— Трябва да му кажеш — тихо се обажда Чарлс.

— Какво?

— На онзи приятел Суон. Трябва да му кажеш.

— Стига глупости, няма да му кажа нищо. Той си има Мишел. Много по-хубава е от мен.

— Това няма значение — възразява той. — Ти също изглеждаш добре.

— Никога не си ме харесвал — изтъквам.

— Не и по този начин — признава. — Но той те харесва. Видях го в очите му. Нима мислиш, че не забелязвам, когато друг мъж проявява интерес към дамата ми?

Това ме кара отново да се почувствам ужасно.

— Толкова…

— Зная, зная — прекъсва ме. Все още страда, но полага усилия да се съвземе. — Ти нямаш вина. Не искаше да бъдеш с мен, а аз те склоних. Не съжалявам, знаеш ли — споделя разпалено. — Все още вярвам, че бихме могли да бъдем щастливи. Длъжен бях да опитам.

— Разбирам.

— Точно затова трябва да се видиш с него — настоява. — Би ли приела съвет от мен? Като приятел.

— Наистина те смятам за приятел — уверявам го. — Скъп, добър приятел.

— Надявам се да е така. Поемаш малък риск… — замълчава за миг. — Може би ще изживееш известен срам, ако му предложиш. Но поне ще си удовлетворена, че си опитала. Аз трябваше да опитам с теб, Анна.

Не мога да се сдържа и заплаквам.

— Бъди смела — насърчава ме той. — Кажи му.



Следващата сутрин се събуждам късно. Най-сетне събирам сили да се довлека до хола и виждам Джанет в доста по-добра форма. Преглежда обявите за апартаменти, измила е косата си и е облякла най-хубавите си бели джинси, с които изглежда великолепно.

По-важното е, че изглежда щастлива.

— Обадих се на родителите си — осведомява ме тя. — В момента имат известни затруднения, но казаха, че могат да ми дадат назаем хиляда лири. Това е добро начало, нали? Позвъних и на няколко от онези агенции.

— Кои?

— За по-възрастни модели. За каталози. Не казвай на Лили — добавя засрамено. — Ще ми се смее. Но занесох най-представителните си снимки в „Елеганс“ и казаха, че мога да започна работа при тях още утре. Смятат, че имам „идеална външност“ и ще печеля добре.

— Чудесно — въздъхвам с облекчение. — Това е чудесно, Джанет.

— Все пак е някаква работа, нали?

— Разбира се.

— Ед се държа страхотно, когато узна, че съм уволнена. Казах му дори това, че ще се снимам за каталози, и той не ми се смя. Очаквам го да намине. Ще обядваме заедно.

— Виждаш ли? Знаех си, че е свестен — казвам й.

— Анна — започва плахо, — можеш ли да ми дадеш назаем още една петдесетачка? Да платя за обяда. Нали той няма пари… Ще ти ги върна веднага щом пристигне чекът от мама.

— Да — отвръщам колебливо, въпреки че потръпвам при мисълта с колко ще остана. „Но ще стигнат, за да се прибера при мама и татко, така че всичко е наред“, мисля си.

Вратата се отваря с трясък и влиза Лили.

— Все още сте тук, значи — подхвърля ехидно. — Какво правиш, Джанет? Търсиш си квартира в Бърмондси?

— Ти получи чека си за наем — напомням й.

Мята коси.

— Да. Това означава, че вече мога да започна да показвам стаите ви.

Домофонът позвънява, Джанет бърза да се обади.

— Качи се — казва тя. — Ед е — обръща се към нас.

— Аха — промърморва Лили. — Гаджето без пари.

— Не можеш ли да бъдеш по-учтива поне десет минути? — питам я. — Ако възнамеряваш да продължиш със саркастичните си забележки, Джанет просто ще си тръгне.

— Не се безпокой — отвръща ми нацупено. — Не бих накарала никого да се срамува заради мен дори ако е забил нож в гърба ми.

Джанет я поглежда със съмнение, но няма време да реагира, защото се почуква тихо на вратата и той влиза.

— Здравей — посреща го тя с широка усмивка. — Заповядай.

Ед прекрачва прага и смутено прокарва пръсти през разрошения си перчем а ла Хю Грант. Облечен е с раирани панталони и тъмносиня риза, която изглежда поизбеляла и старомодна. Гардеробът му се нуждае от обновяване, както и прическата. Но има чаровна усмивка, към която никоя жена не би останала равнодушна. Освен Лили, разбира се.

— Изглеждаш страхотно, бебчо! — пламенно целува Джанет по бузата. — Донесох ти цветя — добавя и й подава няколко поувехнали хризантеми, увити в ярка оранжева хартия и целофан. Вероятно са му стрували три лири в близкия цветарски магазин.

— Прекрасни са — приема ги Джанет с усмивка. — Много благодаря.

— Здравей, Анна — обръща се към мен. — Ти също изглеждаш чудесно. Радвам се да те видя. И теб… Лили — добавя той, втренчил поглед в нея. Изчервява се.

Лили е облечена с копринена блуза с висулки, подобни на синджири, с която прилича на робиня в окови, и най-тесните и впити къси панталони, заради които заслужава да бъде арестувана за неприлично излагане на интимните си части на показ. Буйните й руси коси са разпуснати по гърба й, а кожата й има съвършен загар като коричка топъл хляб. Обула е бели чехли с висок ток, а на глезена си е закачила изящна гривна със звънче.

— Здравей — казва тя с безразличие.

— Ще излизате ли с Хенри? — пита Ед. — Свястно момче е.

— Много — съгласява се Лили.

Ед сухо преглъща и поглежда Джанет. Личи си, че трудно се сдържа да не зяпа атрактивната блондинка.

— Откъде познаваш Хенри? — пита го Джанет.

— Чарлс ни запозна. Той е много смел. Две години е служил във флота. Носят се легенди за подвизите му в Босна. Истински герой.

— Да — отбелязва Лили със задоволство. — Страхотен е! — поглежда ме многозначително. — Всъщност ще се отбие тази вечер.

— Супер — казва Ед. — Можем да го почакаме и да излезем всички заедно.

— Знаеш ли какво, Ед, не мисля, че ние с Хенри ще можем да се съобразяваме с теб.

— Да го отложим за друг път — припряно се намесва Джанет. — Тази вечер ще излезем само двамата. Какво ще кажеш?

— Добре — смутено се съгласява той. — Както желаеш.

— В района има доста добри ресторанти с разумни цени — подема Джанет без заобикалки. — „Сън Фън Пелъс“, „Пица Нейшън“, „Фредис Фрайд Чикън“. Анна ми даде петдесет лири назаем, така че можем да отидем където поискаш, наистина!

Лили изсумтява. Ед гледа Джанет, сякаш е започнала да говори на суахили.

— Хм, добре — казва той. — Щом толкова държиш.

— Или да намерим някое по-евтино заведение — отчаяно предлага тя. — Все ми е едно.

Лили тананика нещо под носа си. Разпознавам мелодията на песента „Хей, баровец“. За щастие Ед не забелязва.

— Е, забавлявайте се! — казвам им весело и ги побутвам към вратата. — Ще натопя цветята ти.

Изчаквам да чуя скърцането на асансьора и заставам срещу Лили.

— Защо си толкова злобна?

Широко отваря теменуженосините си очи.

— Злобна? Просто се опитвам да помогна на Джанет. Въпреки че вече не е в първа младост и има проблеми с теглото, заслужава нещо по-добро.

— По дяволите…

Домофонът звънва отново.

— Може би вече го е зарязала. Така е най-добре за всички — вмята Лили със задоволство. — Ало? Да, здравей, скъпи — замърква с няколко октави по-ниско. — Готова съм. Качи се — затваря и ме поглежда. — Не можеш ли да се скриеш, Анна? Честно казано, ще загрозяваш стила ми.

— О, да — отвръщам любезно. — Ще се скрия, точно както ти, когато Брайън идваше при мен.

— Глупава гъска — просъсква малката злобарка. — Всъщност няма значение. След малко излизаме. Ще отидем в „Клариджес“, „Нобу“ или „Риц“ предполагам. А после най-вероятно ще пийнем по нещо в „Мет Бар“. Така че не ни чакай.

— Нямам и намерение.

Почукване на вратата и Хенри се появява. Когато влиза, Лили ме поглежда тържествуващо. Облечен е с безупречно елегантен костюм и носи букет тъмночервени рози.

— Здравей, красавице — поздравява я.

— Здравей, Хенри — мърка тя. — Цветя? За мен? Великолепни са — заравя малкото си носле сред лъскавите тъмнозелени листа и ми хвърля многозначителен поглед. — Ще отида да ги натопя.

Хенри се приближава към мен и ме целува по бузата.

— Анна, радвам се да те видя. Годежът ви беше чудесен. Чарлс не престава да те превъзнася.

— Да, той е страхотен човек.

— Скъпи! — Лили се връща от кухнята. — Дай ми пет минути да оправя грима си. Целувки!

Тръгва към банята, а Хенри сяда на дивана.

— Чай? Кафе?

— Нищо, благодаря — отвръща. — След секунда излизаме. Къде е другата ви приятелка? Джанет, нали?

— Точно така. Току-що излезе. С Ед.

— И той е чудесно момче — казва Хенри. — Трябваше да дойдат с нас.

Премълчавам категоричната забрана на Лили.

— Добра идея.

— Но скромните ресторанти тук не биха допаднали на Ед.

— Не обича ли екзотична храна?

— Имам предвид от финансова гледна точка. Зная доста свестни заведения в района, но не са супер луксозни, в каквито е свикнал да ходи Ед Доусън.

— Какво?

Наострям уши и сядам почти на ръба на дивана. Водата в банята все още шурти.

— Той рядко влиза в ресторант, където в менюто за дамата има цени — усмихва се Хенри. — Този приятел има повече пари, отколкото почти всяка държава от Третия свят.

— Ед? — питам, за да бъда напълно сигурна. — Но нали е от по-млада издънка на рода? И живее под наем?

— Е, няма семейно богатство — пояснява Хенри, — но е брокер на борсата. Страхотен е. Спечелил е първия си милион още преди да завърши училище. На трийсет се оттегли в пенсия, купи си ферма и се занимава с нея само за да не скучае. Нае онзи апартамент, защото в момента прекарват нова електрическа инсталация в къщата му.

Отново проверявам дали не се шегува.

— Но дрехите му… — възразявам.

— О, да — усмихва се Хенри. — Има вид на мърльо, а? Вече не се изненадвам. Няма представа как да се облича. Мисля, че просто не го интересува как изглежда. Ед е запален колекционер на произведения на изкуството, но явно не знае името на нито един добър шивач. Може би Джанет ще го промени. Малко помощ не би му била излишна.

— Разбира се — едва сдържам усмивката си. — Колко интересно.

— Аз имам по-добър вкус — хвали се Хенри. — Намирам сносни костюми от разпродажби, нося ги на поправка и не ги свалям, докато не се разпаднат. Този ми е от три години — добавя и потупва сакото си.

— Значи не си богат колкото Ед? — питам и веднага се изчервявам. — Извинявай, не е моя работа.

— Не, за бога — отвръща Хенри. — Беден съм като пословичната църковна мишка. Ако не и повече. Мишките поне не изостават с месечните си плащания.

— Не работиш ли в агенцията за недвижими имоти на семейството си?

— Работя. Но не съм особено добър. Не печеля почти нищо. Мисля да се захвана с нещо друго. Но трябва да остана там, докато покрия задълженията по кредитните си карти — въздъхва. — Това означава доста време.

— Но близките ти…

— Те са ми само братовчеди — признава. — Баща ми беше в армията. След като напусна, получаваше мизерна пенсия. Всичките му спестявания отидоха за разходите по следването ми. Така че ще се наложи да си намеря по-добра работа. Не мога да продължавам така на моята възраст.

— С какво обичаш да се занимаваш?

— С музика — отговаря и леко се изчервява. — Преди време свирех на виолончело. Разбира се, и с това не мога да се издържам. Честно казано, приятно изненадан съм, че момиче като Лили започна да излиза с мен.

— Хм. Да.

— Повечето като нея търсят някого с по-добри финансови възможности.

Лили подава глава от банята.

— Готова съм! — подвиква радостно. — Къде ще ходим?

— Харесва ли ти мароканската кухня? — пита Хенри.

— Много! — тя влиза и прави пирует, очаквайки одобрението му. — Кой ресторант имаш предвид? „Момос“?

— По-скоро „Делириъс“. Малка кокетна гостилница до Ърлс Корт. Страхотна атмосфера, страхотна храна, няма забрана за внасяне на алкохол. Можем да се отбием в някой магазин, да изберем нещо яко и да се наливаме цяла нощ.

— Малка гостилница? — пита тя с пресипнал глас. След това прави еротично движение с ханш и засиява срещу него. — Много авантюристично! Голям авантюрист е, нали, Анна?

— Определено — отговарям. — Всъщност цялата вечер ще бъде една голяма авантюра за теб, Лили.

— Да тръгваме — подканя я Хенри.

— Без проблем ще намерим такси, нали?

— С метрото е по-бързо.

— С метрото?! — изумена е! — Колко вълнуващо! Не съм ползвала обществен транспорт от години.

— Чао! — весело им махвам с ръка. — Забавлявайте се.

Докато излизат, Хенри леко поставя ръка на талията й и тя трепва при допира на пръстите му. Доста различен е от всички богати стари козли, с които е излизала досега. Представям си какви фойерверки ще последват, когато разбере точно колко е различен.

Обаждам се на родителите си. Супер, още един шамар в лицето, заминали са на почивка за седмица. Как можах да забравя за ежегодното им пътуване до Гърция? Наемат кокетна малка вила с покрита тераса и не стават от шезлонгите си, освен за да отидат на плаж. Винаги се връщат изгорели, с обелена кожа и стомашно разстройство. Мога да взема резервния ключ от съседката госпожа Уотли, но тогава би се наложило дълго да седя в нейната „главна приемна“ и целият ми живот да бъде разнищен за четирийсет и пет минути. Ще се въздържа от подобно „удоволствие“. Налага се да поживея тук още седмица. Какво толкова, по дяволите, платила съм проклетия наем.