Но аз явно съм се метнала на татко. Къде е стройната фигура на мама? Къде е гарвановочерната й грива? Няма и помен от тях. А малкото чипо носле, толкова нежно и женствено? Не съм наследила нищо от нея. Имам рядка пепеляворуса коса, лунички, едро, силно тяло и голям нос, съразмерен с широкото ми лице. Докато растях, татко често ме наричаше хубавица. Постепенно разбрах, че това не е вярно. Когато Джак Лафърти, който трябваше да бъде мой кавалер на една дискотека в четвърти курс, ми върза тенекия и станах за смях пред всичките си съученици, все още недоумявах защо постъпи така. Следващата година на голямото тържество в училище „Сейнт Джон“ всичко ми се изясни. Петокурсниците празнуваха завършването си с голям купон в класическата гимназия в другия край на града. Готвихме се за него цяла година. Повечето момичета не желаеха да бъдат придружавани от кавалери, защото момчетата от „Сейнт Джон“ бяха апетитна плячка и съученичките ми искаха да опитат късмета си с тях. Не се срамувах, че нямам кавалер, нали повечето момичета нямаха. Издокарах се, както всички. Прекарах съботния следобед във фризьорски салон и получих като подарък безплатен грим „№ 7“ (тогава сините сенки бяха на мода). Избрах рокля „Лора Ашли“ от черно кадифе, с панделка отзад. Знаех, че съм твърде висока и носът ми е голям, но все още не се срамувах от това. Мислех се за хубава. И принцеса Даяна бе висока и с голям нос, но хората я смятаха за най-красивата жена на света. Не бях излизала с много момчета, но си въобразявах, че е, защото повечето се срамуват да ме поканят.

Едва ли някога ще забравя момента, когато влязохме в залата. Бях много развълнувана, както и останалите, а момчетата от „Сейнт Джон“ се хилеха, шушукаха си и след пет минути нехайно мотаене край масата с чаша безалкохолно в ръка едно от тях дръзна да се приближи към мен, при това с тежкарска походка. Беше мускулест красавец и изглеждаше страхотно в смокинга си, а на крачка зад него пристъпваха двама негови приятели. Когато срещнах дяволития му поглед, се почувствах чудесно. Всички момичета от гимназия „Фелдстоун“ стояха сами, а той щеше да покани на танц точно мен.

— Е? — каза приказното видение, поне в моите очи, въпреки пъпките по лицето и леко мазните коси.

— Здравей — закачливо го поздравих.

— Може ли един танц? — попита красавецът.

Приятелите му се засмяха.

Усмихнах се и на тримата.

— Разбира се, защо не? — казах с престорено нехайство.

— Как се казваш?

— Анна — отвърнах.

— Аз съм Гари — представи се той и с насмешка добави: — А на теб повече ти подхожда името Върлина.

Приятелите му го побутнаха ухилени.

— Как е времето там горе, скъпа? — попита единият.

— Тази трябваше да дойде с лампички на главата — обади се другият. — За да предупреждават ниско прелитащите самолети да не се блъснат!

И тримата се изсмяха гръмогласно право в лицето ми, а после се обърнаха и се оттеглиха в своя край на залата, докато аз стоях, загубила ума и дума, с пламнали страни. Искаше ми се да се престоря, че не ми пука, и дори опитах, но когато чух някои от момичетата да се подхилкват злорадо, не можах да го понеса. Разплаках се пред всички. Унижението бе толкова жестоко, сълзите запариха по бузите ми, носът ми потече и лицето ми стана още по-румено, с набразден от струйки фон дьо тен.

Грабнах салфетка от купчината до пластмасовите чинийки с кубчета сирене и парченца ананас и изтрих очите си, но бе твърде късно. Все още си спомням как хукнах към тоалетната през тълпата момичета, които флиртуваха с момчетата, кикотеха се и си шепнеха. Погледнах лицето си в зацапаното огледало във вонящата на урина и дезинфектанти тоалетна и видях зачервените си очи и нашарените бузи. Опитах се да сложа нов фон дьо тен, но не преставах да плача, и ставаше все по-зле. Лицето ми изглеждаше толкова ужасно, с размазана спирала, зачервен нос и насълзени очи, че накрая просто се наплисках с вода и измих всичкия грим, плод на два часа усилен труд. Проследих с поглед тънките черни и бежови струйки, които се стекоха в мивката и изчезнаха в канализацията.

Не се върнах в залата. Може би трябваше да отида, да намеря някоя приятелка и предизвикателно да започнем да подхвърляме обидни реплики за всички останали. Но не го направих. Не бях в състояние да сторя друго, освен да пропълзя в една от кабините, да седна върху капака на тоалетната чиния и да си поплача.

Стоях в тоалетната цели четири часа, докато в залата гърмеше диско, и слушах клюките, които момичетата си разменяха, когато идваха да освежат грима си и да си побъбрят за момчетата, с които са се запознали. В десет без пет автобусът бе готов да потегли, затова излязох направо на паркинга. Качих се първа. Когато най-добрата ми приятелка — Клара Брайънт, дойде задъхана и усмихната, само ме погледна, без да изрече нито дума, защото не знаеше какво да каже.

Онази вечер научих урока си. Не бях красива и привлекателна и никак не приличах на принцеса Даяна. По-рано бе лесно да вярвам на родителите си, особено на баща си, който винаги бе твърдял, че съм хубавица и че момчетата ще се избиват за мен. Вярвах им, въпреки образа, който виждах в огледалото. Макар че рядко се случваше някое момче да ме покани да излезем, а малцината, с които се бях срещала, ме бяха зарязали. Винаги аз бях изоставената, никога те. Сляпо вярвах на думите на татко, до онази вечер на тържеството.

Тогава най-сетне проумях истината. Приех я веднага. Натъпках всичките си красиви тоалети в дъното на гардероба и започнах да обличам най-скромните, които имах. Изхвърлих обувките с висок ток, ярките червила и тубичките брокат. Като тийнейджърка не живеех близо до магазин „Гап“, но ако имаше такъв в района, щях да стоя там цяла вечност и да избирам все по-семпли тениски, джинси и памучни панталони в бледи, пастелни цветове, които никой не би забелязал. Постарах се да избера най-доброто от „Маркс енд Спаркс“ и „Топ Шоп“. Когато пораснах, открих класически модел рокли, на които сякаш бе извезано „Не ме забелязвай“, и си купих четири в различни цветове, така че ходя на работа, на ресторант и на редките си злополучни срещи с мъже с дрехи, чийто дизайн сякаш е създаден специално, за да ме прави незабележима.

Никога не ще изглеждам като Джанет или Лили, дори ако се подложа на пластични операции на цялото тяло, което не мога да си позволя. Започнах да заделям пари в касичка, за да се сдобия с по-приличен нос, и наскоро надникнах в нея. Събрала съм цели деветдесет и осем лири и тридесет и четири пенса. Имаше малко повече, но преди шест месеца си позволих уикенд в „Ситибрейк“, през който непрекъснато валя.

— Анна, на коя дата си родена? — изведнъж казва Лили, без да отлепи очи от екрана.

— Защо? — питам.

— Просто така, забавно е — убеждава ме тя. — Ще разбереш кой ден от седмицата е било.

— Трети юли хиляда деветстотин седемдесет и първа.

Дългите нокти на Лили чаткат по клавишите, докато въвежда цифрите една по една.

— Понеделник! — извиква тя.

Джанет ме поглежда. Облечена е с прилепнала момичешка розова рокля, която изглежда невероятно в съчетание с матовата й кожа. Дрънкулките по ръцете й звънят при всяко движение.

— „Родените в понеделник са красиви“1 — рецитира Джанет.

Лили тихо се засмива.

— Извинявай — казва тя и повдига костеливата си ръка към устата. — Просто ми се изплъзна! Честна дума!

— Анна разбира от шеги, нали, Анна? — казва Джанет.

— Няма проблем — въздъхвам. Наистина няма. Искам да кажа, не чувам това за първи път. Може би в началното училище е най-трудно. Но след първите десет години човек свиква. Имам предвид, с мисълта, че е грозен.

Не се самозаблуждавам относно външността си. Когато станах на петнадесет, дори баба ми престана да казва: „Преживяваш етап, който ще отмине. Ще видиш“.

Сега не ми се говори за това. Опитвала съм много неща. Равни обувки, пастелни цветове. Грим, който „намалява“ носа ми, оттенъци и светлосенки, но нищо не помага. Остава си голям. И се набива на очи. В случай че си позволя да забравя за него, мъжката част от обществото услужливо ми напомня.

— По дяволите, страхотен хобот имаш!

Това бе реплика, която чух миналата седмица от пиян тийнейджър, докато се прибирах у дома от „Теско“. Признавам, подигравката все пак беше остроумна.

— Не се безпокой, Анна, аз те намирам за красива — казва Джанет.

— Защото истинската красота е вътрешната — изрича лъжата Лили. — Тя е важна.

— Какво е това на върха на носа ти? — пита Джанет.

— Кое? — уплашено пита Лили.

— Някакво червено петънце. Може би ти излиза пъпка — злобно предполага Джанет.

— Господи! — ужасено изпищява Лили. Втурва се към огледалото над камината и се взира в едва забележимата розовина. — Боже мой! Не съм за пред хора! А утре съм на работа!

— Изглеждаш добре — успокоявам я аз.

— Какво разбираш ти?

Разхленчва се и мята буйните си платиненоруси коси като в реклама на шампоан „Тимотей“.

Джанет мъдро поклаща глава.

— Казах й да не ползва този фон дьо тен. Наистина мисля, че запушва порите.

— Ти в кой ден си родена, Лили? — питам, но опитът ми да отклоня вниманието й е безполезен.

— Ще погледна — казва Джанет. Пристъпва към компютъра, поклащайки съвършено стегнатия си, заоблен задник. Джанет има мания да подражава на Джей-Ло. Гледа всичките й клипове с религиозно благоговение и се кичи със златни бижута и естествени кожи, задигнати от фотосесии. Освен това прекалява с хип-хоп аксесоарите и настоява да я наричат Джей-Ми, вместо с истинското й име Джанет Мийкс.

— В сряда — обявява тя.

— „Родените в сряда са злочести“ — шеговито подхвърлям. Кой знае? Всичко бе възможно. Например Лили да се разболее от едра шарка или да прояви остра алергична реакция към колагенов имплантант. Би било фантастично!

— Това е само глупав стих — нехайно казва Лили. — Не означава нищо.

— За разлика от астрологията — изтъквам шеговито.

Хвърля ми злобен поглед.

— Астрологията е напълно доказана.

— От кого?

— От всички — заявява тя и тържествувайки ме затапва.

— Трябва да се залавям за работа — казвам аз и протягам ръка към поредната червена картонена папка. Очилата тежат на носа ми, а очите ми сълзят, но вече е неделя, а трябва да напиша рецензии за още пет сценария, всеки от които, без съмнение, ще бъде толкова ужасен, колкото шестнадесетте, които вече прегледах.

— О, почини си, Анна. Поне за малко! — весело казва Джанет.

Тя работи най-много два дни в седмицата, а изкарва тройно повече от мен. Взира се с премрежен поглед в обектива три-четири часа и ходи по разни кастинги. А аз цял уикенд пиша, докато пръстите ме заболят, съчинявам рецензии за скапани сценарии, по които никога няма да бъдат заснети филми, а през седмицата тичам по поръчки, набирам писма на компютъра, вдигам телефона, правя ксерокопия, разхождам кучета и буквално робувам на една долна кучка на име Кити.

Джанет и Лили печелят по четиридесет хиляди на година. А аз едва шестнадесет.

Те са на двадесет и осем и двадесет и три. Аз съм на тридесет и две.

Все пак, колкото и да е наивно, не преставам да вярвам, че един ден животът ми ще се промени. Работя в обещаващ бранш. Загубих четири години, докато си намеря работа като асистент по подбор на сценарии, но сега съм служител на престижна продуцентска компания с луксозен офис в Ковънт Гардън. Имам пенсионна и здравна осигуровка.

Може пък да успея, нали? Да намеря игла в копа сено, един-единствен велик сценарий, който да препоръчам. Тогава може би ще бъда повишена в изпълнителен продуцент като Кити. Ще спечеля милиони и ще получа Оскар…

Случвало се е с други хора. Непрекъснато се случва. Понякога ми хрумва да променя живота си, да потърся по-добре платена работа някъде другаде, но какво бих могла да върша? Няма да бъде във филмовата индустрия. Тук плащат малко на заемащите низши длъжности, защото толкова могат да си позволят. В града има поне четиридесет малки Анни, току-що завършили филмовата академия, които са готови да убият за моето място. Освен това нямам време да мисля за промяна, защото съм твърде заета. Спестявам доста, като плащам само триста лири наем за този апартамент. Вместо пари, давам на Лили и Джанет всички покани и билети, до които мога да се добера — за филмови премиери, приеми на филмовите къщи и VIP пропуски за клубове.

Доволна съм, защото и без това не ходя на такива места. Всички гости са богати, красиви и преуспели. Аз не отговарям на това описание, така че си стоя у дома и чета лоши сценарии.

— Мога да ти помогна да промениш външността си — предлага Джанет.

— Не мисля, че ще има полза, но все пак благодаря.

— Хайде, зная, че ще успея да направя нещо — настоява Джанет.

— Външността не е важна, нали? — възразявам. — Харесвам се такава, каквато съм!

— Дали Брайън мисли така? — лукаво казва Лили.

Брайън е приятелят ми. Работи като банков чиновник в „Барклис“. Малко е слабичък и има проблеми с потенето и лошия дъх, но деликатно се опитвам да ги реша. Твърди, че не го интересува как изглеждам, защото истинската красота била вътрешната. Често чувам тези думи.