Елизабет Лоуел - Омагьосаните

Четиримата воини наблюдаваха мълчаливо как барон Дьогер язди нагоре към крепостта. Доминик заповяда:

— Спуснете моста.

След миг мостът изскърца и легна над крепостния ров. Без да спре, Дьогер мина по него, следван от петима мъже. Никой от тях не носеше ризница. Не бяха въоръжени.

— Барон Дьогер ви поздравява — каза един от рицарите.

Саймън изгледа шестимата мъже и веднага позна кой от тях е баронът. Подобно на Джефри, баронът бе красив като паднал ангел. Но лицето му изразяваше ум и жестокост и с нищо не напомняше разпътния Джефри.

Саймън не можеше да повярва, че неговият чувствен славей се е пръкнал от семето на този студен човек.

— Лорд Доминик от крепостта Блакторн ви приветства — каза неутрално Саймън.

— Кой е лорд Доминик? — попита единият от рицарите.

— Кой е барон Дьогер? — отвърна язвително Саймън.

Един от рицарите излезе напред; конят му за малко да стъпче Саймън. Но Саймън стоеше неподвижно по средата на моста, изправен срещу вятъра, който развяваше мантията му.

— Аз съм барон Дьогер — каза човекът, който приличаше на паднал ангел.

Саймън усети движение зад себе си. До него застана Доминик. Очите на Глендруидския вълк блестяха зловещо в нощната тъмнина.

— Аз съм лорд Доминик.

— Що за глупост е тази заповед да не се внасят оръжия в крепостта? — запита баронът.

От сянката извън светлината на факлите се обади Ерик:

— Глендруидския вълк предпочита да се радва на мира, а не да воюва.

— Наистина ли?! — зачуди се баронът. — Колко странно. Повечето мъже предпочитат съда на оръжията.

— Брат ми — каза Саймън — оставя безсмислените битки на другите. Така му остава време да се радва на многобройните си победи.

От сенките на кулата се чу гласът на Дънкан:

— Но ако някой глупак накара лорд Доминик да излезе на бой, с него е свършено. Питай Рийвърс. Стига да намериш кой да говори с мъртвите.

Дьогер изгледа изпод вежди двамата братя; после погледът му се отмести към кулата, където чакаха Ерик и Дънкан.

— Съжалявам, че не мога да предложа на твоите рицари по-добро място за нощуване от обора — каза Доминик, — но не бях предупреден навреме за пристигането ти.

— Така ли? — промърмори баронът. — Вестоносецът трябва да се е заблудил.

Доминик се усмихна на плоската лъжа.

— Лесно с да се заблудиш по тези места — каза Доминик. — Както ще се убедиш сам, тук успехът зависи повече от съюзниците, отколкото от собствения ти меч.

Доминик направи знак на мъжете зад себе си. Ерик и Дънкан пристъпиха в трептящия кръг на светлината.

— Това са двама от моите съюзници — каза Доминик. — Лорд Ерик от крепостите Сийхоум и Уинтърланс и лорд Дънкан от крепостта Стоунринг. Присъствието на техните рицари ограничава моето гостоприемство.

Безразличният, но нищо непропускащ поглед на Дьогер прецени мъжете, които стояха пред него и се спря на прастарата брошка с вълча глава на рамото на Доминик.

— Тъй — каза си едва чуто Дьогер. — Най-после го намерих. Имаше слухове, но… Е, хайде, има и други, още неоткрити древни съкровища.

Погледът на Дьогер се върна на мъжа с брошката. Глендруидския вълк. Очите на Доминик, светли като лед, бяха същите като странните кристални очи на вълка.

— Приемам твоето гостоприемство и нека бъде тъй, както предлагаш — каза Дьогер.

— Хари — каза високо Доминик, — отвори портата.

След секунди шестимата влязоха. Саймън и Доминик застанаха до Дьогер в момента, в който той слезе от коня.

— Господарската дневна е по-приятна от двора — каза Доминик. Покоите ти са приготвени. Ако не възразяваш да спиш в недостроената детска стая…

— Детска стая ли — рече Дьогер и погледна Доминик накриво. — Значи е вярно. Значи твоята магьосница пълнее.

— Да, Бог благослови моята съпруга и мен.

Усмивката на Дьогер бе ледена като камъните на калдъръма.

— Не исках да те обидя, лорд Доминик. Аз също се ожених за магьосница и имам деца от нея.

Вратите на преддверието се отвориха. От там нахлу топлина и светлина. Слугите се разтичаха, разпалиха огъня и донесоха студена вечеря и горещо вино.

Мъжете преминаха през голямата зала и влязоха в уютната дневна. На фона на буйните пламъци в камината се открояваше женски силует с разпусната коса. Мъдрите жени разпускат косите си за разпит. Но косата на тази жена бе черна като предателството — нямаше нито общо със златната коса на Амбър, нито с огненочервената на Мег.

— Милейди — каза бързо Саймън. — Мислех, че вече си си легнала. Ариана се обърна и протегна ръка, но към Саймън, не към барона.

— Чух, че баронът е пристигнал.

Гласът бе спокоен като лицето й, но роклята й неспирно се мяташе около глезените. Сребърната бродерия святкаше като жива.

Дьогер гледаше как пръстите на Саймън се сплитат с ръката на Ариана, здраво и нежно. Сивосините очи на барона видяха как поруменяха бузите на дъщеря му от докосването на Саймън и как телата им едва забележимо се устремиха едно към друго.

Ако бяха сами, щяха да се прегърнат както само влюбените се прегръщат. Дьогер беше сигурен в това.

— Тъй — каза Дьогер. — Значи и това е вярно.

— Кое? — попита тихо Доминик.

— Че Саймън и Ариана са сключили брак по любов, а не за да угодят на крале или на фамилии.

— Бракът ни е щастлив — каза Саймън.

Възхищението в погледа му, вперен в Ариана, казваше много повече. Нейните очи блеснаха в отговор като брилянти.

Дьогер заразглежда господарската дневна. Украшенията й бяха доста скъпи, но не представляваха нищо в сравнение с онова, което можеше да се види в неговия дом. С всичката си власт и с обширните си владения Глендруидския вълк не беше толкова богат, колкото се говореше.

А това значеше, че Доминик не може да си позволи да поддържа толкова воини, колкото Дьогер се бе страхувал.

Баронът се обърна към Доминик.

— Чух, че верността на брат ти към теб била безгранична.

— Аз и Саймън се обичаме, това е известно — каза Доминик. — Бъди сигурен, че дъщеря ти не би могла да има по-уважаван и обичан от мен съпруг от Саймън.

Дьогер отметна назад качулката си и изръмжа. Косата му блесна с отразена светлина като ковано сребро. Веждите му бяха съвсем черни, извити високо и странно изящни.

Песента на мънички златни звънчета накара Дьогер да се обърне бързо. Въпреки възрастта му това движение бе пълно с ловкост и сила.

— Лейди Маргарет — каза Доминик, — мислех, че вече спиш.

Мег отиде при Доминик. Роклята й прошумя, а звънчетата запяха сладко.

Дьогер присви очи. Бременността на Маргарет бе очевидна. Още по-ясно личеше колко здраво са свързани Глендруидския вълк и магьосницата Глендруид. Връзката им сякаш излъчваше светлина.

— Барон Дьогер, лейди Маргарет — каза Доминик.

— Очарован съм, госпожо — усмихна се Дьогер и протегна ръка. Усмивката промени барона. Някога е бил красавец Сега му бе останала някаква призрачна, но очевидно сексуална хубост.

— За нас е удоволствие да ни гостувате — каза Мег. Неочакваното преображение на барона от хладен тактик в явен сладострастник едва ли й бе направило впечатление. Или най-малкото не го показа. Тя отдръпна ръката си щом вежливост го позволи.

— Вие сте красива като огъня, лейди Маргарет — каза баронът басово. — А очите ви биха затъмнили и блясъка на смарагда.

Ръката на Ариана стисна силно ръката на Саймън. Тя познаваше добре способността на баща си да омайва жените. Често го беше правил със съпругите и дъщерите на враговете си.

Без да продума, Саймън вдигна ръката на Ариана до устните си и я целуна успокояващо.

— Очите й биха затъмнили не само смарагда — каза Доминик. — Те биха помрачили самата пролет. Няма по-красиво зелено от очите на лейди Маргарет Глендруид.

Мег бе останала равнодушна към комплимента на барона, но думите на съпруга й я накараха да се изчерви от удоволствие. Те се гледаха и за тях в тази стая не съществуваше нищо друго.

— Колко трогателно — каза Дьогер хладно.

— Нали? — каза бодро Саймън. — Наоколо само за това се говори — за любовта на вълка и на магьосницата. Искате ли да хапнете и да пийнете?

Саймън посочи към господарската маса, която вече се огъваше под тежестта на истинско изобилие. Дьогер прецени храната с един поглед.

— На твоите хора изпратихме много повече — каза Саймън. — Надявам се да им стигне. Но изглежда никой не знае от колко души се състои свитата ти.

— Не бих те накарал да посегнеш на запасите си за зимата — каза Дьогер.

— Нищо страшно — каза Мег, обърната към своя гост. — Имахме незапомнена реколта.

— И цялата е на сигурно място в крепостта — добави Саймън.

— Вие сте щастливци — каза баронът. — Много крепости на юг пострадаха от дъждовете. За тях зимата ще бъде сезон на изпитания и на глад.

— Блакторн бе щастливо изключение — съгласи се Доминик.

Дьогер изръмжа.

Доминик чакаше мълчаливо следващия удар на барона, за да го парира. Дьогер продължаваше да разузнава слабостите на крепостта Блакторн.

— Очаквах да видя тук един от любимите си рицари — обърна се той към Саймън.

В господарската дневна се възцари тишина. Дьогер даде вид, че не я забелязва.

— Той е любимец и на дъщеря ми — добави баронът и погледна Ариана многозначително. — Тук ли е нашият обичан Джефри, дъще?

Преди Ариана да отвори уста, Саймън каза:

— Да.

— Пратете да го повикат — каза баронът на Саймън.

— Пратих твоя Джефри във вечното му жилище.

Погледът на Дьогер се впи в Саймън.

— Какво значи лова?

Саймън се усмихна и не каза нищо.

— Много просто — каза небрежно Доминик. — Джефри с мъртъв.

— Мъртъв! Кога? Как? Не съм чул нищо за това!

Доминик сви рамене.

— Все едно, това е самата истина.

— Боже — промърмори Дьогер. — Чух, че имало болни, че са умрели хора, но не и за Джефри.

— Да — каза Ариана. — Имаше болест и оживяха само шепа хора.

— Къде са? — попита Дьогер.

Саймън се усмихна хладно.

— Мисля, че убих двама от тях в Спорните земи. И раних другите. Може би и те са умрели. Хубавият Джефри умря днес, в крепостта Блакторн. Аз го убих.

Лицето на Дьогер бе като каменно.

— Позволяваш си да се разпореждаш с живота на моите рицари — каза спокойно той.

— Когато убих другите, те бяха разбойници. Не носеха на щитовете си герба на своя господар.

Черните вежди на Дьогер се вдигнаха за миг.

— А Джефри? — попита презрително Дьогер. — И него ли ще наречеш разбойник?

— Бих могъл. Призна го, преди да умре. Но е нарисувал герба ти на меча си, преди да наближи крепостта Блакторн.

За момент стана тихо. После Дьогер направи гримаса, изсъска нещо за себе си и прие загубата.

— Жалко. Беше обещаващ.

— Бъди спокоен. Обещанията му се пазят в ада — успокои го Саймън. — Но какво ще кажеш за себе си, бароне? Има ли обещания, които да не си изпълнил?

— Нито едно.

— Наистина! — възкликна подигравателно Доминик. — А зестрата на Ариана?

— Какво за зестрата?

— Сандъците бяха пълни с камъни, боклуци и плесенясало брашно.

Дьогер замръзна, както оправяше мантията си.

— Какво каза?!

Доминик и Саймън се спогледаха, после погледнаха към Дънкан. Той се обърна мрачно и излезе. Знаеше, че жена му пак ще е нужна.

Саймън се обърна отново към Дьогер и го изгледа с присвити черни очи.

— Много просто. Когато отвориха сандъците, в тях нямаше нищо ценно.

— Тръгнаха от моите владения със зестра достойна за една принцеса! — отвърна Дьогер.

— Ти го казваш.

— Съмняваш се в думите ми ли? — попита сърдито Дьогер.

— Не. Просто ти казвам какво се случи, когато отворихме сандъците.

— Какво каза Джефри, когато видя празните ракли? — попита Дьогер.

— Нямаше го там.

— Кой от моите хора присъстваше?

— Никой — каза Саймън язвително. — Твоите благородни рицари оставиха Ариана в крепостта Блакторн и офейкаха, без да изпият поне по една бира.

— От интересно по-интересно — промърмори баронът. — А моите печати на сандъците?

— Непокътнати — каза рязко Доминик.

— Много чудно — каза Дьогер с широко отворени сивосини очи. — Рицарите от крепостта Блакторн ми разправят, че моите подправки, коприни, скъпоценни камъни и златото ми са се превърнати като по чудо в боклук по пътя от Нормандия до Англия.

— Да.

— Много хора биха се усъмнили в измама от страна на един или друг господар.