— Анна — обажда се Лили. — Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Обади му се — напомня ми.

Замълчавам. Просто излизам и затварям вратата, когато Хенри се приближава към Лили и я притиска в прегръдката си, а тя започва отново да плаче.

Права е. Разбира се, че е права. Искам да кажа, какво мога да загубя? Нищо важно. Надежда. Самоуважение. Достойнство. Може би след това няма да мога да погледна хората в очите.

И все пак, ако не го направя, наистина цял живот ще се чудя.

Тръгвам по улицата. Нямам представа къде отивам. Не мога да се върна в апартамента, а не искам да се настанявам и при Джанет. Поне тази нощ трябва да бъде насаме с Ед. Не желая да им преча.

Бих могла да отида у Чарлс. Зная, че ще ме приеме, но не ми се ще отново да разчовърквам раната.

Продължавам по Тотнъм Корт Роуд, покрай „Бордърс“ към Лестър Скуеър. Неусетно свивам надясно и навлизам в Сохо.

Сърцето ми се разтуптява, но продължавам.

Вървя към „Суон Лейк Фийчърс“. Щом съм събрала смелост да го сторя, нека бъде както трябва. Не по телефона. Каквото и да каже Марк, най-добре е да се видя с него. Дори в присъствието на Мишел. Всъщност… особено ако тя е там. Не желая да действам зад гърба й, ще й кажа право в очите, че съм влюбена в годеника й, че той трябва да знае и да направи избор.

Почти ми се иска да се усмихна. Ако се изложа, ще бъде най-ужасният, най-срамният момент в живота ми. По-лош и от онзи на скапаната училищна забава.

Но, кой знае защо, не ме е грижа. Чувствам такава лекота и свобода. Това ще бъде краят, добър или лош.



Влизам в „Суон Лейк“. Пазачът хърка в кабината си, така че една от пречките, за които се безпокоях, отпада. Тихо се промъквам в асансьора, качвам се на етажа на Марк, дланите ми са запотени и сърцето ми се свива. „Успокой се“, казвам си. Може би спящият пазач е добро предзнаменование и дори Мишел не е тук! Може би никой няма да застане на пътя ми.

Вратите на асансьора се отварят със съскане.

— Какво търсиш тук, мамка му? — сопва се Мишел. — Нямаш уговорка. Значи онзи слабоумник на входа отново те е пуснал? Ще поискам да го уволнят.

Облечена е със семпла тениска и джинси и дори с внимателно избрания си тоалет (рокля с копчета, дънково яке, обувки с тънък ток и кехлибарена огърлица), убийствената си прическа и професионалния грим не мога да се меря с нея.

— Промъкнах се вътре — казвам така плахо, че гласът ми прозвучава като далечно ехо. Има нещо общо с ужаса, който изпитвам. — Искам да се видя с Марк.

— Не и без уговорена среща — отказва ми Мишел.

— Искам да се видя с него, защото го обичам и държа да узнае това — изтърсвам неочаквано.

Тя избухва в гръмогласен, ехиден смях.

— Знаех си — казва. — Знаех си, че си точно като всички останали. А уж беше сгодена!

Показвам лявата си ръка, на която няма пръстен.

— Скъсах с него.

— Заради Марк? Не ти е дал и най-малък повод — злобно отбелязва Мишел. — Не би останало скрито от мен. Той ми се доверява за всичко.

— Откровена съм с теб. Трябва да му кажа. Зная, че ходиш с него. Но се надявам да те зареже и да излиза с мен.

Тръсва глава.

— Не можеш, няма го. Върви си.

Не помръдвам от мястото си.

— Чувам гласа му в офиса. Говори по телефона. Ще намеря начин да му кажа. Все още имам номера на мобилния му телефон, знам къде живее, мога да използвам и електронния му адрес. Не можеш да ме спреш.

— Осъзнаваш ли какви глупости говориш? Върви си! Просто си върви! Не ме принуждавай да повикам охраната. Няма да му кажа как си се изложила, много жени около Марк се държат така.

Приковавам поглед в нея и дълго не го отмествам. Нещо в гласа й… издава паника. Уплашено поглежда към вратата на вътрешния офис.

Изведнъж проумявам какво означава това и усещам бурен прилив на радост.

— Ти също си една от тях, нали? — не я поглеждам. — И ти си една от тези жени, Мишел. Никога не е излизал с теб. Трябваше да се досетя.

— Какво разбираш ти? — младото й лице се сбръчква. Очите й се насълзяват. — Можеше да ме покани! Все някога щеше да го направи. Ако не се бе появила ти — просъсква.

— За какво говориш?

— Защо не се разкараш? — заплаква открито. — Не знаеш какво е да стоиш тук ден след ден. Да му запазваш маси за обяд с всички онези малки глупачки. Изведнъж среща теб, а ти дори не го искаш, ходиш с друг!

Изваждам кърпичка от чантата си.

— Съжалявам!

— Трябва да имаш и двамата — хленчи тя. — Не можеш да оставиш единия дори на жена, която го обича и никога не би се сгодила за друг…

Колебливо пристъпвам към нея и леко докосвам рамото й. За каква ме смята — за нещо като фатална жена?

— Обичам го истински — казвам убедително. — Може би ще остане равнодушен, но трябва да знае. Съжалявам.

— Зная — промълвява тя.

Вратата се отваря и Суон застава на прага, вижда ме да успокоявам Мишел и възкликва изненадано:

— Анна! Какво става тук, по дяволите?

Мишел ме поглежда уплашено.

— Току-що й съобщиха, че… леля й е починала — изръсвам първата глупост, която попада на езика ми.

— Да… — потвърждава тя.

Суон не откъсва поглед от нас.

— Мишел, почини си следобед — предлага й той. — Аз ще вдигам телефона.

Момичето кимва, взема чантата си и излиза, без да погледне назад. Горкото създание! Зная как се чувства.

— Влез — кани ме Марк в офиса си.

Тръгвам след него и сядам на един от диваните. Така е по-добре, вече нямам чувството, че всеки момент ще припадна.

Суон се настанява срещу мен. Очаквам да каже нещо, но той не продумва. Поглеждам към бюрото му и виждам нещо познато — лаптопа „Сони Вайо“, който ми бе купил за сватбен подарък. Стои там, все още неразопакован.

— Получил си го обратно — констатирам на глас.

Кимва.

— Скъсах с Чарлс — опитвам се да започна разговор.

— Вече чух — осведомява ме сухо — от приятелката ти Ванна.

— Нищо ли няма да кажеш? — питам отчаяно, когато отново настъпва мълчание. — Няма ли да ме попиташ…

— Защо да питам? — недоумява. — Нима си въобразяваш, че като нахълташ тук отново, ще ти се радвам като кученце? Защо да ме е грижа какво ще правиш с живота си?

Ставам.

— Да… прав си. Съжалявам, направих голяма грешка.

Е, това беше. Завъртам се на токчетата си. Не желая да плача пред него.

Тежката му ръка се стоварва върху рамото ми. Обръща ме към себе си. Вдигам глава, усещам близостта му и сякаш се губя в сянката му.

— Накъде си тръгнала? — говори спокойно и тихо. — Няма отново да избягаш от мен, Анна Браун.

— Марк… — отронвам, останала почти без дъх.

— Щеше да се омъжиш за друг — сякаш не ме чува. — За човек, когото дори не обичаш. После изведнъж скъсваш с него и дори не се обаждаш. Какво става, Анна? Все още се цупиш, защото не ти помогнах да провалиш собствената си кариера? Сценарият ти не беше готов.

— Помислих, че не се интересуваш от мен — прошепвам.

— Че не се интересувам? Господи, ти ме уби — поклаща едрата си глава. — Аз те насърчих да пишеш. Насочих те към нещо, с което истински желаеш да се занимаваш. Мислех, че ми имаш доверие, но не. Не ти позволих да се представиш с нещо полузавършено и ти изведнъж си решила, че не те ценя.

Поглеждам го с плаха надежда, но веднага се опитвам да се отърся от нея, за да не изживея разочарование.

— Виждаш само това, което искаш да видиш — казва той с огорчение и ме пуска. — А когато скъсваш с годеника си и мисля, че може би…

— Може би какво?

— Но ти не се обаждаш. Дори не ме удостояваш с едно телефонно позвъняване. Нищо. Разбирам колко малко съм означавал за теб. Веднага щом отказах да ти помогна в кариерата, загуби интерес към мен.

— Това не е вярно! — възразявам.

— Напротив.

Сещам се за Мишел. Горкото момиче. Не мога да му кажа истината.

— Боях се, че ще ме отхвърлиш — едва признавам.

Той стаява дъх.

— Какво?

— Боях се, че ще ме отхвърлиш.

Суон примигва. Гневът е изчезнал от лицето му. Изглежда… изумен.

— Какво? — недоумява. — Как можа да ти хрумне?

Посочвам лицето си, носа си.

— Мъжете не ме харесват.

— Да бе — казва той.

— Но носът ми…

— Прекрасен е. Както и всичко останало в теб.

Сега аз го зяпвам изумено.

— Какво говориш… Аз съм толкова висока, грубовата и…

— Висока ли? Не и за мен. Впрочем какво лошо има човек да е висок? Аз също съм висок. Трябва ли да се срамувам? — в гласа му се прокрадва насмешка. — Престани да си просиш комплименти.

— Какво?

— О, ти много добре знаеш колко си хубава. Тези гърди…

Изчервявам се.

— … тези крака, тези очи. Косата ти. Изглеждаш още по-красива, откакто започна да се киприш.

— Мислех, че не си забелязал.

— Забелязвам всичко.

— Но не съм слаба…

— Какво от това? Не понасям анорексички. Ти си прелестна.

— Може би, ако си направя пластична операция на носа…

— Само през трупа ми — заявява категорично. — Имаш интересно лице, не като на онези кукли, отляти по един калъп!

— Наистина ме харесваш? — не мога да повярвам. Зная, че съм жалка, но не мога да спра. — Значи не се шегуваш?

— В каква заблуда живееш! — приближава се и съсредоточено ме оглежда от главата до петите. — Мразя думата „харесвам“ — споделя. — Желая те.

Завладява ме странно чувство — сякаш се разтапям.

— Но не за пет минути — продължава. — Веднага ме привлече, и не само с външността си. Допадна ми… не зная какво. Чувството ти за хумор. Смелостта ти. Интелектът ти.

— Наистина ли? — прошепвам недоумяващо.

— Просто защото си Анна — продължава той. — Не приличаш на никоя друга. Ти си… Анна.

— Влюбена съм в теб — събирам смелост да му кажа.

— Зная. Но мислех, че ти не го знаеш. Или го знаеш, но ти е все едно. Затова ли дойде днес?

Кимвам.

— А не за да ме молиш за помощ в кариерата?

Поклащам глава.

— Не искам помощта ти. Преработвам сценария си. Искам да успея сама.

Засмива се.

— Нямаш шанс, скъпа. Ще задействам такива връзки, че свят да ти се завие.

Свежда поглед към мен и ме целува по устата, съвсем леко, но много възбуждащо. Устните му докосват моите като перце и потръпвам. Връхлита ме вълна на желание.

— Ще излезеш ли с мен? — прошепвам с надежда.

Той ме сграбчва в прегръдката си и ме притегля. Сякаш не усеща тежестта ми.

— Предпочитам да останем у дома. Какви са плановете ти?

— За кога?

— За следващите шейсет години — казва той. — Можем да започнем с това.

Целува ме отново.