Керстин Гир - Неморално предложение

— Вярвам ти — рекох аз.

Държах в ръка останалата половинка от сладката и се чувствах доста странно. Аха! Май започваше да действа!

— Проявявам голям интерес към едно от джуджетата — каза Петра и за първи път, откакто я познавам, говореше с любезен тон.

— Не знам — каза колебливо Евелин. — Все пак не са разрешени в Германия.

— Охо, ако знаеш само колко забранени неща съм изпила! — засмя се Петра.

И това беше нещо ново за нея. Прозвуча ми, все едно, че вече си беше хапнала от сладките.

— Ами, добре тогава! — съгласи се Евелин и й поднесе чинията.

Петра грабна със зле прикрита лакомия едно от джуджетата. За секунда вече беше отхапала главата му.

— Вкусно! — извика тя.

— Да, нали? — казах аз.

Наблюдавах я с любопитство. Чувствах се някак си гадно. Чак ми се повдигаше.

— Едно такова джудже струва около петдесет евро.

— Наистина ли? — попита Петра и отхапа и корема на джуджето.

— Най-малко — отговори Евелин и ми намигна.

Сложих ръка на стомаха си. Ох, беше ми много лошо.

Но Петра очевидно беше тренирана. За секунди от джуджето не беше останало и следа.

— Наистина е много вкусно.

— Още една сладка? — предложи любезно Евелин. — Дядомразовците също са божествени.

— Да, но джуджетата изразходват повече калории, отколкото съдържат — отговори Петра.

— Да, но дядомразовците нямат никакви калории.

Господи, колко глупава беше тази жена.

— Кое няма никакви калории? — попита някой.

Зад нас се чуха стъпки на много хора, влизащи едновременно в магазина.

От страх сърцето ми спря да бие. Полицията идваше да претърсва оранжериите. Затвор. Дали имаха градинка в затвора?

Но, разбира се, не беше полицията. Беше Катинка с децата и Еберхарт.

— Какво ви води насам? — попитах аз.

— Ще си купуваме растения, какво друго — отговори ми Катинка и се засмя. — Но ако има нещо нискокалорично и аз искам да го опитам.

— Заповядай — каза Евелин и услужливо й поднесе чинията със сладки. — Домашни са.

— Евелин! — избутах набързо чинията настрана. В крайна сметка Катинка беше бременна. — Какви точно растения ви интересуват?

— Еберхарт иска да засади храсти около басейна. Така следващото лято никой няма да може да го гледа как се къпе.

— М-м-м — каза Петра.

В този момент вече отхапваше третото си джудже.

— Разбирам ви — казах, като имах предвид свенливостта на Еберхарт в басейна.

Той беше забил тъп поглед в Петра.

— Аз от моя страна, съм се спрял на дафиново дърво — рече той. — Расте бързо и е вечно зелено. Това е.

— Така е — отговорих. — Но градинският бамбук бързо ще направи плътна преграда. А и повече ще подхожда на басейна.

— Да, обаче е скъп — рече Еберхарт. — Аз от своя страна, вече проучих цените.

— Тази ъ-ъ-ъ… Оливия със сигурност ще ти предложи специална цена — каза Фриц, който точно в този момент влезе през вратата.

Какво ставаше тук? Да не би семейно събиране?

— Със сигурност ще ти предложа хубава цена, Еберхарт — казах. — Но наистина си прав, бамбукът е доста скъп.

— Е, тогава аз от моя страна, не го ща! — отговори Еберхарт.

— Но, Еби! — възкликна разстроено Катинка.

Тя очевидно беше за бамбука.

— Искаме да поливаме, не да сечеме! — отвърна й той. — Само с такова мото човек може да успее в живота.

— Е, от време на време човек трябва и да се поглези малко — намеси се Фриц.

— Какво мога да направя за теб? — попитах, като се обърнах към Фриц.

— Сладки? — предложи Евелин.

— Ще отида заедно с Щефан на интервюто му за работа — обясни Фриц.

Евелин се закикоти.

— Разбираемо е, на малкия ще му е за първи път. И сега, тате, трябва да му държиш ръчичката.

— Охо! — възкликна Еберхарт.

— Глупости — отвърна Фриц. — Просто ще отида с него, за да поздравя старите си колеги. Човек трябва да поддържа контактите си.

— И Щефан наистина ще получи работата в Чикаго? — попита Евелин.

— Ако се представи на ниво — отговори Фриц.

— Ух-ух-ух — изведнъж възкликна Петра.

Никой не знаеше какво точно искаше да каже с това.

Щефан влезе в магазина, облечен в нов костюм. Не само костюмът беше нов, но и вратовръзката, и ризата, и обувките.

— Ето така изглежда един истински бизнесмен — възкликна гордо Фриц.

— Чикаго, идваме! — каза Щефан.

— Сладки? — предложи Евелин.

Отново избутах чинията настрана.

— Откачи ли? — изсъсках й аз. — Да не искаш да си оплеска новите дрехи.

— Изглеждаш страхотно — каза Катинка на Щефан. — Като Кевин Костнър. Нали, Еби, Щефан изглежда като Кевин Костнър.

— Брад Пит — коригира я Петра. — Прилича на Брад Пит.

— По-хубав е — измърморих на себе си. — Доста по-хубав.

Щефан се усмихна поласкан.

— Пожелайте ми успех! — каза той.

— Успех — пожелах му аз.

— Успех, братленце! — гордо каза Катинка.

— Ще се справиш — обади се завистливо Еберхарт.

— Едно малко лакомство за късмет? — отново предложи Евелин.

Отново избутах чинията. Стигаше ми, че натровихме Петра.

— Да не би да искаш да получи тази работа? — попита ме Евелин, когато Фриц и Щефан вече бяха излезли, а Катинка, Еберхарт и дечурлигата се бяха отправили да търсят господин Кабулке и да огледат дафиновите храсти.

— Защо пък не?

— Защото Чикаго си е доста далече — отговори ми Евелин.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре! — казах аз.

— Разбирам — рече Евелин и ме погледна сериозно.

— Ти май си първата, която ме разбира — въздъхнах аз. — Щефан все още си мисли, че сме семейство.

— Да, мъжете често са трудно схватливи — отвърна тя.

— Вече изядох сладки за двеста евро! — каза Петра и се закиска. — Това са най-скъпите десертчета в живота ми.

— Не знаеш колко си права — рече Евелин.

Петра пак се изкикоти.

— Значи господин Гертнер ще става мениджър в Чикаго?

— Ще видим — измърмори Евелин.

— Мъжът ми също е паралия — каза Петра.

— Колко хубаво, радвам се за теб — отговорих аз.

— Да, но кинтите развалят характера — отвърна ми Петра. — С течение на времето пичовете започват да си мислят, че са прекалено добри за нас.

— Моля?

— Ами, мъжът ми например — започна Петра, — мисли, че е нещо повече кат мен.

— От мен — поправих я.

— От мен — поправи се Петра. — Наистина. Мисли, че съм отблъскваща. А той е плешив и има шкембе. Е, питам аз, кой в случая е отблъскващ, той или аз?

— Не мога да повярвам — казах аз.

Значи Петра беше в абсолютно същото положение като мен. Само дето Щефан нито беше плешив, нито имаше шкембе.

— Ами самата истина си е — каза Петра. — Затова от време на време му показвам, че мога да имам всеки мъж, който си поискам.

— А-а, това ли било? — възкликнах, изпълнена с разбиране.

— Още малко и ще се разплача — обади се Евелин.

Петра се закиска пак.

— Не беше много трудно да ти открадна мъжа — обърна се тя към мен. — Но не можеш да отречеш, че те предупреждавах.

— Предупреждавала си ме? Ти мен?

— Еми много ясно. Казвах ти, че ако продължаваш да се разхождаш наоколо като попово прасе, за нищо не гарантирам. И ти продължи да се разхождаш като попово прасе.

Започна да се смее и вече не можеше да спре. Облегна се на плота на магазина и се хвана за корема, докато се кискаше с всички сили. Заприлича ми на розов палячо. Розов палячо с десетки глупави шнолки в косата. Рядко бях виждала някой, който да предизвиква такова съчувствие.

— Мисля, че я хвана — измърмори Евелин и погледна часовника си. — Много бързо стана!

— И аз от доста време се чувствам някак си странно — отговорих и изхълцах. — Наистина, никак не ми е добре.

Евелин погледна нагризаната сладка в ръката ми.

— Съкровище, в звездите не съм слагала абсолютно нищо.

— Ама да ви кажа, в леглото е пълна скръб — каза Петра и се раздруса от силен смях.

— Чудно ми е какво толкова смешно има в това? — попита я Евелин. — Та вие, горката, само дето сте останала разочарована!

— И аз не знам какво смешно има — отговори Петра и така се смееше, че чак сълзи се стичаха по лицето й. — Пълна скръб. Хи-хи, изобщо не е смешно, хи-хи. Защо се смея? Хи-хи. Можеш да ми говориш на ти.

— О не, благодаря! — каза Евелин.

Сега вече наистина ми дожаля за Петра.

— Вече е единайсет и половина, Петра. Не трябва ли да вземеш децата от детската градина?

— Децата ми? — Петра се въргаляше от смях върху плота. — Да ги взема?

— О, Господи — казах аз. — Какво направихме само? Та тя не е в състояние да кара!

— Не е — самодоволно отбеляза Евелин.

— А бедните дечица? Сега стоят пред детската градина и чакат мама.

— Децата никога не чакат майките си сами отвън, а са под наблюдение. И ако случайно никой не дойде да ги вземе, възпитателките се обаждат на бащата. А може и на социалната служба — ухили се Евелин.

— Евелин, ти си истински дявол! — казах аз.

— Не съм — отвърна тя. — Просто смятам, че кривокраката заслужава наказание.

— Но бедните деца…

— Ти би ли искала да имаш такава майка?

— Никой не може да избира родителите си — казах аз. — О, Господи, Евелин, наистина ми е много лошо. Сигурна ли си, че не си сложила нищо в звездите?

— Абсолютно съм сигурна — каза тя.

— Тогава сигурно обезмасленото масло не ми понася.

— Оливия, сърчице мое, няма никакво обезмаслено масло — каза Евелин.

Това се стори толкова смешно на Петра, че започна да хълца.

— Най-добре ще е да си легнеш на дивана! — обърнах се към нея.

— Да, няма да й е за първи път — отбеляза Евелин.

А Петра се смееше ли, смееше. Когато стана, за да отиде в кабинета, си удари главата в ръба на вратата. По всичко личеше, че такава смешка не й се беше случвала до сега, защото тя се закикоти още по-силно от преди. Когато най-накрая се излегна на дивана, погледнах изплашено към Евелин.

— Може ли да се умре от това?

— Ще видим — каза тя и на свой ред се засмя безгрижно.

Напрежението в корема ми се усили. Едва успях да стигна до тоалетната, преди да повърна.

— Твоите сладки наистина са страхотни за потискане на апетита — казах, когато излязох от там.

Евелин ме погледна умислено.

— Може би ти е лошо по друга причина. Кога за последен път ти дойде?