Ванна е създала красив зелен кът там. Между храстите на живия плет надничат шипки, покрай стените растат глицинии и няколко ябълкови дървета, а наоколо са засадени всякакви цветя, които цъфтят по различно време, така че през цялата година градината грее. Дори през зимата — с бодливата зеленика, коледните рози и зимния жасмин.

Пръстът ми плахо докосва звънеца. Все още не е късно да избягам.

Обичам Ванна и дори ми е приятно да идвам тук, особено вечер в края на лятото, когато Рупърт е в командировка в Ню Йорк или Токио, а двете й ангелчета са сложени да спят от детегледачката, която живее в къщата. Излизаме в градината, пием охладено бяло вино и ядем екологично чисти ягоди или каквото аз поискам. Сякаш вкусвам от живот, който никога не бих могла да си позволя. Опитвам се да не се чувствам виновна, защото наистина сме много близки, а просто няма начин да й се реванширам. Дори не мога всеки път да нося бутилка шампанско. Но този път съм купила.

Във вечери като тази се чувствам съвсем различно. Рупърт е тук, а е непоносим. Добронамерен, но ужасен. Поканил е някакъв свой приятел на име Чарлс, но поне е гей, така че Ванна няма да ме сватосва за пореден път. Все пак ще бъде вечеря за четирима, а аз винаги се чувствам неловко в компанията на бляскавите й приятели, за мнозина от които често чета в статиите на Найджъл Демпстър или „Хелоу!“.

С неохота приех поканата, но тя бе толкова настойчива, че ето ме тук. Натискам звънеца.

— Здравей, скъпа! — Ванна пристига след две секунди и ме лъхва ароматът на скъпия й парфюм, но преди да успее да ме прегърне, ме връхлита пухкав облак. — Уинстън! Долу! Просто се опитва да бъде дружелюбен — казва тя и напразно дръпва проклетия пес за нашийника.

— Да. Зная. Здрасти, Уинстън — казвам на големия и доста стар златен ритрийвър, който може да посипе цяла Англия с кучешки косми. Отново съм забравила този факт и съм облякла тъмносин тоалет. По кадифената ми рокля вече е полепнал жълтеникав мъх. — Долу, Уинстън. Добро момче.

Енергично повдига предни лапи, опира ги в мен и облизва цялото ми лице с огромния си език. Спиралата ми се размазва, а по червилото ми остават капки кучешка слюнка. Мисля, че корейците имат добри идеи относно кучетата. Въпреки че нямам представа кой би поискал да изяде този нещастник.

— О, виж! — смее се Ванна. — Колко весело. Виж, скъпа…

Рупърт излиза от кухнята с чаша мартини в ръка.

— Ха-ха, страхотно изглеждаш, Анна! Уинстън, ти си много лошо куче — добавя и ласкаво разрошва козината му. — Просто е дружелюбен, нали знаеш, Анна.

— Зная — полагам усилие на лицето ми да се появи подобие на усмивка. — Отивам да оправя грима си.

До Рупърт застава някакъв непознат. Метър и шестдесет, слабичък, със сив костюм, който изглежда скъп, но не и елегантен, и виолетова копринена вратовръзка. Има старателно оформена козя брадичка. Изражението му издава ужас. Прошепва нещо на Рупърт.

— О, да, това е Анна! — въодушевено казва Рупърт. — Но обикновено изглежда доста по-добре. Нали, Анна? Старият Уинстън я подреди така. Анна, това е Чарлс Доусън.

— Извинете ме за секунда — промърморвам и побягвам към тоалетната на долния етаж.

По дяволите. Скроили са ми номер, а? Този път Ванна постъпи още по-подло. Увери ме, че Чарлс е гей. Обеща ми интересен, интелигентен разговор и скъпа индийска храна, доставена от близкия изискан ресторант. Вместо това ми е заложила капан. Отново.

Все се опитва да ме сватоса. Наумила си е, че моето щастие е мисията в живота й. Разбира се, няма нищо лошо в това, но има и други начини да ме направи щастлива. А не да ме принуждава цяла вечер да седя до някакъв задръстен, самовлюбен чешит, който работи в банка, и да ме подлага на мъчението да се чудя какво да кажа по време на вечерята, докато другият гост се изниже. Неведнъж ми е хрумвало да си нося малко черно тефтерче, в което да записвам извиненията им. Някои от тях наистина са много хитри и бих могла да ги използвам в работата. „Бързам, заминавам на конференция в Койото“. „Съжалявам, но трябва да взема кучето си… този уикенд го оставих в приют за домашни любимци“. „Точно сега ли? Искам да се прибера час по-скоро, утре ще ме оперират и трябва да си почина…“ В този момент Ванна отчаяно започва да ги увещава да останат още малко, после ги изпраща до вратата, връща се при мен и гръмогласно заявява:

— Мина страхотно, мисля, че той много те хареса.

Рупърт изсумтява.

Попивам лицето си с влажна тоалетна хартия и изтривам размазаната спирала. Може би не бива да бъда толкова сурова с Уинстън. Той е единственото същество от мъжки пол, което истински ме цени.

Дълбоко си поемам дъх и правя проверка. Старият грим — изтрит. Новият, в неутрални тонове — готов. Нося неизменните си козметични принадлежности: фон дьо тен, лек кафеникав руж, спирала и очна линия. Роклята — изтупана. Тъмносиня е. Широка. С плътна подплата. Дискретната огърлица от ситни перли е на мястото си. Слагам малко парфюм, „Шанел“ № 5. Доста е скъп, но този флакон ми е от Коледа. Мама и татко винаги ми подаряват „Шанел“ № 5. Не бих им се разсърдила, ако се сетят за нещо друго, например мобилен телефон с много екстри или да кажем, банкнота от петдесет лири. Или дори различен парфюм, по-лек. Но всяка година получавам точно този и винаги им казвам, че е любимият ми подарък, без който Коледа не би била същата.

Може би не желаят да рискуват. Когато не си красавица, имаш различни изисквания за облекло от другите жени. Прелестните момичета прекарват цяла вечност в магазините, преценявайки материята на един или друг скъп шал, пробвайки мини рокли или нещо дълго и прилепнало. Обличат се така, че да бъдат забелязвани. Обичат да променят външния си вид. Винаги се стремят да изглеждат уникални, искат на всяка цена точно този десен или чанта да бъдат техни.

Грозните момичета имат съвсем други потребности. Ние се обличаме така, че да бъдем незабележими. Целта ни е да се сливаме с обстановката. „Не ми обръщайте внимание. Искам да стана невидима“.

Пазаруването е детска игра за мен. Обикновено се бавя в магазина не повече от двайсет минути. Важното е да преценявам кое е най-подходящо. Като тази вечер например. Вечеря с богати и изтънчени приятели означава семпла тъмносиня рокля от плътна материя, която не подчертава формите, стегнат чорапогащник, леко прозрачен, за да изглежда по-изискано, перлена огърлица със същата цел и стандартен аромат „Шанел“ № 5. Имам три-четири подобни рокли и са идеални. Никой не те заглежда.

Излизам от тоалетната, решително тръгвам до коридора и попадам сред тълпа. Ванна си проправя път между хората и равно подстриганите й кестеняви коси игриво подскачат, докато раздава въздушни целувки на всички и чаши шампанско (не от онова, което аз донесох, а отбрано — „Вьов Клико“).

— Ванна — сграбчвам като с клещи гладката и ръка с лек загар. — Какво става тук?

— Е, щяхме да бъдем само четиримата — неубедително лъже тя, — но тези хора са толкова мили и си помислих, че ще ти бъде приятно да си поговориш с всеки от тях…

Приятелката ми си е втълпила, че имам нужда от социален живот. Това е истински кошмар. Можех да си седя у дома и да преглеждам сценарии. Или просто да се взирам в една точка.

— Ванна…

— Твърдиш, че не ти харесва, но винаги прекарваш чудесно. И се запознаваш с толкова симпатични мъже!

Изръмжавам мислено.

— Искам шампанско — процеждам през зъби и грабвам пълна кристална чаша от ръката й. Бих могла да я пресуша на екс, но има твърде много хора и не искам да се изложа. Трябва да се задоволя с голяма глътка.

— Чарлс — казва Ванна, когато той минава край нас. — Ела да се запознаеш с Анна Браун. Тя ще седи до теб на масата.

Леко се усмихвам на Чарлс, който вече има тревожното, уплашено изражение на мъж, безпомощен пред непоклатимата воля на домакинята.

— Тя е най-добрата ми приятелка — осведомява го Ванна. — А Чарлс е брат на Криспин, приятеля на Рупърт от банката. Нали помниш Криспин, Анна?

Разбира се. Жалък нещастник.

— Приятно ми е — избъбря Чарлс през стиснати зъби.

— Чарлс е много талантлив писател — казва Ванна. — Скоро ще предаде новия си роман за публикуване.

— Да — потвърждава той и изпъчва гърди. — Вие ще го издадете, Ванна! Ако имате късмет!

— С удоволствие бих го приела, но за съжаление в момента издателската ни къща не се занимава с художествена литература. Ръцете ми са вързани. Много жалко.

— Радвам се да се запознаем — отговарям аз на репликата му, само за да му напомня, че все още съм там.

— Ванна и Анна — изведнъж казва Чарлс, сякаш едва сега е схванал случайната рима. — Носите почти едно и също име. И изглеждате като сестри — добавя той със скован лек поклон.

— Благодаря — казва Ванна. Много мило от нейна страна.

— Разбира се, Ванна е Пепеляшка — пискливият му смях проглушава ушите ми. — Ха-ха-ха, малка шегичка, Анна!

Хвърлям гневен поглед към домакинята, а тя към него.

— Не се обиждай, изглеждаш чудесно — смутено смутолява той.

— Анна работи във филмовата индустрия — уверено го прекъсва Ванна.

Твърдо решена е да ни накара да се харесаме дори с цената на живота си.

— О! — казва Чарлс, вече започнал да проявява малко по-голям интерес.

— Хайде всички! — отеква басовият глас на Рупърт. Удря любимия си гонг, който мразя. — Бам-бам! Време е за вечеря!



Зная какъв ад ме очаква. Цяла вечност на масата. Можем да започнем с вечерята. Но дали в менюто има превъзходни скариди с пикантен сос от любимия ресторант на Ванна — „Звездата на Бопал“, където се предлагат скъпи и изискани индийски ястия? Не. Френски специалитети от заведението, което предпочита Рупърт, скъпо и претенциозно бистро на име „Льо Кок Д’Аржен“. Първо, охлюви с вонящо чесново масло. Всички лакомо ги поглъщат, сякаш са царевични пръчици. Но аз все още не мога да вкуся от слузестите градински животинки.

— Не обичаш ли охлюви, Анна? — пита Рупърт и повдига вежди, когато вижда как само ги побутвам с вилицата си.

— На диета съм — отговарям. — Но изглеждат апетитно.

— Поздравявам те — одобрително казва Рупърт. — Дори най-дългото пътуване започва с една малка крачка.

Или с петнадесет килограма.

— Имал ли си някога проблеми с теглото, Чарлс? — пита Присила, колежка на Рупърт от банката, която седи от другата му страна, до невзрачния си съпруг-домашар Джъстин. Ванна я ненавижда. Носи блузи с изрязани деколтета в комплект с жилетки, зализва косите си назад с диадема и играе ролята на наивно момиченце, а всъщност е безмилостна манипулаторка. Ванна е убедена, че е хвърлила око на съпруга й.

— Не — отговаря Чарлс и с възхищение оглежда тънката й талия. — Съгласен съм с теб, че самодисциплината е важно нещо. В наши дни представителната външност е от голямо значение, поне според мен.

Не мога повече.

— Е, кога ще се консултираш със специалист за плешивината си — питам го любезно. — Може да създаде погрешно впечатление за теб, освен ако не искаш да те смятат за монах от католически манастир.

Чарлс се изчервява, а Ванна ми намига. Навярно се чувства гузна, защото тя ме постави в това положение.

— Следващо ястие! — съобщава Рупърт. Две униформени сервитьорки влизат на минутата и слагат порциите пред нас. — Пушена сьомга и гъши пастет foie gras5.

Това звучи по-примамливо. Мразя почти всякаква риба, освен сьомга. Опитвам от пастета, който също е вкусен.

— Би могло да се отрази зле на диетата ти — прошепва Чарлс. — Gras на френски означава мазнина.

Иска ми се да попитам как е на френски „Млъквай, шибан плешивец“, но се задоволявам да набода голямо парче и да го изям пред очите му.

— Ето това е истински пастет! — Рупърт размахва вилицата си с дръжка от слонова кост. — Повече няма и да вкуся от онази модерна имитация. Поръчват го от място, където го произвеждат по традиционната стара технология.

— А каква е тя? — пита някой от другия край на масата.

— Затварят гъската така, че да не може да помръдне, и я хранят насила, докато черният й дроб се пръсне — обяснява Рупърт.

Преставам да дъвча. Започва да ми се гади.

— Знаеш ли, Чарлс — казва Ванна, когато вижда, че пребледнявам. — Анна чете сценарии за „Уининг Пръдакшънс“.

— Никога не съм чувал за тях — отвръща той с пълно безразличие.

— О, но сигурно си чувал за някой техен филм — упорства Ванна. — Миналата година пуснаха „Туикънъм“, онази комедия за играчи на ръгби, и адаптацията на „Студеният дом“, която спечели всички награди на Британската филмова академия.

Явно е чувал. Най-сетне се обръща към мен с уважение.

— Значи търсите качествен материал? — пита ме.

— Разбира се — отговарям, въпреки че нямам нищо общо със споменатите филми. Кити твърди, че има заслуга за „Студеният дом“, но тя си приписва заслуги за всичко.

— Това е похвално — казва Чарлс, — защото напоследък киностудиите се интересуват само от комерсиален боклук, нали?