* * *

Искаше ми се да захвърля всичко и след осемнайсет часа да се отправя към съборетината ни. Щях да отида при Щефан и да му кажа, че Фриц е изгубил облога. Но за съжаление, така щях да лиша от милиона му не само Щефан, но и Оливер и Евелин. А смятах, че на двамата вече им бях причинила достатъчно неприятности, като преспах с Оливер. Единствено можех да се надявам, че той е бил толкова надрусан, че не помни нищо.

Никога през живота не ми е било толкова трудно да вляза в жилището на Оливер, колкото днес.

Оливер стоеше в кухнята и готвеше, както винаги, когато се прибирах вкъщи. От лъскавата тенджера се носеше вкусен мирис на кориандър и къри. Винаги когато готвеше, Оливер миришеше чудесно.

— Здравей — промълвих потиснато.

— Здравей — каза той, без да се обърне.

По гласа му не можех да преценя в какво настроение е. Но това, че не се обърна към мен с познатото ми „карфиолче“ изобщо не беше добър знак.

От друга страна обаче, от вчера вечерта нашите детински прякори вече бяха крайно неуместни. Ако трябва да бъдем точни, вчера безвъзвратно изгубихме невинността си. А заедно с нея, по всяка вероятност, и приятелството си.

— Съжалявам — промълвих, с поглед забит във върховете на обувките си.

Оливер най-накрая се обърна към мен. Нямаше нужда да го поглеждам, за да разбера, че веждата му е високо вдигната.

— Какво пък беше това? — гласът му все още звучеше неутрално.

— Съжалявам — повторих аз.

— И за какво точно съжаляваш?

— Ами, всъщност за всичко.

— Моля те, гледай ме в очите, когато говориш с мен! — каза Оливер.

Той звучеше малко като Фриц, когато започваше с неговите неделни проповеди. Сигурно искаше да ми каже каква неудачница съм.

Вирнах предизвикателно брадичката си и го погледнах в очите. В този момент неговите хубави, умни, сиви очи ме гледаха доста мрачно.

— Значи съжаляваш затова, че вчера спа с мен? — попита Оливер.

Кимнах. Това не беше лъжа. Наистина съжалявах, че измамих така Евелин. Съжалявах и затова, че по този начин усложних още повече ситуацията.

— Защото го направи само за да си го върнеш на Щефан? — отново попита Оливер.

— Ти пък откъде знаеш?

— Евелин ми разказа за Щефан и онази продавачка — отговори той.

— Значи и ти си знаел преди мен? — Значи всички бяха разбрали преди мен и никой не беше сметнал за необходимо да ме уведоми. — Браво, ти си наистина добър приятел!

— И аз така си мислех — отвърна Оливер и ме погледна, клатейки глава. — Оливия, кажи ми какво се въртеше в главата ти вчера вечерта? Защо просто не ми каза какво се е случило? Защо беше нужен този прелъстителен номер с лошото момиче?

Преглътнах.

— Ами защото наистина съм лошо момиче — казах.

Оливер все още клатеше глава.

— Това, от което вчера си имала нужда, е бил един сърдечен разговор и чаша топло какао. А вместо това…

При спомена за „вместо това“ през цялото ми тяло премина приятна тръпка.

— Не е нужно да казваме на някого — прошепнах аз. — Никой не трябва да разбира и така никой няма да е наранен.

— Освен… — Оливер прехапа долната си устна. — Права си! Ще се преструваме, че нищо не се е случило — добави след това той.

— Да — отвърнах с облекчение. — Още повече, че аз бях пияна, а ти жестоко надрусан.

— Кой го каза? — Оливер смръщи чело.

— Евелин ми каза, че си пробвал от нашата… а-а-а нейната продукция.

— Дръпнах си само два пъти от джойнта на Кабулке — отговори Оливер. — Наистина е добър. Но за съжаление, това не е достатъчно, за да ми послужи като извинение. Ти обаче направо си беше в делириум.

— Ти нямаш нужда от извинение — казах аз. — Нали аз бях тази, която те съблазни.

За пръв път през тази вечер Оливер се усмихна. Но това трая само няколко секунди. След това рече:

— Мисля, че се разбрахме да не говорим повече за това. Нищо не се е случило, нали?

— Нищо не се е случило — повторих печално. — Просто ще продължим да си живеем постарому до октомври. После ще си получим милионите и ще се радваме на лесно спечелените пари.

— Сега, когато вече изяснихме всичко, можем да сядаме да ядем.

— Съжалявам за бебето — казах след първата чиния пуешки хапки с кокосов сос и зеленчуци.

— Какво бебе?

— Бебето, което няма да имате с Евелин — отговорих.

— А, за това ли? — каза Оливер. — Ами то не беше нещо ново за мен. Мисля, че двамата с Евелин участвахме във всичкото това, за да ни стане ясно какво искаме всъщност. Евелин вече е взела своето решение.

— А ти?

— На мен не ми остава нищо друго, освен да го приема, нали?

— Да — казах.

Когато жената не иска дете, за мъжа е трудно да я изиграе по някакъв начин. Но за жена, чийто мъж не иска дете, имаше доста повече възможности да стигне до целта си.

— Имам още един въпрос — каза доста изненадващо Оливер и впи изпитателен поглед в мен.

— Да?

— Презервативите, които вчера използвахме, на Щефан ли бяха?

— Да — изморено отвърнах аз. — Намерих ги в чекмеджето на бюрото му. Освен това са го правили и върху бюрото. Можеш ли да си представиш?

За момент Оливер задържа очите си затворени.

— Затова искаше на всяка цена да го направим на масата — промълви тихо той, по-скоро на себе си, отколкото на мене.

— Да — признах и погледнах смутено към масата.

Това, което той направи с мен на масата вчера, беше невероятно. Но и по-късно, в леглото, изживяването беше изключително. Не беше чудно, че Евелин през ден насрочваше срещи под претекст, че има овулация.

— Оливер?

Той гледаше с невиждащ поглед пред себе си.

— Нищо, нищо — сепна се той. — Нали не трябваше повече да говорим за това. В края на краищата нищо не се е случило, нали така? Продължаваме всичко така, както беше до вчера по обяд.

— Точно така — насилих се да кажа, а ми се искаше да избухна в сълзи.

Но бързо се стегнах. За днес бях ревала достатъчно.

— Дюр ми се обади днес поне десет пъти — каза Оливер, сменяйки рязко темата на разговора. — Телевизията иска да заснемем първото предаване още през септември. Това ще рече, че трябва да намерим подходяща градина за предаването и да сформираме екип, колкото се може по-бързо.

— Ние ли трябва да подберем екипа?

— Не и снимачния екип — отговори Оливер. — Но хората, които ще ни помагат в преустройството на градината, са наша грижа.

— Мислех да пусна обява — казах. — Но вече е средата на август и изобщо не съм сигурна дали времето ще ни стигне. А и откъде толкова бързо ще намерим подходяща градина?

— Трябва да успеем! — отговори Оливер. — Какво ще кажеш да се захванем със старата градина на Катинка, тоест настояща на баща ми?

— Ще те представи в лоша светлина, ако още с първото предаване снабдиш собствения си баща с чисто нова градина — казах аз. — Не, трябва ни някой друг. Какво ще кажеш за Елизабет? Тя има страхотна къща, но откакто се е нанесла, не е пипано нищо, дори трева не е засадена. Земята около изкопите е обрасла в бурени. Пък и в подобието на градина има само един жалък пясъчник и развалена люлка. Ще бъде идеално поле за нашите изяви. Освен това Елизабет, Хана и децата със сигурност ще изглеждат много добре по телевизията.

— Добре — рече Оливер. — Нека тогава да опитаме с приятелката ти Елизабет. Смяташ ли, че ще успееш да запазиш всичко в тайна от нея.

— Разбира се — излъгах аз.

В действителност знаех много добре, че е невъзможно. Елизабет имаше направо ясновидски способности. Но ако се постараех и нещата се получеха така, както аз си ги представях, поне щях да я уредя безплатно с една великолепна нова градина. Това поне си струваше, а и аз щях да съм удовлетворена.

— Десерт? — попита ме Оливер.

Сега вече той се държеше, както винаги. Сякаш вчерашната вечер никога не е съществувала.

— С удоволствие — отговорих.

Искаше ми се и аз да можех да забравя всичко толкова бързо.

* * *

Всички, освен мен, се върнаха към обичайното си ежедневие. Следващите седмици преминаха, без да се случи нещо необичайно. Общо взето доктор Бернер, Хуберт и Шерер ни охраняваха както досега, денонощно. Господин Кабулке се беше посветил изцяло на задачата да шлайфа и боядисва в бяло отвратителните врати на съборетината. Евелин изпробваше в новоремонтираната кухня всевъзможни рецепти за сладки с канабис, взети от интернет. Щефан се държеше така, като че ли между нас всичко бе изяснено. Той прекрати аферата си с Петра, като в замяна на това аз се опитвах да изглеждам по-малко отблъскваща за него. Говорехме рядко един с друг, той съвсем заряза калкулациите и се посвети изцяло на търсенето на нова работа. За грозния празен период в автобиографията му, който той запълваше с „дейност, като самостоятелен финансов съветник“, разбира се, обвиняваше единствено мен.

— За пръв път през живота си се чувствам щастлив, че баща ми има връзки навсякъде — каза ми Щефан. — Без татко последните две години щяха да ми костват кариерата.

Но благодарение на Фриц, Щефан беше получил възможността да се яви на интервю с шефа на отдел кадри от старата фирма на свекър ми. В същата фирма, между другото, работеше и Еберхарт.

— Да, бе! — възкликна Еберхарт на една от неделните ни семейни закуски, които се провеждаха в зимната градина на вече неговата къща. — Говори се, че в момента сме замразили всички назначения.

— Замразяването на назначаванията важи само за ръководните длъжности — отговори Щефан. — Шефът на отдел кадри беше впечатлен от кандидатурата ми. Аз се оказах точно това, което търсят в момента.

— Да, бе! — изсумтя Еберхарт невярващо.

— Човекът ми дължи отдавна една услуга — намеси се Фриц.

— Ясно — обади се и Евелин.

— В момента търсят човек за офиса си в Чикаго — обясни Щефан. — Там трябва да поема маркетинговия отдел. А после, като потръгнат нещата след една-две години, ще се върна в Германия. Такъв шанс човек получава веднъж в живота.

След тази реплика ме погледна многозначително. Трябваше да се досетя, че не бива и през ум да ми минава да провалям по някакъв начин този уникален шанс.

— Чикаго е дяволски далече — каза Оливер и ме погледна.

Свих рамене. Нямах изобщо никакво намерение да ходя в Чикаго, но и без това никой тук нямаше да ме разбере.

— Чикаго ми звучи фантастично — рече Евелин замечтано. — Има и четири сезона.

— Да, бе! — обърна се Еберхарт към Щефан. — За подобен пост обикновено има около 300 кандидатури. Не мислиш ли, че шансовете ти са съвсем минимални? Моята особа би казала да.

— Моята особа пък би казала, че аз съм най-подходящият кандидат за работата — тросна се Щефан. — Освен това шефът на отдел „Кадри“ дължи на татко услуга.

— Човекът е някъде около средата на трийсетте — учуди се Еберхарт и се обърна към Фриц. — Когато ти си се пенсионирал, той сигурно е бил още в детската градина?

— Пенсионирал съм се едва преди десет години — каза Фриц. — А малкият Юрген (това явно беше името на шефа на отдел „Кадри“) тогава беше най-младият член на моя екип. Дяволски много ми дължи.

— Колко хубаво за Щефан! — рече Еберхарт.

— Колко хубаво за всички нас! — допълни Евелин. — Нали и ти работиш в същата фирма, Еберхарт?

— Еби и аз се запознахме, когато той вече отдавна работеше във фирмата — уточни Катинка, готова да спори. — Еби е получил работата си, защото е добър, а не защото има връзки.

— Аз също съм добър — намеси се Щефан. — В днешно време човек има нужда от връзки, за да получи изобщо шанс да докаже колко е добър.