— Така ли? — подскачам. — Какво каза?

— Не прослушвам съобщенията му — отговаря Джанет, изправя гръб и се преструва на горда. — Не желая да чувам неща от сорта… „ти не си за мен, съжалявам, и двамата трябва да продължим напред“. Може би иска да си останем приятели — добавя с огорчение. — Но аз не искам, така че какъв смисъл има?

— Не можеш да позволиш на Лили да отмъкне парите ми — умолявам я. — Трябва да получа обратно депозита си. Можеш да ме защитиш, че не съм съсипала всичко в стаята си.

— Това ли твърди? — пита Джанет с искрица интерес. — Каква гъска.

— А Ед не е в Лондон — лъжа я. — Заминал е при родителите си. За седмица. Лили ми каза. Моля те, нека й се обадя да си уговорим среща.

— Добре — съгласява се с неохота.

— Наистина се нуждая от тези пари — казвам. — Нали ще ми помогнеш?

— Честно казано, не искам — признава мрачно.

— На нулата съм — хленча.

— Сигурна ли си, че той не е там?

— Абсолютно. Слушай, само ти беше там, когато се нанесох. Ти си единственият човек, който може да потвърди в какво състояние заварих стаята.

Джанет се поколебава.

— Е, добре, ще отида да взема душ и да облека нещо.

Обаждам се на Лили, докато Джанет е в банята и няма опасност да чуе.

— Здравей, аз съм.

— Какво искаш? — пита злобно.

— И аз се радвам да те чуя.

— Стига детински остроумия, Анна.

— Трябва да намина, за да ти върна резервния ключ. Взех го по погрешка.

— Аха. Няма проблем.

— При теб ли е Ед? — питам.

— Да. Защо?

Хвърлям поглед към вратата на банята, но Джанет все още е вътре и мие косата си. Слава богу. Не би понесла мисълта Лили да я види в това окаяно състояние.

— Е, трябва да се видя и с двама ви. Щом сте двойка.

— Защо? — пита подозрително.

Преструвам се на невинна.

— Лили, Ед и Чарлс са братовчеди. Близки са. Ако нещата между вас потръгнат, ще се виждаме често. С Чарлс мислим да се съберем отново — импровизирам. — Искаш да бъдеш приета в семейството, нали?

Поколебава се.

— Е, разбира се. Естествено. Значи сте решили да се съберете отново, а? Много хубаво.

— Ще бъдете ли там след около половин час? Ще намина. Може и Чарлс да дойде с мен. Не съм сигурна.

— Да. Чарлс е такъв сладур — подмазва се Лили. — Елате на всяка цена. Мисля, че ще се получи чудесно семейно събиране.

— Доусън и бъдещите Доусън — казвам.

— Бъдещите Доусън — повтаря тя със задоволство. — О, да! Ще ви чакаме. Чао.

Джанет изсушава косите си и не слага много грим, но е достатъчно. Ползва коректор и руж така умело, че успява да изглежда свежа и секси почти без нищо. Тъмните кръгове са напълно изчезнали, малко синя спирала и готово! Сякаш е нов човек.

Не мога да твърдя същото за себе си, но това вече няма значение.

Отиваме с метрото до Тотнъм Корт Роуд и продължаваме пеша. Джанет се дърпа, но продължавам да твърдя, че е единственият ми свидетел и имам нужда от нея, за да получа парите си.

— Няма ли да позвъниш по домофона? — пита, когато минаваме покрай феминистката книжарница и влизаме в тясното фоайе на сградата.

Поклащам глава.

— Все още имам ключове.

Не мога да рискувам Ед да отговори. Джанет веднага би побягнала.

Излизаме от асансьора и почуквам.

Отваря Лили. Побутвам Джанет през вратата.

— Какво правиш ти тук? — озъбва се Лили срещу нея. Облечена е с къса тясна черна рокля в комплект с шифонова жилетка, вероятно модел на „Джоус“, и е силно гримирана. Ед седи като на тръни на облегалката на дивана, с костюм „Хюго Бос“, любимата марка на Ели Рот. Стои му ужасно. Виждала съм стреснати състезателни коне, далеч по-спокойни от него сега.

Когато вижда Джанет, ми е трудно да преценя кой от двамата е по-уплашен. Тя изпищява, сякаш я душат, и се втурва към вратата. Но бързо препречвам пътя й. Няма начин да мине покрай мен.

— Какво е това? — крещи Лили. — Какво става тук, по дяволите?

— Скроила си ми номер — виква и Джанет. — Пусни ме!

— Никой никъде няма да ходи — повишавам тон. — Ед — продължавам, — какво правиш, за бога? Скъса с Джанет, за да излизаш с жена, която не изпитва нищо към теб и се интересува само от парите ти?

— Моля те, недей! — Джанет започва да плаче. Очаквах го и все пак ме подлудява. Но не отстъпвам. И без това вече стигнах толкова далеч.

— Как смееш? — изпищява Лили. — Обичам Ед заради това, което е! Разкарай се!

— Лъже — обръщам се към Ед. — Тя не желаеше да има нищо общо с теб, когато мислеше, че си беден, и убеждаваше Джанет да те зареже, защото нямаш пари. Но Джанет остана с теб…

— Глупости! — скимти Лили. — Това са пълни… — кани се да каже „простотии“, но се спира на „безсмислици“ навярно защото смята думата за по-подобаваща на една дама.

— Как можа да изоставиш момиче, което толкова държи на теб, Ед? Как можа?

Джанет вече плаче неудържимо. Ед скача на крака. Изглежда така, сякаш се гърчи в агония от нерешителност, но когато я чува да ридае, не може да се сдържи. Втурва се към нея и сграбчва ръцете й.

— Джанет — говори отчаяно, — моля те, недей, не…

— Това е скапан номер — ръмжи Лили. — Пусни я.

— Не мога — жално продумва Ед. — Съжалявам, Лили, не мога. Аз… аз я обичам.

— Моля? — тонът й е смразяващ.

— Опитах се да ти се обадя — обръща се Ед към хленчещата Джанет. — Търсих те. Веднага съжалих… беше просто момент на лудост… когато ни хвана да се целуваме…

— Лудост? — проплаква Джанет.

— Да — потвърждава той. — Лили… жилетката падна от раменете й и…

— Паднала, сама, а? Друг път — промърморвам.

— Значи наистина се хващаш на това? — врещи Лили. — Не мога да повярвам!

— Не съм искал да излизам с теб — обръща се Ед към нея. — Аз… само те целунах. Не се сдържах… почувствах се… задължен. С теб не си подхождаме особено — тактично казва той. — Искам да кажа, предпочитам старите си пуловери.

— И на мен ми харесват повече — подсмърча Джанет.

— Онези дрипи! — насълзените очи на Лили изглеждат още по-яркосини. — С тях изглеждаше изпаднал. Имаш нужда от мен, Ед! Ти ме желаеш!

— Желаех те — признава той. — Но имах нужда от теб… — обръща се и обсипва с целувки обляното в сълзи лице на Джанет. Проследява с устни струйките, които се стичат по бузите й.

— Е? — от очите на Лили също текат сълзи, но те са от ярост. — Дано си доволна, след като съсипа живота ми, Анна!

— Не съм съсипала ничий живот — казвам. — Ти си влюбена в Хенри.

— Той не означава нищо за мен!

— Това са глупости и ти го знаеш. Влюбена си в него, Лили. Просто се страхуваш. Затова излизаш само с богати мъже. Затова се държа така ужасно с Джанет, когато кариерата й като модел бе на път да приключи. Защото се боиш, че скоро и теб ще те сполети същото.

— Няма! — изпищява тя. — Млъкни!

— Мислиш, че не те бива за нищо друго — продължавам безмилостно. — Не вярваш, че можеш да постигнеш нещо с ума си. Страхуваш се, че когато красотата ти повехне, с теб ще бъде свършено. Затова толкова отчаяно си търсиш богати гаджета, към които не изпитваш нищо. Мислиш, че външността е единственото ценно нещо у теб.

— Лъжкиня! — гласът й избива във фалцет и тя избухва в плач с разтърсващи ридания и стонове, пред които пороят от очите на Джанет бледнее. Джанет се приближава да я прегърне и ужасена, Лили се вкопчва в нея, така заслепена от сълзи, че явно не вижда кой е. Подавам й пакет кърпички.

— Извинете ме — тихо казва Ед и излиза в коридора. Дано не се кани да офейка.

— Ти… не знаеш какво е — заговаря Лили с треперещ глас и ме поглежда със зачервени очи и нос. — Нямаш представа какво е всеки божи ден да се безпокоиш за външния си вид.

Усмихвам се леко.

— Всъщност ще те изненадам.

— Всяко петънце — продължава, — всеки косъм, всяка малка бръчица… — потръпва от страх. — Използвам всякакви козметични средства, но няма голяма полза. Лицето ми все пак се променя, броя месеците до следващия си рожден ден — заридава. — На теб ти е лесно, имаш университетска диплома. А аз дори не съм собственичка на този апартамент, изплащам го, като давам стаи под наем.

— Умна си — казвам й.

— Дори не направих опит да кандидатствам в университет, бях твърде заета с работата си като модел — отново се разхленчва. — Но нямах особен успех. Не достигнах… до големите агенции и големите пари. Можех да си купя апартамент и кола…

— Все още можеш да направиш всичко това — уверявам я.

— С какво? Нямам никаква квалификация — признава си. — Диплома за средно образование с матури по английски и френски и това е. Разбирам само от мода и снимки.

— Ето, заеми се с това. Като бизнес. Създай агенция за фотомодели — предлагам. — Знаеш какво е нужно, познаваш фотографите и шефовете на рекламни агенции. Визитникът ти е пълен. Използвай го — спечели си бъдещи клиенти.

Риданията на Лили леко затихват.

— Мислиш ли… че мога да се справя?

— Ще бъдеш страхотна — насърчава я Джанет. — Винаги преценяваш кое момиче има шанс и кое не. Знаеше, че аз няма да успея.

Лили свежда поглед към обувките си.

— Съжалявам. Бях такава кучка — прошепва едва доловимо, но все пак е нещо.

— Няма за какво — отговаря Джанет и я прегръща.

Такава сладурана е. Дано се омъжи за Ед и да си имат шестнайсет бебета. Ще бъде чудесна майка.

Ед се връща в стаята и ни осведомява:

— Обадих се на Хенри, идва насам.

— Господи! — Лили изпада в паника. — Не мога да застана срещу него. Не. Какво да му кажа?

— Например „извинявай“ — предлага Ед. — Аз му казах това. Прие го спокойно. Той е добро момче.

— Знаеш ли — обръщам се към Лили, — можеш да сложиш ново начало, като проявиш смелост. Трябва да се видиш с него и да му кажеш истината. Просто се извини и му обясни защо си го направила.

— Мислиш ли, че ще ме приеме отново? — пита плахо.

— Честно казано, нямам представа. Но ще се почувстваш по-добре.

— Ще го направя — съгласява се тя.

— Добре. Аз тръгвам.

— Толкова съм ти благодарна — обажда се Джанет. — Не зная как да ти се отплатя.

Лили стиска ръката ми.

— Да, и аз ти благодаря, Анна. Накара ме да осъзная някои неща — заплаква отново.

— Всичко ще бъде наред — уверявам я съвсем искрено.

Ед и Джанет излизат, но Лили настоява да остана, просто да поседя до нея, докато лежи сгушена на дивана и плаче.

— Хенри не бива да ме вижда така — не престава да повтаря. — Изглеждам ужасно…

— Това няма значение, ако те обича. А ако не е така, не ти е нужен.

— А ти?

— Какво?

— Какво ще правиш? — пита ме и шумно издухва носа си в кърпичка.

— Не разбирам.

— О, напротив, разбираш — присвива зачервените си, но все така красиви очи. — Скъса с Чарлс заради Марк Суон, а той няма никаква представа, че искаш да бъдеш с него.

— Това е коренно различно. Той има приятелка, а Хенри не.

— Женен ли е?

— Все още не.

— Тогава все пак трябва да му кажеш.

Поклащам глава.

— Лил, явно не разбираш. Не мога просто да му кажа: „Моля те, зарежи онова момиче, хлътнала съм по теб“.

— Защо? — пита тя. — Даваш страхотни съвети на другите, а самата ти не се вслушваш в тях.

— Трябва да видиш приятелката му.

— Не зная дали си забелязала, Анна — търпеливо ме увещава тя, — но откакто Джанет те преобрази, си различна, изглеждаш по-добре. Много мъже биха те харесали.

Опитва се да ми вдъхне кураж. Не мога да й се сърдя. Не е възможно за пет минути изцяло да промени нрава си, а и сега е добронамерена.

— Както сама каза, ако е влюбен, не е от голямо значение дали си красива.

— Е, до известна степен. Но имам нос като на Гонзо.

— Ти го твърдиш. Аз бих го нарекла „характерен римски нос“.

— Де да беше така… — мънкам унило.

— Сигурна съм, че и Марк Суон е на същото мнение и е проявявал интерес към теб — продължава Лили, сякаш не ме е чула. — Дълбоко в себе си знаеш това, иначе не би страдала. Жената винаги усеща.

Поглеждам я с нови очи.

— Не съм толкова глупава, колкото изглеждам — добавя тя.

— Не си глупава, ти си… хитруша. Но ако той искаше да ми каже нещо, имаше предостатъчно възможности. А не го направи.

— През цялото време е мислил, че ходиш с Чарлс — изтъква Лили.

Това е истина.

— Не ти ли хрумва, че както ти не се осмеляваш да му кажеш, защото смяташ, че не си достатъчно хубава, може би и той си мълчи, защото не се смята за достатъчно богат?

— Аз…

— Просто му се обади — подава ми телефона. — Знаеш, че трябва да го направиш.

— Защо? Не съм длъжна да правя каквото и да било.

— Трябва. Иначе ще прекараш целия си живот в съмнения и терзания.

На вратата се чука.

— Хенри! — Лили скача на крака.

— Трябва да тръгвам.

— Остани — умолява ме.

— Ще се сдобрите. Здравей, Хенри — отварям вратата, преди Лили да проговори. Очите му гледат уплашено и той отместват поглед от мен към нея. — Тъкмо излизах — успокоявам го. — Чао.