побутвайки шапката си назад. — За по-сигурно.

Тя му се усмихна и се наведе.

— Ще ме оставиш ли на мира, Брайън?

Той приглушено простена:

— Махни го от мен! Ще го убия…

Каубоят въздъхна и натисна още по-силно врата му. Този път лицето на Брайън се сплеска върху пръстта.

София погледна първо към каубоя, после към бившия си приятел.

— „Да“ или „не“, Брайън? — попита го мило.

Каубоят я възнагради с широка момчешка усмивка, разкривайки равни бели зъби.

Едва сега София забеляза, че още четирима каубои са ги наобиколили. Почуди се възможно ли е събитията да станат още по-сюрреалистични. Почувства се като героиня от стар уестърн и внезапно осъзна къде е виждала каубоя. Не в плевнята, а по-рано, на родеото. Марша го нарече истинско изкушение. Ездачът на бикове, спечелил надпреварата.