— Да видим, никак не е лесно — каза той като въведение.

Последва дълбоко всмукване, вдишване, издухване на дима.

Насочи поглед първо към мен. После към майка ми. Отново към мен. И тогава си възвърна дар словото и говори толкова дълго, че когато дойдох на себе си, вече се бе смрачило и телата ни се бяха превърнали в сенки, осветени единствено от далечната и слаба светлина на лампата във форма на лале върху писалището.

— Повиках ви, защото се боя, че скоро ще ме убият. Или накрая аз ще убия някого и ще ме хвърлят в затвора, което е равносилно на смърт приживе. Политическото положение е на път да излезе извън контрол и когато това се случи, един господ знае какво ще стане с всички нас.

Погледнах крадешком майка си, за да видя реакцията й, но лицето й не издаваше ни най-малка тревога — сякаш вместо предизвестие за неминуема смърт, й бяха съобщили прогнозата за един облачен ден. Той продължи да сипе предупреждения и да излива огорчението си:

— И понеже знам, че дните ми са преброени, направих равносметка на живота си и какво открих, че притежавам? Пари — да. Имоти също. И предприятие с двеста работници, в което се скъсвам от работа в продължение на трийсет години и където или ми поднасят някоя стачка, или ме унижават и плюят в лицето. И една съпруга, която, щом видя, че опожаряват две черкви, замина с майка си и сестрите си да се моли в Сен Жан дьо Люз. И двама синове, които не разбирам, двама нехранимайковци, които са се превърнали във фанатици. Стрелят по цял ден по покривите и се прекланят като пред пророк пред сина на Примо де Ривера9, който е завъртял ума на всички богати отрочета в Мадрид с романтичните си глупости за утвърждаване на националния дух. Бих завел всичките в леярната да работят по дванайсет часа на ден, та да видим дали националният дух ще се възвърне с помощта на чук и наковалня… Светът се е променил много, нали, Долорес? Работниците вече не се задоволяват с празника на „Сан Кайетано“ и с коридата в „Карабанчел“, както се пее в сарсуелата. Сега сменят мулето с велосипед, стават членове на някой профсъюз и веднага щом понаучат някои неща, заплашват собственика да му пуснат куршум в главата. Вероятно имат право, защото да живееш в лишения и да работиш до изнемога от изгрев до залез не е по вкуса на никого. Тук обаче се иска много повече от това — с вдигане на юмрук, с омраза към тези, които са над теб, и с пеене на Интернационала няма да постигнеш много. Една страна не се променя с химни. Разбира се, причини да се бунтуват има в излишък, защото тук гладът и неправдата съществуват от векове. Но това не се оправя, като хапеш ръката, която те храни. За да се модернизира страната, имаме нужда от смели предприемачи и квалифицирани работници, добро образование и стабилни правителства, които да просъществуват достатъчно дълго. Тук обаче всичко е пълен хаос, всеки се грижи за собствените си интереси и никой не се заема да работи сериозно, за да сложи край на това безумие. Политиците от всички партии по цял ден само говорят и произнасят речи в парламента. Кралят си е добре там, където е. Отдавна трябваше да си замине. Социалистите, анархистите и комунистите се борят за техните си хора и така е редно да бъде, но би трябвало да го правят с разум и ред, без омраза и своеволия. Богатите и монархистите през това време, уплашени, бягат в чужбина. И накрая ще постигнем само това, че един прекрасен ден военните ще се разбунтуват, ще ни наложат казармен режим и тогава наистина ще има за какво да съжаляваме. Или ще започнем гражданска война, ще се бием едни срещу други и братя ще убиват братя.

Говореше рязко, без пауза. Внезапно сякаш се върна в реалността и забеляза, че макар външно да не се издавахме, с майка ми недоумявахме докъде иска да стигне със своята обезсърчаваща реч и какво общо имахме ние с това яростно словоизлияние.

— Извинете ме, че ви говоря с такова вълнение, но отдавна мисля за тези неща и според мен е настъпил моментът да се действа. Страната потъва. Това е лудост, пълно безсмислие. А мен, както ви казах, скоро ще ме убият. Светът се разтърсва от промени и човек трудно може да се приспособи към тях. Повече от трийсет години работих като вол, не жалех сили в работата и се опитвах да изпълня дълга си. Но или времената са свръх силите ми, или съм допуснат сериозни грешки, защото накрая всичко се обърна против мен и животът сякаш ми отмъщава. Синовете ми се отчуждиха от мен, жена ми ме напусна, а ежедневието във фабриката се превърна в ад. Останах сам, без никаква опора, и съм сигурен, че положението ще става все по-лошо. Затова се подготвям, подреждам делата си, документите, сметките. Пиша завещанието си и се опитвам да оставя всичко в ред, в случай че един ден не се върна. И едновременно с делата се опитвам да подредя спомените и чувствата си. Защото все още имам чувства, макар и малко. Колкото по-черно ми се вижда всичко наоколо, толкова по-упорито се взирам в душата си, за да съхраня спомена за хубавото, което животът ми е дал. И сега, когато наближава краят на дните ми, осъзнах, че едно от малкото неща, които са истински ценни, знаеш ли кое е, Долорес? Ти. Ти и дъщеря ни, която е твое живо копие от годините, в които бяхме заедно. Затова поисках да ви видя.

Гонсало Алварадо, този мой баща, който най-после имаше лице и име, вече говореше по-спокойно. По средата на срещата в него започваше да прозира мъжът, който трябва да беше в действителност: уверен в себе си, убедителен в жестовете и думите си, свикнал да заповядва и винаги да е прав. Трудно му беше да започне; едва ли е приятно да се изправиш лице в лице с една изгубена любов и една непозната дъщеря след четвърт век отсъствие. В този момент на срещата обаче той вече бе възвърнал самоувереността си, беше господар на положението. Говореше твърдо и до болка откровено, както говори само човек, който няма какво да губи.

— Знаеш ли, Сира? Обичах истински майка ти, обичах я много и ако можех, щях да я задържа завинаги до мен. За жалост обаче не стана така.

Отвърна поглед от мен и го насочи към майка ми. Към големите й кафяви очи, уморени от шиене. Към красивата й зрелост без грим и накити.

— Не се борих достатъчно за теб, нали, Долорес? Нямах сили да се противопоставя на родителите си и те предадох. После, както знаеш, се приспособих към живота, който се очакваше от мен, свикнах с друга жена и с друго семейство.

Майка ми слушаше мълчаливо, с привидно безразличие. Не знаех дали прикрива чувствата си, или тези думи изобщо не я вълнуват. Стоеше безучастно, с непроницаемо лице, изопната в елегантния костюм, който аз не бях виждала, навярно ушит от изрезки, останали от друга жена с повече платове и повече късмет в живота. Той не се смути от равнодушието й и продължи да говори:

— Не знам дали ще ми повярвате, но сега, когато виждам, че краят наближава, искрено съжалявам, че през всичките тези години не съм се погрижил за вас и че дори не съм те познавал, Сира. Трябваше да настоявам повече, да не се отказвам да бъда близо до вас, но нещата стояха така, а ти, Долорес, беше твърде горда и нямаше да се съгласиш да получаваш само трохи от моя живот. Щом не можех да бъда всичко, тогава нямаше да бъда нищо. Майка ти е много корава, момиче, много корава и твърда. А аз вероятно съм бил слаб и глупав, но сега не е моментът да се оплаквам.

Замълча и се замисли, без да поглежда към нас. После въздъхна дълбоко и смени позата: наклони тялото си напред в креслото, сякаш искаше да бъде по-директен, сякаш вече бе решил да подхване по същество онова, което се канеше да ни каже. Изглежда, най-после бе готов да се откъсне от горчивата носталгия, която го караше да се връща към миналото, и да се съсредоточи върху земните потребности на настоящето.

— Не искам да ви обременявам повече с меланхолията си, извинете ме. Сега ме изслушайте. Извиках ви, за да ви съобщя последната си воля. И моля и двете да ме разберете добре и да не тълкувате погрешно постъпката ми. Намерението ми не е да ви обезщетя за годините, в които не съм бил с вас, нито да демонстрирам с пари разкаянието си, нито да купя уважението ви след толкова време. Искам единствено да уредя нещата, които според мен е справедливо да бъдат уредени, преди да удари и моят час.

За пръв път, откакто седнахме, той стана от креслото и се запъти към писалището. Проследих го с поглед: забелязах широките плещи, хубавата кройка на сакото му, пъргавината, с която стъпваше въпреки едрия си ръст. После се взрях в портрета, окачен на стената в дъното, към която той вървеше — веднага биеше на очи с големината си. Една елегантна дама, облечена по модата от началото на века, нито хубава, нито грозна, с диадема върху късо подстриганата и накъдрена коса, със сериозно изражение на лицето, нарисувана с маслени бои върху платно с позлатена рамка. Той се обърна и го посочи с глава:

— Майка ми, прочутата доня Карлота, твоята баба. Помниш ли я, Долорес? Почина преди седем години. Ако го беше сторила двайсет и пет години по-рано, вероятно ти, Сира, щеше да се родиш в тази къща. Както и да е, да оставим покойниците да почиват в мир.

Вече говореше, без да ни гледа, търсейки нещо в писалището. Отваряше чекмеджета, вадеше предмети, разлистваше документи, и се върна при нас с пълни ръце. Докато вървеше, не откъсваше поглед от майка ми.

— Ти си все така хубава, Долорес — заяви той, като седна. Вече не беше напрегнат, първоначалната му неловкост бе почти изчезнала. — Извинете, не ви предложих нищо. Искате ли нещо за пиене? Ще извикам Серванда…

Понечи да стане отново, но майка ми го прекъсна:

— Не искаме нищо, Гонсало, благодаря. Нека да приключим с това, моля те.

— Помниш ли Серванда, Долорес? Как ни дебнеше, как ни следеше, а после донасяше на майка ми. — Внезапно се изсмя дрезгаво, кратко, горчиво. — Помниш ли, когато ни завари в стаята за гладене? А виж сега, каква ирония само — майка ми гние в гроба, а аз съм тук със Серванда, единствената, която се грижи за мен. Каква жалка съдба. Трябваше да я уволня, когато майка ми умря, но къде щеше да отиде горката жена, вече стара, глуха и без семейство. Освен това вероятно не е имала друг изход, освен да изпълнява заповедите на майка ми. Не се губи току-тъй такава работа, макар че доня Карлота имаше непоносим характер и докарваше прислугата до ръба на отчаянието. Е, щом не искате да пиете нищо и аз не искам. Тогава да продължим.

Седеше на края на креслото, с изправен гръб, опрял големите си ръце върху купа, който бе донесъл от писалището. Документи, пакети, кутии. Извади от вътрешния джоб на сакото си очила с метални рамки и си ги сложи.

— Добре, да пристъпим към практическите въпроси. Ще ги разгледаме един по един.

Първо взе един пакет, всъщност два големи издути плика, завързани заедно с ластична лента през средата.

— Това е за теб, Сира, за да си проправиш път в живота. Не е една трета от капитала ми, както по закон се полага на всяко от трите ми деца, но е всичко, което сега мога да ти дам в брой. Почти нищо не успях да продам, времената са неблагоприятни за всякакви сделки. Не мога и да ти оставя имоти: не си официално призната за моя дъщеря и вещните права ще те съсипят, а освен това ще се заплетеш в безкрайни дела със синовете ми. Както и да е, тук имаш сто и петдесет хиляди песети. Изглеждаш умна като майка си и сигурно ще съумееш да ги вложиш изгодно. Искам също с тези пари да се грижиш за нея, за да не й липсва нищо, и да я издържаш, ако един ден се наложи. Всъщност бих предпочел да разделя парите наполовина между двете, но понеже знам, че Долорес никога няма да ги приеме, оставям на теб да се погрижиш за всичко.

Беше протегнал пакета към мен. Преди да го взема, погледнах майка си объркано, без да знам какво да правя. С кратко и рязко кимване тя даде съгласието си. Едва тогава протегнах ръце.

— Благодаря — прошепнах аз.

— Няма защо, дъще, няма защо — отвърна той със сериозна усмивка. — Е, да продължим.

Взе една кутийка, тапицирана със синьо кадифе, и я отвори. Взе друга, този път червена и по-малка. Отвори и нея. Продължи така, докато станаха пет. Остави ги на масата. Светлината беше слаба и бижутата не блестяха, но въпреки това стойността им можеше да се отгатне.

— Това е от майка ми. Има още, но Мария-Луиса, жена ми, ги взе, когато замина на поклонение. Остави само най-скъпите, може би защото не са толкова дискретни. За теб са, Сира. Навярно никога няма да ги сложиш — както виждаш, те са доста пищни. Можеш обаче да ги продадеш или да ги заложиш, ако някога се наложи, и да получиш добра сума за тях.