Луиз Бегшоу - Родена в понеделник

— Можем да започнем с общите усилия на екипа, като донесеш на всички ни кафе — срязва я тя. — Изглежда, много те бива за това.

— Разбира се — любезно казва Шарън. — Особено ще се постарая, докато приготвям твоето.

Очевидният подтекст е: „Ще се изплюя в него“.

— Всъщност защо не отидеш ти, Анна? — размисля Кити след секунда.

— За мен капучино — казва Шарън с широка усмивка. — С обезмаслено мляко.

— А за мен индийски чай — обажда се Джон, загледан в Кити с обожание. — За енергия! Изглежда, ще ми бъде нужна.

— Вече знаеш как обичам кафето — нехайно казва Кити. — Еспресо. Двойно. С парченце лимонова кора.

Мрачно излизам. Фактът, че имаме кухня в офиса, ясно говори за доброто състояние на продуцентската ни къща. Ако бъда уволнена като асистент по подбор на сценарии, винаги мога да си намеря работа в някое от кокетните кафенета в Сохо. Разбира се, Кити е сигурна, че аз няма да се изплюя в кафето й. Убедила се е, че не съм способна.

Заставам пред машините, разбърквам млякото, за да се получи пяна, и отрязвам парченце кора от пресен лимон. Дори поръсвам малко какао в чашата на Шарън. Зная, че е прекалено мило от моя страна, но не мога да постъпя другояче. Предполагам, че това има нещо общо с грозотата. Понякога хубавите момичета са добри, но не е задължително да бъдат такива. Достатъчно е да развеят коси и да се усмихнат, за да очароват всички, и мъже, и жени. Невзрачните не могат да си позволят нелюбезно държане. Винаги трябва да бъдем мили и приветливи.

Подреждам всичко върху поднос и се отправям обратно към офиса на Кити. Изведнъж изневиделица изниква Роб Станфорд и препречва пътя ми.

— Пак ли ти носиш кафето? — пита ме с ужасния си превзет говор. Обзалагам се, че е усвоен съзнателно. Навярно майка му е светска дама. — Адски много те товарят.

— Подносът тежи, така че по-добре да побързам.

— Майк е любопитен да узнае за какво е това „строго секретно“ съвещание — настоява Роб.

Побиват ме тръпки от отвращение.

— Нима? — и аз го владея този тон.

Роб стиска устни.

— Всички сме в един и същ екип, нали знаеш — просъсква. — От известно време Майк смята, че ти не си подходяща за работа в екип, Анна. Наистина.

— Щом иска да знае за какво е съвещанието, защо не попита Кити?

— Аз питам теб — продължава да упорства Роб.

— Не мога да ти кажа.

Това е самата истина, нямам и най-малка представа.

— Хм — изсумтява. — Ще го запомня, да знаеш.

— Аз пък няма — отвръщам. — Чао, Роб.

Преминавам край него с тежкия поднос в ръце с пъргавина, която би ми донесла успех в новата ми работа като сервитьорка в кафене.

Кити ме стрелва с поглед, когато влизам. Нетърпеливо почуква с химикалката си по бюрото. Струва ми се, че няма нужда от нова доза кофеин.

— Загуби ли се? — пита ме злобно.

— Не, Роб Станфорд ме спря — отговарям невинно. — Започна да разпитва за какво е съвещанието.

— Така значи — мрачно просъсква Кити. Очите й, очертани с черен молив, поглеждат и трима ни. — За да каже на Майк Уотсън, без съмнение. Новината, която ще ви съобщя, трябва да си остане между членовете на този екип. Разбрано?

— Разбира се! — заявява Джон. — Никога не бих предал доверието ти, Кити. Надявам се, знаеш, че…

Махва с кървавочервения си маникюр и го прекъсва:

— Анна?

— Добре — свивам рамене. И без това не понасям Майк.

Тя приковава поглед в Шарън.

— Ако изтече информация, Шарън, ще зная, че вината е твоя. Трябва да остане абсолютно поверително.

— Е, добре — казва Шарън с неохота.

Кити бавно отпива глътка кафе, само за да нажежи напрежението.

— Тази компания ще бъде купена — казва най-после. — Моят източник е разбрал, че е проявен интерес както от Ню Йорк, така и от Ел Ей. Сериозни играчи. Искат да превземат проектите ни, хората ни и потенциала ни.

— Някой от Ел Ей? — пита Шарън и очите й засияват. В главата й танцуват видения как някой ще я открие.

— Разбира се, който реши да наддава, ще направи подробно проучване за „Уининг“ — строго казва Кити. — Ще търси нов, свеж подход. Ще се освободи от излишната плява.

— Ще отсее само най-доброто — добавя Джон с възхищение.

— Аз… ние няма да допуснем да ни изхвърлят. Искам обещаващ проект. Нещо мащабно и амбициозно, бъдещ хит, който да представя — казва Кити. — Намерете ми достоен сценарий. Искам да засенча Хю. Или Катрин. И дори Джуд. Искам да надскоча…

— Колегите? — пита Шарън.

— Конкурентите ми! — сопва се Кити. — Знаеш, че първото, което прави новото ръководство на една компания, е да уволнява, нали, Шарън? Тези, които не се представят добре и отзивите, за чиято работата са лоши.

Шарън сухо преглъща.

— Попаднахте ли на нещо сред сценариите, които прочетохте през уикенда?

Всички поклащаме глави.

— Нищо? — Кити изглежда силно разочарована. — Не желая да чувам това. Къде са рецензиите ви?

Джон и Шарън глуповато ококорват очи.

— Написах една страница бележки — запелтечва Джон.

— За двадесет сценария?

— Не заслужаваха повече внимание, Кити, уверявам те — оправдава се той.

Тя въздъхва.

— Остави ги на бюрото ми. Шарън?

Тя се изчервява.

— Водила съм записките си главно наум…

— Искаш да кажеш, че изобщо не си чела сценарии — заключава Кити. — Само заемаш място тук. Най-добре веднага се залавяй за работа, Шарън. Иначе дори няма да дочакаш новия собственик.

— Добре — покорно казва Шарън.

— Анна?

— Нямаше нищо ценно — отвръщам. — Но написах по две страници за всеки сценарий. Ще ти ги донеса.

— Не, за бога — отсича Кити, загубила интерес. — Много тъпо. Намери ми нещо, Анна. Намерете нещо. Първият ще получи награда.

За първи път през този ден долавям нещо необичайно. Лъч надежда. Това е.

— Каква награда? — питам, стараейки се да прозвучи съвсем нехайно.

— Крачка напред в кариерата — казва Кити с най-сериозния си тон. — Шанс за голям пробив.

О! Защо не?

„Не е невъзможно“, мисля си, докато си седя на бюрото. Бих могла да бъда асистент-продуцентът, който ще намери този единствен бисер и ще го лансира. Кити ме подкрепя и заедно започваме да вземаме участие в обсъжданията за нови продукции, на които, естествено, говоря толкова красноречиво и разпалено, че убеждавам всички да прегърнат проекта ми. Назначават Кити за вицепрезидент на продуцентския отдел, а аз заемам мястото й на изпълнителен продуцент. С преместване в Лос Анджелис. Подбирам свои асистенти и се настанявам в луксозен апартамент в кооперация с охранителна система, старателно окосени тревни площи, плувен басейн…

Е, може и без басейн. Не съм натъпквала шкембето си в бански костюм, откакто бях на четиринадесет и плуването беше задължително. Но не бих се отказала от хубава кола. Кабриолет. Не се и съмнявам, че тогава Брайън с удоволствие би излизал с мен.

Хвърлям поглед към Шарън и Джон. Вече са отскочили да вземат папките си. Шарън е домъкнала повече сценарии от обикновено. И двамата са струпали пред себе си големи купчини и старателно ги преглеждат.

Телефонът ми звънва.

— Ало — Кити е. — Ела пак при мен.

— Всички ли да дойдем?

— Да съм казала всички? Само ти. Веднага — повтаря раздразнително. — Без да те видят.

Господи, днес е вълнуващ ден. Почти като на Уолстрийт. Пъргаво ставам и отивам до кухнята за чинийка бисквити. Нисковъглехидратни, с овесени ядки, любимите на Кити. Според мен се заблуждава, че са диетични. Как е възможно бисквити да бъдат с ниско съдържание на въглехидрати?

Промъквам се обратно към офиса й с подноса в ръце за претекст, но нито Шарън, нито Джон ме поглеждат. И двамата са непривично съсредоточени върху задачата наистина да четат.

Затварям вратата след себе си и сядам на дивана.

— Разполагай се — казва Кити.

— О, благодаря — отговарям. — Бисквитка?

— Какво? Не съм те молила да ми носиш бисквити.

— Не ми хрумна друг повод — обяснявам аз.

— Аха. Много хитро. Не, благодаря. Внимавам за фигурата си — добавя многозначително. Ясно намеква, че свободно падащата ми пола не може да заблуди никого, нито пък широките ръкави на ризата, които прикриват тлъстините по ръцете ми. — Анна, ти си единствената, на която разчитам и имам пълно доверие.

Това е новина.

— Така ли? — питам с надежда.

— О, разбира се. Ти си дясната ми ръка — потвърждава Кити. — И държа да споделя най-сочното парче от пая с теб.

Едва се сдържам да не кажа: „Извинявай, това някакъв нов американски израз ли е?“.

— Супер — отбелязвам плахо.

— Кандидатът, който проявява интерес към компанията — казва тя, — е Ели Рот.

Леко изправям гръб.

— Ели Рот? От „Ред Крест Пръдакшънс“?

— Знаеш кой е Ели Рот? — Кити присвива очи. — Откъде?

— Чета специализираните издания — казвам, сякаш ги преглеждам всеки ден. Кой не е чувал за Ели Рот? Основал е „Ред Крест“ още като обещаващ студент в „Станфорд“ и я е превърнал кинокомпания. Това е отговорът на Западното крайбрежие към „Мирамакс“. Известен е главно с две неща: филми — хитове и минимални разходи. „Ред Крест“ често закупува малки продуцентски къщи, запазва добрите проекти и най-талантливите кадри и уволнява всички останали.

Сега разбирам защо Кити е толкова разтревожена. Нужен ни е хит час по-скоро или загиваме.

— Анна. Анна — Кити щраква с пръсти пред лицето ми. — Слушаш ли ме внимателно? Ели Рот е човек с големи идеи. Трябва да бъдем готови, когато дойде. Възлагам ти задачата да ми помогнеш да намерим ценен проект.

— Добре — казвам. Но нямам представа как да го направя. Достатъчно се старая, нали?

— Имам добра новина за теб — Кити параноично снишава гласа си до шепот, въпреки че вратата е затворена. — Във филма ще играе Грета Гордън.

Наострям слух. Грета Гордън. Носителка на Оскар, някогашна холивудска икона, много нашумяла през осемдесетте. Грета премина през ада на наркотиците и след шест посредствени филма, когато достигна дъното, най-сетне се реши да отиде в клиниката на Бети Форд. После напълно се оттегли от киното, премести се в Англия и заживя в уединение, далеч от папараците.

— Решила е да се завърне на екрана?

— Това е поверителна информация — просъсква Кити, сякаш ми е подала папка от МИ-6, и гордо добавя: — Но да. Почти успях да я убедя.

— Чиста ли е?

— Пие само минерална вода и витамини — уверява ме Кити.

Кимвам. Наистина завръщането на Грета би било голяма реклама за нас.

— Но не е ли вече малко стара?

Кити настръхва. С нейната неразгадаема възраст за нищо на света не би признала, че която и да е жена е стара.

— Жизнена е и сияе както някога.

— Разбира се.

— Нужна й е главна роля. В романтична история — отново описва кръг във въздуха и диамантът на ръката й проблясва. — Иска нещо леко. Комедия.

— Страхооотно — отбелязвам.

Главна роля в романтична комедия за актриса, прехвърлила четирийсет и петте, която от години не се е снимала в киното. Сигурно ще бъде лесно да открия такава, а? В индустрия, в която минеш ли тридесет, вече не ставаш за нищо.

Иска ми се да й кажа, че е невъзможно. Вместо това обаче изненадвам самата себе си, като питам плахо:

— Ще получа ли повишение?

— Какво? — изръмжава Кити.

— Нали се сещаш, ако намеря подходящ сценарий — обяснявам. — Ще стана ли изпълнителен продуцент?

Тя ме зяпа учудено.

— Разбира се, ще остана твоя подчинена — уверявам я. — Защото и ти ще бъдеш повишена.

— Да — замърква тя.

— Ще бъдеш вицепрезидент. В Ел Ей. И ще имаш нужда от надежден човек за подбор на сценарии.

Кити изсумтява, прехапвайки тънките си устни.

— Ще трябва да останеш в Англия — казва най-сетне.

Господи, наистина ли ще се съгласи? Ако просто искаше да ме залъже, щеше вяло да повтаря до припадък: „Да, да“.

— Отлично познаваш британския пазар. Това е добър потенциал, който Ели ще иска да запази — отнася се замечтано. Вече го нарича с малкото му име и се вживява в ролята на негова дясна ръка.

— Добре — отвръщам, въпреки че малко съжалявам за слънчевия загар и хибискусовите цветове. Но за какво му е на момиче като мен слънчев загар? — Значи се разбрахме? Ако открия най-подходящия сценарий, получавам повишение?

— Дадено — Кити ме поглежда право в очите. — Имаш думата ми — завърта се на стола си и се взира през прозореца. Пред очите й най-вероятно вече се мержелее собствената й империя и тя гледа цял Лондон отвисоко. — Само ми намери този сценарий, Анна.