Цял час четох за Кони и Мелърс, за Хилда и Венеция. Мислех си, че този наш следобед е като нощта на Кони и Мелърс, преди тя да замине за Венеция.

После чух ключа на Дарън в ключалката.

— Мамо! — втурна се вътре Вайълет.

— Мамо, мамо! — препускаше след нея Лиъм.

Двамата се хвърлиха при мен на дивана и аз ги зацелувах по косите.

— Татко ни каза една тайна — обяви Лиъм.

— Шт! — прекъсна го Вайълет. — Тайната е нещо, коетоне трябвада се казва, Лиъм. Не помниш ли? Това е тайна от много дълго време и ние дори не би трябвало да я знаем.

В съзнанието ми веднага изникна името Линда. Невъзможно е да им е казал за нея, нали?

Дарън стовари сака с нещата им край вратата на дневната.

— Е, поне устискахте да не кажете цели трийсет секунди.

— Нищо не сме казали, тате — обади се Вайълет. — Млък и заключ, нали, Лиъм?

Лиъм протегна напред кръстосаните си пръстчета. Дарън изпъшка, после тръгна нагоре по стълбите.

— Ей, я почакай! — провикнах се подире му. — Аз не трябва ли да науча тая тайна?

— Разбира се, че ще я научиш — отвърна той. — Просто отивам да взема нещо, което искам да ти покажа.

— Е, как мина денят ви — насилих се да попитам децата.

— Баба и дядо ни заведоха в техния парк — докладва Вайълет. — Нали го помниш? Той е по-малък от нашия, но пък има лабиринт с много високи стени.

— Помня — отвърнах. — Има и люлки клатушки. Тя кимна.

— Ние се люляхме — обади се Лиъм.

— Той обаче е по-лек от мен и татко трябваше да му помага, за да не остана аз на земята. — Вайълет скочи от дивана. — Отивам да си нагледам куклите.

— Аз отивам да си нагледам легото — каза Лиъм и скочи на пода след нея.

Тръгнах нагоре по стълбите подир тях, за да намеря Дарън. Той беше в кабинета — стаята, която не пропускаше случай да ми напомни, че ще бъде на третото ни дете, ако се появи на бял свят — и тъкмо пускаше лаптопа.

— Тия малки гадинки — обърна се към мен и отвори няколко прозореца на екрана. — Нямах намерение да ти казвам, докато не е готово всичко, но ме чуха да говоря с татко. Исках да бъде за годишнината. Можеш ли да повярваш — това са почти десет години!

— Осем — уточних. — През ноември стават осем години, откакто сме женени.

Дарън се усмихна.

— И десет, откакто се запознахме. — После обърна екрана на компютъра към мен. — Купих къща.

Мозъкът ми зацикли при смилането на новината.

— Какво си направил?!

— Това е тайната! — обяви той. — Дебна тая къща още откакто Вайълет се роди. Исках да купя мястото, където се запознахме. През януари най-накрая ги убедих да ми я продадат.

Аз още се силех да проумея какво точно става. Дарън се изправи и ме хвана за ръка.

— Наясно съм, че от година и нещо нещата между нас не са идеални — каза, — но миналото лято в Ийст Хамптън бяхме толкова щастливи и си помислих, че с тази къща.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— О, Дарън — промълвих и стиснах ръката му. Той продължаваше да ме обича, той държеше на нас. До онзи момент не бях сигурна дали е така. Но това правеше неговата афера още по-необяснима. Защо е изневерявал, щом от толкова време планира такова нещо?!

Той също стисна ръката ми.

— Опитвах се да пазя в тайна от теб преговорите с агента по недвижими имоти — тя е прекрасна възрастна дама, казва се Линда. Държим връзка още от есента. През март, когато ти казах, че отивам на голф с приятели, всъщност ходих на оглед.

Агент по недвижими имоти? Усетих как ми прилошава.

А през цялото това време бях убедена, че той ми изневерява. Представата ми за Дарън и за това какво иска той изцяло се преобърна; а си мислех, че ми изневерява и че съм наясно точно какво се случва. Смятах че го разбирам, а той мен — не. Но явно съм грешала. Във всичко.

— Вече е ремонтирана — продължаваше Дарън. — Като отидох на оглед, къщата беше доста порутена. Е, изненадах ли те? Ти изобщо подозираше ли нещо?

Мислех за оня Дарън, в когото някога се влюбих — оня, който ме разсмиваше толкова силно, че чак бузите ми изтръпваха; онзи, който превръщаше буреносните облаци в слънчев ден. Нищо че не помнех кога за последно сме се смели до сълзи — онзи Дарън все още беше тук, а аз бях престанала да го забелязвам. Предпочитах да виждам единствено недостатъците му, вместо неговите качества. А той през цялото време се е опитвал да купи къщата, където се запознахме. Опитвал е да оправи нещата между нас. Но е действал така, както неведнъж и два пъти го молех да не прави. И отново ме изключи от вземането на решение.

Чувствах се съкрушена. И се разплаках.

— Доволна ли си? — попита той. — Това сълзи на щастие ли са?

— Толкова е прекрасно — отвърнах, бършейки очи. Вината заплашваше да ме погълне цялата. Срамът.

Дарън обви ръце около мен.

— Достойна си само за най-доброто — прошепна в ухото ми. После затвори вратата с ритник и ме зацелува със страст, каквато не бях усещала у него от дълго време.

Отвърнах на целувката му и за втори път през последните пет часа мъж съблече блузата ми. За втори път мъжки устни докосваха гърдите ми. За втори път усетих твърдост да опира бедрото ми. Този път обаче, макар тялото ми да откликваше, аз се чувствах изтръпнала.

— МРАЗЯ ДА ИМАМ ТАЙНИ ОТ ТЕБ — каза ми по-късно Дарън, когато пак си навлякох суитчъра. — Но пък заради твоята реакция си струваше на сто процента. Дали да не отидем в къщата следващия уикенд?

— Страхотна идея — казах, стараейки се очите ми да останат сухи и да се усмихвам. — Много ми допада.

Той пак ме целуна, после отвори вратата и се провикна към децата.

— Мама вече знае тайната за новата ни къща! Кой иска да го отпразнуваме с пица за вечеря?

Едва ли бих могла да преглътна и хапка.

LXX

ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН В РАБОТАТА ОПИТАХ ДА ИЗТРИЯ всичко от съзнанието си — теб, хотелската стая, Дарън, къщата на плажа — и да се съсредоточа върху новото предаване, което подготвях. То още си нямаше име, но идеята беше да каним известни музиканти, които да съчиняват песни, представящи на децата различните аспекти на държавното управление. Пилотният епизод беше посветен на монархията и вече преговаряхме с Елтън Джон да композира песните към него. Идеята за предаването всъщност дойде от нещо, което Вайълет ме попита на последните избори — за кого ще гласувам да стане принцеса.

Но така и не успях да си събера мислите — нито за разговора, който трябваше да проведа с мениджъра на Елтън Джон по телефона, нито за бележките си върху предложения сценарий. Имах нужда да поговоря с някого за случилото се — между теб и мен, между Дарън и мен — но толкова ме беше срам. Знаех, че брат ми ще продължи да ме обича въпреки всичко и че Кейт ще си остане най-добрата ми приятелка, но не исках да променят мнението си за мен, като разберат какво съм направила.

А те сигурно щяха да променят мнението си. На тяхно място вероятно и аз щях да го направя.

Джулия обаче щеше да ме разбере. Откакто двете видяхме изложбата ти, тя все ме пита за теб. И тъй като не е омъжена, едва ли щеше да е толкова потресена от постъпката ми като Кейт или Джейсън например. Така че й звъннах в работата.

— Ей! — възкликна тя още с вдигането на телефона. — Днес тъкмо мислех да ти се обаждам. Имам новини.

Изопнах жицата на телефона и погледнах през прозореца.

— Добри ли са?

— Страхотни — отвърна тя. — Тоя сутрин ги научих.

— Нова работа? — попитах. Последните няколко месеца Джулия си търсеше нова работа, но местата за арт директор бяха малко и рядко се овакантяваха, особено след като тя не искаше да напуска книгоиздаването за деца.

— Точно така. — Усетих как се усмихва в другия края на линията. — В момента разговаряш с най-новия арт директор на „Малка златна библиотека" в „Рандъм хаус". Започвам след три седмици!

— Поздравления! — възкликнах. — Това е направо фантастично! Вайълет много обича книгите от „Малка златна библиотека". Сигурно имаме двайсетина от тях.

— Тогава дай знак, ако иска още. Мога да измъкна няколко бройки от склада, като започна работа.

Джулия обсипваше децата ми с подаръци при всяка среща. Сигурно половината от книжките им бяха подарък от нея.

— Благодаря — казах. — Сигурна съм, че на Вайълет много ще й хареса.

— Ти май се обаждаше да ми кажеш нещо — продължи Джулия, — а аз превзех разговора.

— Нищо не си превзела — отвърнах. — Звъннах просто да те чуя.

Вече не можех да говоря. Даже на Джулия не бих могла да призная какво съм направила, как съм се заблуждавала напоследък, какво съм ти казала и на колко погрешен път съм била.

Определено не бих могла да й споделя, че дълбоко в себе си, независимо от всичко, аз все още искам да напусна Дарън и да бъда с теб.

Ти, единствен ти, Гейб, ме караше да се чувствам толкова жива. Дори не знам дали бих могла да го изразя с думи. Когато беше наблизо, светът изглеждаше по-голям и пълен с възможности. А аз се чувствах по-умна, по-секси, по-красива. Никой друг не ме вижда такава, каквато съм в твоите очи. Ти провиждаш дълбоко в душата ми и не искаш да ме промениш. Ти ме желаеш точнозаради това.Дарън ме искавъпреки това. Според мен това е най-точният начин да го опиша. Впрегнах цялото си самообладание, за да не се поддам на желанието да ти се обадя, да бъда с теб. Никога не бих си простила, ако нараня децата си. Дори да се наложи заради това да пожертвам собствените си чувства.

LXXI

ЦЯЛАТА СЕДМИЦА СЛЕД НАШАТА СРЕЩА опитвах да те прогоня от мислите си, но събитията между Израел и Газа пълнеха новинарските емисии и интернет пространството. „Той е там!", повтаряше Вселената. „Мисли за него!" Проверявах кой е авторът на всяка снимка, търсейки името ти. Открих го под една приковаваща фотография. Пет жени, всичките със забрадки, виеха от отчаяние. Едната протягаше ръка сякаш да стигне нещо, което оставаше извън кадъра. Прочетох, че снимката е направена на погребението на убито палестинско момче. Така разбрах, че си напуснал Йерусалим и си в Газа.

Няколко седмици по-късно медиите започнаха да наричат този конфликт истинска война. Стоях като прикована пред телевизора, ужасявайки се, че сраженията ще започнат пред очите ми, докато гледам. Имаше толкова много деца — някои приличаха на първокласници като Вайълет, други може да бяха в предучилищна забавачка като Лиъм. Гледах интервю на журналист с местна жена, която обясняваше, че не позволява на трите си деца да спят в една и съща стая — ако върху къщата падне бомба, да не убие и трите наведнъж. После видях семейства, които вече изобщо нямаха покрив.

— Искаш ли да гледаме „От местопрестъплението: Ню Йорк"? — попита Дарън и се настани на дивана до мен, докато следях новините.

— Да — отвърнах и смених канала. Но не бях способна да проследя сюжета. Съзнанието ми — и сърцето — бяха все още в Газа.

LXXII

БЯХ НА РАБОТА, КОГАТО СЕ ОБАДИ.

— Гейб — казах.

— Повече не мога да правя това — започна ти. — Връщам се у дома.

Сърцето ми запрепуска в гърдите.

— Какво става? — попитах.

— Никога преди не съм виждал подобно нещо — отговори. — Тия жени, тия деца. — Гласът ти секна насред думата. — Непрекъснато мисля за нас. За онова в „Уоруик". Сгреших, като поисках да дойдеш с мен в Йерусалим. Трябваше да ти предложа аз да остана в Ню Йорк. Дарън още ли е с оная Линда? Говори ли с него?

Дъхът ми секна. Точно това желаех — на такова предложение се надявах. Но сега то вече нямаше смисъл. Застинах.

— Вършиш страхотна работа там, Гейб. Видях снимката ти на първа страница на „Ню Йорк таймс". Показваш на света какво се случва. Това е осъществената ти мечта.

Чух те как си пое дъх на пресекулки.

— Въобразявах си, че мога реално да променя нещо, но. това са само снимки, Луче. Те нищо не променят. Светът си остава гадно място. А сега. това вече ми се вижда непосилна жертва. Ти ми липсваш. През цялото време мисля за теб.

— И ти ми липсваш — казах. — Но, Гейб, ако се върнеш… Не мога да обещая. Не се връщай само заради мен, Гейб. Не ме принуждавай да избирам. Дарън не ми е изневерявал. Той. той ми купи къща. Същата, в която се запознахме. Линда се оказа агент на недвижими имоти. — Сърцето ми се късаше, като го казвах, но знаех, че постъпвам правилно — заради децата, заради моя живот. Трябваше да поема своята отговорност, да се концентрирам върху брака си, да запазя семейството си цяло.

Слушах как вдишваш, издишваш, вдишваш и чаках твоя отговор.

— Това ли е желанието ти, Луси? — пророни тихо. — Така всичко ли ще бъде наред?

Стиснах очи.

— Не — отвърнах. — Няма да бъде наред. Но все пак е някакво начало. Казах ти, че няма да изоставя децата. Няма да разбия семейството си.

Представих си болката, изписана на лицето ти — знаех, че я има. Опитах да бронирам сърцето си срещу нея.

— Аз въпреки всичко ще се върна — каза ти, гласът ти преливаше от емоции. — Мисля да го направя заради самиясебе си.Ще подам оставка. Надявам се до края на лятото да съм вече у дома. И. няма да очаквам нищо от теб. Но животът е толкова кратък, Луси. Искам ти да си щастлива. Искам и двамата да сме щастливи.