Приятно? Не. О, кашмирените одеяла и красивите млади стюарди бяха съвсем по вкуса му. Всичко бе напълно приемливо, но той не очакваше друго. Колкото до останалото — напрежението в гърдите и тревогите бяха съсипали настроението на Клемент.

Но вече бе пристигнал. И бе време да въведе ред. Зачуди се какво ли са правили момичетата, докато са очаквали пристигането му. Лукави вещици, ето такива бяха те. Неблагодарни лигли. Какво толкова, че е решил да се позабавлява малко на старини? Какво като се бе отнесъл грубо с една пропаднала жена? Бей Линг бе получила много добро заплащане за вечерите, които бе прекарала в леглото му. Тази евтина проститутка едва ли бе виждала толкова много пари през целия си живот.

За миг престана да се ядосва на племенничките си и се замисли за бившата си годеница. Нейната упоритост, инстинктът й за оцеляване, типичен за професията й, ловките й маневри го бяха заинтригували, поне за известно време. Но не дотолкова, че да прости неподчинението й. Когато я прогони, тя трябваше да си тръгне покорно. Въобразяваше си, че има силен коз, и бе права: той нямаше намерение да се опозори пред обществото. Разтрогването на фалшивия годеж бе оповестено дискретно, само в определени вестници.

Бей Линг си мислеше, че всичко е зад гърба й и че вече може спокойно да се движи в обществото, известна като негова бивша годеница, и да използва част от парите му, за да подпомогне бъдещото си развитие. Въобразяваше си, че скоро ще я видят под ръка с някой мултимилионер в Ница и ще пишат за нея в списанията за светска хроника.

В никакъв случай. Никой не можеше да прояви неуважение към Клемент и да се измъкне безнаказано. Бей Линг щеше да изчезне от сцената, и то по такъв начин, че познатите й журналисти никога да не си отворят устата. Най-напред неговите хора щяха да разберат с кого точно е говорила. А после…

Имаше хиляди начини това да стане. Клемент изобщо не се интересуваше как точно. Инцидент с яхта, катастрофа с кола, свръхдоза. Щеше да изглежда напълно правдоподобно. Имаше и свои агенти в Интерпол, които щяха набързо да приключат формалното разследване.

Животът го бе научил на едно.

Всеки можеше да бъде купен.

Всеки.

Стана и отиде до вратата на самолета; трима от любимите му стюарди имаха готовност да му помогнат. Докато вратата се отваряше със свистене, Клемент се обърна към Ангела Киршнер, неговата старша асистентка, бивша секретарка на германския канцлер, петдесетгодишна, дискретна, експедитивна и безскрупулна.

— Свържи се с племенничките ми. Напуснали са къщата в Нотинг Хил и са се разпръснали. Издири ги. Погрижи се всички да бъдат в офиса на адвокатите ми в Мейфеър точно в четири следобед.

— Да, сър. — Фрау Киршнер не попита как да го направи. Просто трябваше да изпълни нареждането.

— И кажи на адвокатите да отложат всякакви други ангажименти за днес. В кантората им не трябва да има други клиенти. Не искам да допускат дори и пощальона. Сградата ще бъде на разположение единствено на мен и семейството ми.

— Да, сър. Напълно ясно.

Клемент слезе по металната стълба, облегнат на рамото на най-красивия стюард от екипажа си. Отоплената и специално пригодена кола на летището го очакваше в подножието на стълбата; екипажът му отдаде почит, докато слизаше, сякаш бе крал на Англия.

Стюардът се усмихна закачливо, но Клемент нямаше настроение. Позволи на младежа да му помогне с настаняването в количката. Искаше да стигне до къщата и да поспи. Искаше да бъде свеж и бодър за срещата с момичетата. За кой ли път прокле напредналата си възраст и тялото, което го предаваше с всеки изминал ден.

Умът му обаче все още бе остър като бръснач. И Клемент Чеймбърс нямаше да се остави да бъде надхитрен от няколко разглезени хлапачки.



Атина се загледа през прозореца в хълмистия пейзаж на английската провинция. Господи, почувства се по-добре още щом напуснаха Лондон. Дали бе заради гледката, или…

Обърна се към Фреди, който гледаше право напред и си тананикаше весело. Сгодена! Нямаше търпение да сподели с момичетата. Но неговите родители, както и нейните, трябваше да научат първи. След като й бе предложил снощи, двамата промениха плановете си; отложиха посещението във „Фарнсуърт“ и сега Фреди летеше с пълна скорост по магистрала М25 към шосе А21, Съсекс — нейния дом.

Маркъс и Емили щяха да бъдат шокирани.

Телефонът й звънна.

— Не вдигай — каза Фреди.

— По-добре да видя кой е. Не мога да правя каквото и да било с теб, докато шофираш. — На екрана бе изписано „непознат номер“, което означаваше, че може да е почти всеки от новите членове на „Блустокинг“, банкерът й или доставчиците. Тя реши да приеме обаждането.

— Чуйте ме добре, госпожице Чеймбърс. Обажда се фрау Киршнер. — Гласът бе отсечен и арогантен. — Работя за Клемент Чеймбърс.

Атина вдигна очи към небето.

— Много съжалявам за вас.

— Вашият чичо иска да ви види в четири часа в кантората на „Уайт и Мартин“ в Мейфеър. Вярвам, че знаете адреса.

Естествено, че го знаеше. Адвокатската кантора се разпореждаше с попечителския фонд. Атина настръхна от грубия тон на жената, която се отнасяше с нея като с подчинена.

— Може и да иска, но се опасявам, че не мога да се видя с него. Кажете му, че съм на гости на родителите си.

— Той спомена, че може да изтъкнете нещо подобно. — Гласът на фрау Киршнер стана още по-студен и заплашителен. — Каза ми да ви предам, че трябва да бъдете там, иначе ще накара да изгонят родителите ви от къщата. Той е собственик на компанията, която притежава имението „Бозуел“. Предполагам, че разбирате какво означава това.

Атина пребледня и затвори. Фреди я погледна сепнато.

— Какво има?

— Трябва да се върнем в Лондон — каза само тя.



— Бъдете там. Точно в четири.

Юнона се опита да прояви учтивост. В крайна сметка чичо Клем й бе дал милиони лири. Вярно, беше голям негодник, но тя не искаше да го унижава пред служителите му. Той вече бе отхвърлен от семейството и това бе достатъчно наказание.

— Скъпа госпожо — внимателно подхвана тя, — моят чичо явно не разбира, че в семейството настъпи сериозен разрив. Не може да ми заповядва да ходя където и да било. Този следобед имам работа. — А и Джак я бе поканил на вечеря, но смяташе да запази тази подробност за себе си. Бе долетял от Шотландия — без Мона.

— Не. Вие сте тази, която не разбира, госпожо Дарлинг. Вече говорих със сестра ви. Клемент иска да знаете, че родителите ви ще бъдат изгонени от дома си, ако не дойдете. Едва ли искате това да се случи.

Юнона примигна.

— Изгонени? Баща ми Маркъс е негов брат.

В тона на фрау Киршнер не настъпи никаква промяна.

— Ще дойдете в четири часа. Да му кажа ли, че приемате?

Странно чувство изпълваше сърцето на Юнона — гняв, неподправен гняв.

— Кажете му, че ще бъда там.



Диана събираше багажа си, когато телефонът звънна. Не вземаше много дрехи; щеше да купи всичко необходимо в Манхатън. Само няколко от любимите си рокли и дълго копринено палто…

— Диана Чеймбърс — обади се тя весело. — Бъдете кратки, бързам за летището.

— Няма да ходите никъде, госпожице Чеймбърс — грубо нареди женски глас. — Имате среща с чичо ви.

Диана изслуша ултиматума на жената и се изсмя.

— Вашият шеф не може да ми нарежда нищо, госпожо Киршнер. С цялото ми уважение към вас, моля, предайте му, че може да върви по дяволите.

— Ще дойдете — настоя фрау Киршнер, — иначе сестра ви Венера ще пострада.

Диана замръзна. Жената явно не се шегуваше.

— Ще пострада ли, какво искате да кажете?

— Искате ли да разберете?

На Диана й призля.

— Не правете никакви глупости — отвърна тя. — Ще дойда.



Венера седеше в новия си апартамент на „Кингс роуд“, разсеяно прелистваше един сценарий и се опитваше да се съсредоточи. Цялата гореше от превъзбуда. Ханс я бе оставил да си тръгне най-накрая, но не преди да я притисне силно към себе си за чувствена целувка. Накара я да почувства тялото му, да усети силата му и да си спомни живо всяка подробност от първия път, когато я бе завел в леглото си.

Не можеше да се концентрира.

Тя се усмихна. Това бе едно малко отмъщение, но той явно му се бе насладил напълно…

Триста хиляди долара. Сто и петдесет хиляди лири. Не беше половин милион, но държеше много повече на тях, защото ги бе спечелила с много труд. Тръсна глава в опит да се отърси от мислите си. Венера бе твърдо решена първия й голям проект за филмовото студио да направи Елинор Маршал отново известна.

Трябваше да започне от началото, напомни си тя. Да намери страхотен сценарий…

Телефонът й звънна.

— Венера Чеймбърс? — попита нечий глас.

— На телефона.

— Спрете, каквото и да правите — нареди направо гласът. — Трябва да дойдете в центъра на Лондон. Обажда се личната асистентка на чичо ви Клемент. Той ви вика на среща…

— Съжалявам. Нямам какво да кажа на чичо си — отговори Венера и затвори.

Телефонът отново звънна.

— Имам делово предложение за вас, госпожице Чеймбърс. Вашият чичо има властта да попречи на първия ви филм да стигне до екран. Иска да ви види в кантората на адвокатите му в четири следобед.

— Моят чичо може да върви по дяволите — заяви Венера. — Непременно му го предайте от мое име, госпожо.

— Братовчедките ви и сестра ви ще дойдат. Те явно осъзнават опасността, която вие не разбирате. Ще ви очакват. — Тонът на жената бе категоричен. — Изключително важно е, госпожице Чеймбърс, надявам се да дойдете.

— Щом момичетата ще бъдат там, и аз ще дойда. Но първо ще им се обадя. — Венера изпитваше огромно презрение. — Сега предайте съобщението ми на чичо ми. Дословно.

Отново затвори. Но знаеше, че ще отиде. Както и в случая с Бей Линг, момичетата не можеха да си позволят да пропуснат срещата.



Клемент седеше в кантората на адвокатите си, настанил се удобно на бюрото на старшия партньор. И защо, не? Офисът всъщност бе негов, платен с неговите пари.

— Господин Чеймбърс. — Хаймън Уайт, старши партньор и уважаван кралски съветник, влезе в кабинета. След като първо почука, разбира се. Клемент не позволяваше прояви на неуважение. — Племенничките ви са тук за срещата, сър.

Клемент вдигна очи.

— Покани ги.

Адвокатът отвори широко вратата като лакей и четирите момичета влязоха вътре. Колко ли мразеха, че ги е събрал заедно. Отново. Точно като на Коледа…

Юнона предвождаше групичката. Атина, Венера и Диана я следваха. Без да кажат и дума, те седнаха едновременно на четирите стола, които бяха подредени за тях.

— Върви, Хаймън. — Клемент го отпрати. — Погрижи се никой да не ни безпокои.

Клемент ги огледа една по една. Прочутите великолепни братовчедки Чеймбърс. Великолепни само благодарение на неговите пари.

Дъщерите на Маркъс и на Рупърт. Продукт на невзрачните благоприлични бракове на братята му, на непоносимо скучния им живот. Той не се бе оженил. Години наред мисълта за тези момичета, които растяха в Англия, го разяждаше отвътре. Проклетите му братя. Лишени от смелост и амбиции, но способни да създадат поколение.

И двамата имаха семейства. Наследници. А той нямаше нищо. Клемент се бе взирал в четирите красиви момичета, бе мислил дълго за тях. Те бяха онова, което братята му притежаваха, а той не би могъл никога да получи. Не и за всички пари на света, както му бе казал Маркъс. С пари не можеш да си купиш семейство.

Хм. Щеше да види дали е така.

Беше ги купил. Рупърт и Хестър бяха мъртви, а Маркъс и Емили, колкото и да го мразеха, не биха застанали на пътя на благополучието на дъщерите си. И така, съвсем невинно, Клемент бе създал попечителския фонд. Колко лесно и просто се бе оказало да ги привлече към себе си. Малко пари, малко алчност и те бяха готови да играят по свирката му като всички останали; слепи за неудобното положение, в което поставяха родителите си, и за грозното си отношение една към друга. И постепенно се бяха превърнали в мързеливи, разглезени и зависими жени.

Идеята да използва Бей Линг му се бе сторила забавна. Искаше да подразни момичетата, когато бяха станали прекалено самодоволни. Да покаже на високомерния си брат колко бързо неговите скъпи дъщери и племеннички ще се нахвърлят една върху друга и ще си издерат очите.

Фактът, че всички му се бяха опълчили, го влудяваше. Неговата марионетка — младата му годеница — щеше да си получи заслуженото. Но отказът на момичетата, на дъщерите на Маркъс и Рупърт, да му се подчинят…

Беше огорчен. Двайсетгодишното търпеливо моделиране на характерите им се бе провалило. Те се обръщаха против него, отказваха да приемат щедростта му. И предпочитаха мизерните пари, които сами можеха да изкарат, пред лукса на несметното му богатство.

Отхвърляха с презрение дори наследството. Клемент кипеше от гняв. Все едно отново бе отхвърлен от братята си. И точно тази среща бе ключова. Той беше болен. И искаше да бъде абсолютно сигурен, че може да контролира момичетата дори и след смъртта си, както го бе правил приживе.