Ейда изкачи хълма, насочи се към гробището зад църквата и застана пред гроба на Монро. Черната купчина пръст все още не бе обрасла в трева. Още нямаше и надгробен знак, тъй като Ейда не бе харесала местните стилове — или плосък речен камък, или дъбова дъска с името и датите, надраскани плитко на повърхността. Бе поръчала гранитен надгробен камък от столицата, но поръчката се бавеше. Сложи цветята в горния край на гроба и махна предишния букет, вече увехнал и подгизнал от влага.



Монро бе починал през май. Късно следобед същия ден Ейда се бе приготвила да излиза с кутия акварелни бои и блок, за да нарисува новите цветове на рододендрона край потока. Преди да излезе, се спря да поговори с Монро, който четеше книга, седнал на брезентов походен стол под крушата. Изглеждаше уморен и каза, че няма сили дори да дочете страницата, защото му се спи, но я помоли да го събуди, когато се върне, защото не искал да остане навън във влажната вечер. Каза още, че вече е прехвърлил възрастта, когато може сам да стане от толкова нисък стол.

Ейда отсъства по-малко от час. Като влезе през портата, видя, че Монро лежи абсолютно неподвижно. Устата му бе отворена и тя си помисли, че е задрямал и че по време на вечерята ще трябва да го смъмри, задето се е оставил да лежи в такава неприлична поза. Тръгна към него, за да го събуди, но като приближи, забеляза, че очите му са отворени, а книгата е паднала на земята. Измина последните три крачки тичешком, хвана раменете му и го разтърси, но още щом го докосна, разбра, че е мъртъв и че плътта в ръцете й е напълно безжизнена.

Ейда хукна да търси помощ по пряката пътечка, която пресичаше хълма и се спускаше към крайречния път близо до фермата на Суангърови. По тази пътечка те бяха най-близките им съседи, бяха от паството на баща й и Ейда ги познаваше, откакто бяха дошли в планините. Стигна до къщата им, задъхана и разплакана. Докато Еско Суангър впрегне конете в двуколката и докато се върнат с Ейда по обиколния път, заваля дъжд. В долината вече притъмняваше. Монро бе напълно мокър, а лицето му бе обсипано с цветчета от кучешки дрян. Водните бои, които Ейда бе захвърлила под крушата, се бяха превърнали в абстрактна цапаница в розово и зелено.

Прекара нощта у Суангърови, без да мигне и без да плаче, съжалявайки, че не си е отишла преди Монро, макар да знаеше, че в природата си има ред: първо умират родителите, после децата. Но това бе жестоко, защото не предлагаше кой знае какво утешение и защото спазването му означаваше, че щастливците в един момент се оказват сираци.

Два дни по-късно Ейда погреба Монро на могилката над източния ръкав на река Пиджън. Утрото бе ясно. Откъм Студената планина духаше свеж вятър и раздвижваше всичко наоколо. Въздухът бе изненадващо сух и всички цветове и очертания на предметите изглеждаха свръхестествено ярки. Четиридесет души, облечени в черно, почти изпълваха малката църква. Ковчегът бе положен без капак на две дървени магарета пред амвона. Лицето на Монро се бе смъкнало. Гравитацията бе изсмукала бузите и очните гнезда, а носът му изглеждаше по-остър и по-дълъг, отколкото приживе. Изпод единия полуотворен клепач проблясваше смътната белота на очната ябълка.

Ейда, затулила уста с шепа, се наведе и тихо каза нещо на човека от другата страна на пътеката между скамейките. Той се надигна, бръкна в джоба си и извади две монети. После се приближи до ковчега и сложи по една и върху двете очи на Монро, защото ако покриеше само отвореното, трупът щеше да заприлича на пират.

Опелото бе изцяло импровизирано, тъй като в околността нямаше друг ръкоположен свещеник от тяхната вяра, а всички други от различните разновидности на местния баптизъм бяха отказали да го отслужат, за да си отмъстят на Монро заради нежеланието му да повярва в един Бог, изискващ сурови ограничения по отношение търпението и милостта Му. Всъщност Монро бе проповядвал, че Бог изобщо не е като нас и не е склонен да ни подлага на мъки, докато кръвта ни избликне и изцапа бялото Му одеяние, а по-скоро гледа и на добрите, и на лошите люде с кротко и недоумяващо състрадание.

Така че трябваше да се задоволят със словата на няколко души от паството. Един след друг те се качваха на амвона и заставаха с наведени глави, за да не гледат хората в очите, особено Ейда, която седеше на първата скамейка на женската страна. Траурната й рокля, боядисана предния ден в черно със зеленикав оттенък като перата на главата на паток, все още миришеше на боята. В студената й скръб лицето й бе бяло като оголено сухожилие.

Мъжете говореха смутено за учеността на Монро и за другите му прекрасни качества. За това как още с пристигането си от Чарлстън бе пръснал ярка светлина в душите на миряните. Припомниха милосърдните му дела и мъдрите съвети, които бе давал. Еско Суангър бе един от ораторите, който се изразяваше малко по-добре от останалите, макар и не по-малко притеснено. Говори за Ейда и сполетялата я ужасна загуба, за това колко ще липсва на всички тук, когато се върне у дома в Чарлстън.

След това застанаха около гроба, докато шестимата мъже, които бяха изнесли ковчега от църквата, го спускаха с въжета в земята. Когато опря в дъното, някой прочете последна молитва, споменавайки неуморната и енергична служба на Монро за благото на църквата и миряните, както и изненадващата внезапност, с която бе изпаднал във вечния сън на смъртта. В тези прости събития той като че съзираше послание към живите, предупреждаващо ги колко преходен е животът и че това е урок, изпратен им от Бог.

Стояха и гледаха как заравят гроба. Ейда извърна глава и се взря към завоя на реката, защото моментът бе непоносимо тежък. Когато притъпкаха пръстта и оформиха могилката, хората тръгнаха да се разотиват. Сали Суангър хвана Ейда за лакътя и я поведе надолу по хълма.

— Можеш да останеш у нас, докато се приготвиш за връщането си в Чарлстън — каза тя.

Ейда се спря и я погледна.

— Няма да се връщам в Чарлстън.

— Господи! — възкликна мисис Суангър. — Че къде ще идеш?

— Ще си остана тук, поне засега — отвърна Ейда.

Мисис Суангър зяпна от учудване, после се овладя.

— И как ще живееш?

— Не знам.

— Но поне днес няма да оставаш сама в онази голяма мрачна къща. Ела да обядваш с нас и остани колкото искаш.

— Благодаря — каза Ейда.

Остана у Суангърови три дни и се върна в празната къща, уплашена и самотна. След три месеца страхът някак отшумя, но това не я утешаваше много, тъй като гледаше на новия си живот просто като на прелюдия към онази възраст, когато ще е гаснеща в уединението си старица.



Ейда си тръгна от гроба и се спусна по хълма към пътя, откъдето реши да продължи нагоре край реката и да се прибере в Блек Коув по пряката пътечка. Освен че бе по-кратък, този маршрут имаше предимството, че минава покрай пощата. А също и покрай фермата на Суангърови, където може би щяха да я поканят да обядва.

По пътя срещна бабичка, която караше пред себе си рижо теле и двойка пуйки, шибайки ги с върбова пръчка, когато се отклоняваха. После я застигна мъж с лопата в ръцете, който крачеше бързо, приведен напред. Върху лопатата имаше купчинка живи въглени. Мъжът се ухили и без да спира, обясни през рамо, че е оставил огъня си да угасне и е ходил да си вземе назаем. След това Ейда видя друг човек под орехово дърво, окачил на един от клоните му пълен олюляващ се чувал. На дървото бяха кацнали три гарвана, които мълчаливо го наблюдаваха. Човекът бе як. Грабнал дръжка от мотика, той с все сила бъхтеше чувала, който изпускаше облаци прах. Говореше му, ругаеше го, сякаш единствено той бе виновен за окаяния му живот. Чуваше се глухото тупване, задъханото му дишане и мърморене, стърженето на песъчинките под краката му, когато се наместваше, за да замахне отново. Ейда го загледа и отмина, после се спря, върна се и го попита какво прави. „Вършея боб“, отговори той. Даде да се разбере, че мрази всяко зрънце в чувала. Че го е садил и отглеждал с омраза. Че е забивал коловете и е плевил редовете с омраза, че с омраза е гледал как цъфти, как връзва и се налива. Че го брал, проклинайки всяка шушулка, до която се докосват пръстите му, че ги е хвърлял в кошницата като мръсотия, полепнала по ръцете му. Вършеенето била единствената част от целия процес, която му доставяла удоволствие, дори по-голямо от самото ядене.

Когато Ейда стигна до воденицата, маранята още не беше се вдигнала, но на нея й стана топло. Свали шала си, сгъна го и го пъхна под мишница. Воденичното колело се въртеше, изливайки водата в улея с шумен плисък. Когато Ейда сложи ръка върху дръжката на вратата, усети как цялата постройка вибрира от движението на колелото, зъбните колелета, оста и воденичните камъни. Тя надникна вътре и с достатъчно силен глас, за да надвика скърцането и стенанията на машинариите, извика:

— Мистър Пийк?

Вътре миришеше на суха царевица, старо дърво, влажен мъх и падаща вода. Бе сумрачно и малкото светлина, идваща от двете малки прозорчета и вратата падаше на снопове из въздуха, изпълнен с прашинки от смляната царевица. Воденичарят се подаде иззад воденичните камъни. Избърса ръце една о друга, при което от тях се отдели още едно облаче прах. Когато дойде до вратата, Ейда забеляза, че косата, веждите, миглите и космите по ръцете му са покрити със сивкаво царевично брашно.

— За пощата ли идваш? — попита той.

— Ако има.

Воденичарят влезе в пощата — малка пристройка, залепена до воденицата. После се показа с писмо в ръката, като внимателно го огледа отпред и отзад. Ейда го мушна между страниците на книгата в джоба си и се отправи към фермата на Суангърови.

Завари Еско край плевнята. Приведен, той поправяше колело от каруца, набивайки с тежък чук клина, който бе издялал от акациев клон. Като видя Ейда да идва, той остави чука и се облегна на каруцата, като се хвана за ритлата с две ръце. Нямаше голяма разлика между цвета и твърдостта на ръцете му и тези на дъските на ритлата. Ризата му бе мокра от пот и когато Ейда дойде по-близо, тя усети миризмата му на влажен глинен съд. Еско бе висок и слаб, с малка глава и буйна прошарена коса, стърчаща нагоре като гребена на синигер.

Появата на Ейда бе добър повод да зареже работата. Той я придружи до къщата през портичката в оградата, откъдето се влизаше в двора. Еско бе използвал оградата за връзване на коне и острите краища на коловете бяха изгризани от скучаещите животни. Дворът бе гол и пометен, без нито един храст или цвете за украса, само с половин дузина дъбови дървета и покрит кладенец — новост в този край, изобилстващ на течаща вода, тъй като в мястото, което си бяха избрали за живеене, такава нямаше. Къщата бе голяма, някога боядисана в бяло, но боята се лющеше на парцали колкото човешка длан и спокойно можеше да се каже, че прилича на петниста кобила, макар че скоро съвсем щеше да посивее.

Сали седеше на верандата и нижеше грахови зърна на върви. Пет дълги наниза вече висяха от гредите над нея, окачени да съхнат. Сали бе закръгленичка, кожата й бе гладка и лъскава като лоена свещ, а побеляващата й коса бе боядисана с къна с цвета на шарките по гърба на муле. Еско придърпа стол за Ейда, после изнесе отвътре друг за себе си. Започна да чисти грах. Никой не споменаваше за обед и Ейда погледна покритото с тънка пелена от облаци небе. С известно разочарование установи, че яркото петно, където се намираше слънцето, показва, че пладне отдавна е превалило. Суангърови сигурно отдавна бяха обядвали.

Седяха мълчаливо, като единствените звуци бяха пукането на шушулките, съскането на връвта, която Сали промушваше с игла през зърната, и часовника над камината вътре, който тиктакаше със силата на кокалчета на пръсти, потропващи по сандък. Еско и Сали работеха дружно, случайно докосвайки ръце, когато едновременно посягаха към кошницата с грах. И двамата се трудеха тихо и бавно, без да си пречат, докосвайки всяка шушулка като нещо, изискващо безкрайна нежност. Макар и да имаха деца, те бяха запазили онази романтика в брака си, присъща на бездетните двойки. Като че така и не бяха довършили докрай предбрачното ухажване. Ейда им се радваше, но не виждаше нищо необичайно в непринудените им отношения. Тъй като бе прекарала целия си живот с вдовец, тя нямаше изградена в съзнанието си представа за това какъв трябва да е един брак и какви жертви изисква ежедневието на семейния живот.

Заговориха за войната, за мрачните перспективи сега, когато федералните войски бяха стигнали чак до планините на север и за отчайващото положение във Вирджиния, ако трябваше да се вярва на вестникарските репортажи за окопната война при Питърсбърг. И Еско, и Сали имаха съвсем смътна представа за събитията и знаеха със сигурност само две неща: че не одобряват войната и че Еско е вече на възраст, когато се нуждае от помощник във фермата. По тези и по много други причини биха се радвали войната да свърши час по-скоро и момчетата им да се завърнат у дома. Ейда попита имат ли писма от синовете си, които бяха на фронта. Отговориха й, че не са получавали нито ред от много месеци и че даже не знаят в кой щат са.