Джил Сантополо - Светлината, която изгубихме

— Това джинджифил ли е? — попитах. Тя сви рамене. Явно не знаеше думата.

— Помага.

Реших, че няма какво да губя, развих едно бонбонче и го лапнах. Малко след като го засмуках, наистина се почувствах по-добре.

— Благодаря — казах.

— Аз имам пет — отвърна тя, сочейки към корема ми. — Всеки път се гади.

— Това ми е трето — уточних.

— Вие сте еврейка? — попита тя, сигурно се чудеше защо съм тръгнала бременна за Израел, когато там се води война.

— Не — отвърнах.

— Вашият… — Тя затърси думата. — Мъж вYisroel?Приветствах избора на „мъж" вместо „съпруг".

— Да — отвърнах. — Той е журналист. В болница е. Ранен е тежко в Газа.

Докато го казвах, очите ми се насълзиха. Освен с Кейт и Дарън с никого другиго не бях говорила за теб, за това какво ти се е случило.

В следващия момент жената вече ме прегръщаше и нареждаше нещо на иврит или идиш — език, който не разбирах, но въпреки това намирах за много успокояващ. Неудобно ми е да си призная, но плаках на рамото й и я оставих да ме гали по косата. Дори след като най-накрая успях да се съвзема, тя продължи да държи ръката ми. Все ме потупваше по рамото, докато сервираха храната, сякаш ми казваше без думи: „Всичко ще бъде наред".

Когато се събудих след няколко часа, установих, че съм завита с едно от одеялата на аеролиниите.

— Благодаря — обърнах се към нея.

— Бог има план — отвърна тя. — Детето винаги е благословия.

Не знам дали вярвах на онова, което тя ми каза. Никак не ми хареса идеята, че Бог има точно такъв план за теб. Освен това се сещах за много случаи, в които детето не е никаква благословия. Но нейната вяра и тихата й сила ми помогнаха. Имаше нещо утешително в това да вярваме, че сме само актьори на една голяма сцена и изпълняваме сюжети, режисирани от някой друг.

Това Божи план ли е, Гейб? Има ли изобщо Бог?

КАЦНАХМЕ В ТЕЛ АВИВ ТОЧНО ПО РАЗПИСАНИЕ. Успокоих Дарън, че съм добре, и взех такси право за болницата. Чувствах се странно, че не мога да ти изпратя есемес. Нито да ти звънна, че съм кацнала, пътувам към теб и да попитам в коя стая си. Вече нямаше на кого да се обадя. Нямаше с кого да поговоря. Само аз бях — и бебето.

— Радвам се, че си с мен — прошепнах на корема си. Не се чувствах толкова самотна, щом знаех, че има и друго живо същество, с което да преминем заедно през всичко.

В БОЛНИЦАТА ИМАШЕ ДВАМА ДУШИ ОХРАНА, които претърсваха багажа на всеки посетител.

— Трябва да стигна до болничното отделение — обясних трескаво, подавайки чантата си, без дори да съобразя дали изобщо говорят английски.

— Информацията е ето там. Те ще ви упътят — каза единият, когато минах през металния детектор и си взех чантата обратно. После посочи към гишето зад себе си.

Втурнах се възможно най-бързо към информацията, мъкнейки куфара на колелца след себе си.

— Моля — казах задъхано, като наближих, — трябва да намеря стаята на един пациент — Гейбриъл Самсън. — Жената зад гишето трябва да е забелязала колко съсипана изглеждам. Полетът, продължил десет часа и половина, и часовата разлика никак не ми помагаха. Обзалагам се, че очите ми са били кървясали, а косата и дрехите — смачкани. Тя тутакси откри името ти в компютъра.

— Осми етаж — каза. — Интензивното отделение. Стая 802. -После ми посочи асансьорите.

Натиснах бутона за осмия етаж и опитах да си спомня на кой етаж беше стаята ти в хотел „Уоруик". Затворих очи и си представих как натискаш бутона. Дали беше 6? Или 5? По бузата ми се търкулна сълза. Чак тогава осъзнах, че ако ти умреш, аз ще остана единственият пазител на нашите спомени. Ще бъда единственият човек на земята, който ги е преживял. Значи трябваше да се постарая повече. Не биваше да пропускам детайлите.

Асансьорът иззвънтя и вратата се отвори. Приближих дежурната сестра зад гишето и казах, че идвам да те видя. Тя кимна и ми предложи да седна. Каза, че скоро ще дойде някой лекар. После вдигна телефона и започна да говори бързо на иврит.

— Момент, моля — прекъснах я. — Аз искам да видя Гейб. Мога ли да го видя още сега?

Тя покри с ръка слушалката.

— Съвсем скоро — каза. — Но първо, лекарите искат да поговорят с вас.

Помъкнах куфара и огромната си пътна чанта към един сив стол с учрежденски вид и седнах. Затворих очи и опитах да си припомня първия път, когато те видях. С бяла тениска ли беше, или със сива? Тя имаше ли джобче? А емблема отляво? Обаче деколтето беше У-образно, това го помня със сигурност.

Някой се прокашля до мен и аз отворих очи.

— Госпожо Максуел? — попита мъжът. Носеше бяла престилка. Напомни ми на Джейсън.

Кимнах и се изправих.

— Аз съм Луси Максуел — казах и протегнах ръка. Той се ръкува с мен.

— Казвам се Йоав Шамир — представи се. — Лекуващ невролог съм на господин Самсън. — Английският му беше почти съвършен, само дето гълташе буквата „р".

— Благодаря Ви, че се грижите за него — казах.

Двете жени, които стояха малко по-назад от д-р Шамир, пристъпиха напред.

— Аз съм Дафна Мизрахи — представи се по-високата, нейният акцент беше по-доловим. — И съм лекар в интензивното.

Ръкувах се и с нея.

— Приятно ми е — казах глупаво.

После се представи и другата жена. Не беше с престилка. Носеше ярка лятна рокля. Върху раменете й имаше наметнат шал.

— Аз съм Шошана. Шошана Бен Ами — каза. — Социален работник съм тук. Запазих стая за нас, четиримата — ще вървим ли? — Звучеше като британка. Зачудих се дали е отраснала в Англия и наскоро се е преселила в Израел, или пък някой от родителите й е британец и е отгледана в двуезично семейство.

— Добре — казах и ги последвах. Заради полета, часовата разлика и сюрреалистичната ситуация имах чувството, че се рея над земята, все едно всичко се случва насън, където звуците достигаха до мен като през стена от памук.

— Знаете ли какво се е случило — попита д-р Мизрахи, когато четиримата седнахме в една малка тиха стая. Вътре имаше маса, няколко стола и телефон.

— Приблизително — отвърнах и пуснах чантата си до краката.

— Искате ли да научите подробности — попита тя. — Нося картона на пациента.

Обикновено искам да знам всичко в детайли. Колкото по-добре съм информирана, толкова по-успешно мога да контролирам нещата. Този път обаче отказах.

— Просто искам да го видя — казах. Тя кимна.

— И това ще стане съвсем скоро, но първо, искаме да Ви въведем в ситуацията.

Д-р Шамир беше седнал насреща ми.

— Както знаете — започна той, — приятелят Ви има значителни мозъчни травми. Искате ли да Ви запозная с резултатите от изследванията?

Поех си дълбоко въздух.

— Искам да знам единствено какви са шансовете му да се оправи — казах. — И колко време ще отнеме.

Те двамата се спогледаха.

— Засегната е долната част на мозъка му — каза д-р Шамир. — Тя регулира основни жизнени функции.

— Преглъщането, дишането — уточни д-р Мизрахи.

— Това възстановимо ли е? — попитах. В душата ми запърха хвърковата надежда. Тя „пее свойта песничка без думи"[53]Ти посещаваше ли този курс в Колумбийския? Лекциите върху творчеството на Дикинсън? Не си те спомням. А така ми се ще да можех да си спомня.

Лекарите отново се спогледаха. Този път заговори д-р Мизрахи.

— Двамата с д-р Шамир поотделно проведохме тестовете за доказване на мозъчна смърт — каза тя. — Мозъкът на Вашия приятел. не функционира.

— Но не може ли да се възстанови? — попитах. — Като счупен крак например, или болно гърло? Няма ли как да се оправи? — Докато пътувах с таксито през Тел Авив, си представях как чуваш гласа ми и се събуждаш. Представях си те оздравял и щастлив в прегръдките ми.

Д-р Шамир насочи погледа си право към мен. Кафявите му очи изглеждаха огромни зад стъклата на очилата.

— Мозъкът на господин Самсън е мъртъв — каза той. — Това означава, че той никога вече няма да може да диша самостоятелно, няма да може да преглъща, нито да говори или ходи. Много съжалявам.

„Мозъкът на господин Самсън е мъртъв." Усетих силен порив да повърна. Трескаво се огледах за кошче и щом забелязах едно в ъгъла, се хвърлих натам точно когато започнаха първите пристъпи. „Мозъчна смърт. Мозъкът е мъртъв. Мъртъв." Ти си беше отишъл. Завинаги. Тялото ми го отхвърляше, отхвърляше всичко.

Мускулите на стомаха взеха да се свиват в последователни контракции, опитвайки да освободят тялото ми от всичко възможно.

Д-р Мизрахи дойде при мен и коленичи.

— Дишайте дълбоко — каза. — През носа. Пробвах и спрях да се давя.

— Сега пак. — Тя ми помогна да се изправя и да се върна на мястото си. Не плачех. Цялата бях изтръпнала. Имах усещането, че съзнанието ми е разделено надве. Оная част, която все още беше способна да чувства, се беше отделила от останалото. И сега наблюдаваше срещата откъм тавана.

Шошана излезе за малко и се върна с чаша вода.

— Имате ли нужда от малко време? — попита. Поклатих глава. Чувствах се като робот. Сякаш тялото и

устата ми се движеха механично.

— Съжалявам — казах.

— Няма нужда да се извинявате — отвърна Шошана и ме потупа по ръката.

— Бременна съм — обясних. — Постоянно ми се повдига. Мисля.

— От колко време? — попита д-р Мизрахи.

— Малко повече от осем седмици — отговорих. Тя кимна и седна на свободния стол до мен.

— Може да го оставите на животоподдържащи системи — каза. — После може да поговорим за колко време и какви рискове крие това. Аз обаче винаги съветвам семействата и приятелите да се замислят какво биха желали техните любими хора. Според Вас той как би искал да изживее останалата част от живота си? — Тя се протегна към медицинския картон в другия край на масата, после го разлисти, докато не откри каквото търсеше. — Ето копие от документа, който е подписал. Изпратиха ни го от „Асошиейтед прес".

Взех листа и погледнах подписа ти, толкова познат — все остри ъгли там, където човек би очаквал завъртулки. Датата беше 3 октомври 2004 г. Започнах да чета, но спрях. Знаех много добре какво съдържа този документ. Все така усещах тялото си изтръпнало, като на робот, сякаш не присъствах напълно в тази стая. Не знаех какво да кажа. Щеше ми се да не бях толкова сама. Щеше ми се ти да беше с мен.

— Кога мога да го видя? — попитах.

— Доктор Мизрахи може да ни заведе при него сега — отговори Шошана. — Или пък двете с Вас да останем да поговорим. За каквото пожелаете. — Тя ми подаде найлонова торбичка. — Донесох фотоапарата на господин Самсън. Заедно с мобилния телефон и портфейла. Тук са и ключовете от дома му. И от хотела. Това беше у него.

Надзърнах в торбичката. Телефонът ти беше раздробен на парчета. Фотоапаратът обаче изглеждаше изненадващо запазен, но забелязах по обектива засъхнала кал — или кръв.

Поех си дъх на пресекулки. Това вече ми идваше прекалено. Замъгленото ми съзнание се насочи към нещата, останали след теб. И с тях ли трябваше да се разправям? За миг ми се прииска Дарън да е тук; той ще знае какво да направи. Или Кейт. Реших, че по-късно ще звънна на Кейт. Но първо, трябваше да те видя. Нали затова дойдох. Нали затова изминах толкова път.

— Благодаря — обърнах се към представителката на социалните служби. — Сега обаче искам да го видя. Може ли да стане веднага?

— Разбира се — каза тя, изправи се и взе куфара ми.

— Трябва да сме силни — обърнах се към бебето си. А може би към самата себе си.

Последвах Шошана и д-р Мизрахи навън по коридора. Д-р Шамир пое в друга посока, но преди това ме увери, че винаги е на разположение, ако искам пак да поговорим.

Кимнах и той си тръгна.

А аз спрях насред коридора.

— Има още нещо — казах.

Шошана забави крачка и ме погледна.

— Да?

Поех си дълбоко въздух. Не можех да повярвам, че изобщо отварям дума за това.

— На какъв етап от бременността може да се направи тест за бащинство?

Д-р Мизрахи също спря. Погледът й за кратко отскочи към корема ми, после се върна обратно на лицето.

— Има кръвен тест, който се прави още в осмата седмица — каза. — По него може да се разбере и полът на бебето.

Стиснах още по-здраво найлоновата торбичка. С нещата, които бяха останали след теб.

— Благодаря — промълвих.

После д-р Мизрахи ни отведе при теб.

НА ВЛИЗАНЕ В БОЛНИЧНАТА ТИ СТАЯ СЕ НАЛОЖИ да се подпра на рамката на вратата. Гаденето се обади пак и трябваше някак да го преборя.

В гърлото ти беше пъхнат маркучът на системата за командно дишане. Устните ти около него бяха сухи и напукани. Главата беше бинтована, а меките тъкани под очите имаха тъмнолилав цвят. Някой беше сложил шина на лявата ти ръка — от лакътя до китката. Навсякъде около теб имаше тръбички и пиукаща апаратура. Но това пак си беше ти. Там, пред очите ми. Гърдите ти ту се надигаха, ту се спускаха. И беше жив. Съзнавах какво ми казаха лекарите току-що, но цялото ми същество го отхвърляше.