— Гейб — издишах. В стаята дъхаше на метал и медикаменти, някаква смесица между антисептици, пот и кръв. Коленичих край болничното легло и те хванах за ръката. Пръстите ти бяха успокояващо топли. Приближих ги към лицето си, копнеейки да прокараш пръст по устните ми, да чуя гласа ти.

Спомних си последния ни разговор и как си казахме, че се обичаме. Когато те помолих да останеш в Йерусалим и да не ме принуждаваш да избирам.

— Вземам си думите назад — промълвих. — Не го казах от сърце. Ти само се върни. Върни се, Гейб. Моля те. Не ме изоставяй.

Нищо не последва. Ти не помръдна. Никакво потрепване, дори на клепачите.

От гърдите ми се изтръгна ридание, заредиха се още, които не бях способна да овладея. Нещо ме душеше. Гърдите ме боляха. Цялото ми тяло се тресеше. Повалих се на пода.

Нямам представа кога е влязла в стаята, но Шошана изведнъж се появи до мен, сложила ръка върху рамото ми.

— Госпожо Максуел — повика ме. — Луси.

Погледнах първо нея, вместо теб. Опитах да овладея риданията, които разтърсваха цялото ми тяло. Тя ми помогна да се изправя.

— Елате да се поразходим — каза. — Има ли някой, когото бихте искали да повикам, за да е с Вас?

Поклатих глава.

— Няма — отвърнах задавено. Мислех си за Кейт — бих могла да я помоля да вземе нощния полет. Тя щеше да го направи, стига да поискам. Поех си дъх на пресекулки.

— Всичко ще бъде наред — каза ми Шошана, докато ме извеждаше от стаята ти и ме подкрепяше по коридора. — Времето за посещения е към края си. Защо не опитате да си починете. Не се налага да вземете решение днес.

— Добре — отвърнах с треперещ глас; цялата се люлеех.

— Искате ли кола, която да Ви откара до хотела? Или до жилището на господин Самсън? — попита Шошана.

Вече бях запазила стая в хотел, но се сетих за ключовете от твоя апартамент в найлоновата торбичка. Имах и адреса, който записа в телефона ми още докато бяхме в леглото. Предпочитах да отида там.

— Кола — отвърнах. — Би било чудесно.

Шошана кимна и след няколко минути се върна с куфара ми.

— Елате да Ви покажа шофьора. — Тя ми подаде визитка. — Обикновено не го давам, но това е домашният ми телефон. Моля да се обадите, ако имате нужда от нещо. Отзад съм добавила и номера на мобилния си.

— Благодаря — казах, прибирайки визитката в чантата си.

Тя отново взе куфара ми и аз я последвах през въртящите се врати към паркинга. Една мисъл мина светкавично през главата ми и изчезна бързо, както се беше появила: ако съдбата е решила така да изпълни желанието ми да не се налага да избирам между теб и Дарън, тогава и аз не искам да оставам повече на този свят.

Какво ще кажеш, Гейб? Твое ли беше решението да отидеш в Газа? Ти ли избра кога да снимаш, къде и как да го направиш? Твоите решения ли те доведоха дотук? Или така е било писано? Такъв край ли ти е бил орисан? На такъв край ли сме били обречени с теб? Аз имам мнение по тоя въпрос, но бих искала да чуя твоето.

LXXVIII

ШОФЬОРЪТ НА ТАКСИТО СЕ ВПУСНА ПО КРИВИ УЛИЧКИ, опитвайки да превърне пътуването в кратка екскурзоводска обиколка. Идвах за първи път в Израел и сигурно трябваше да обърна повече внимание на това място, да оценя неговите забележителности, но всичко ми беше като в мъгла. Пред очите ми постоянно беше ти в онова болнично легло. И как д-р Шамир казва: „Мозъкът на господин Самсън е мъртъв". „Не мисли за това — казвах си. — Фокусирай се върху онова, което правиш в момента. Бъди силна. Мисли си за неговото жилище." Дали ще ми се види познато? Дали ще се почувствам като у дома си? Дали ще открия нещо, което не съм знаела за теб — или не съм искала да знам? За миг се запитах дали все пак не е по-добре да отида на хотел, но вече пътувахме към жилището ти. Освен това, ако трябва да съм честна, исках да видя къде живееш. Исках да се заобиколя с всичко твое.

— А, Рехавия — каза шофьорът на таксито като му дадох адреса. — Много хубаво.

Прав беше. Кварталът се оказа прекрасен — спокоен и гостоприемен. Опитах да се концентрирам върху сградите, покрай които минавахме, вместо да мисля за онова, което току-що чух и видях в болницата. Питах се какво ли щеше да е, ако тогава бях казала: „Да, идвам в Йерусалим с теб". Дали щях да пазарувам по тия сергии. Или да пия кафе в това малко магазинче? Дали щеше да ни е хубаво заедно, или всичко щеше да бъде опорочено? Въпреки замъгленото съзнание и изтръпването, ме заболя за Вайълет и Лиъм. Разделихме се преди по-малко от ден, а те вече ми липсваха. Искаше ми се да ги прегърна, да почувствам топлината на малките им телца; ръчичките им, обвити около врата ми. Никога не бих могла да ги изоставя.

Най-накрая стигнахме сградата, където живееше, аз си взех багажа и се изправих пред входа. Зад металната решетка имаше масивна дървена врата, а двете бяха обрамчени с красива каменна арка. Аз също бих избрала да живея в такава сграда. Изглеждаше стабилна, уютна, сякаш закриляше семействата вътре, осигуряваше им безопасност от векове и за векове. Взех да ровя из найлоновата торбичка за ключовете, после изпробвах няколко, докато открия кои отварят металната решетка и входната врата. Качих се по стълбите до третия етаж и пак взех да налучквам, докато намеря правилния ключ.

Вътре изведнъж се почувствах като неканен гост. Забравила бях, че си пристигнал в Йерусалим малко преди да отидеш в Газа. И че дори когато си бил тук, пак си работел като луд. Апартаментът все още нямаше вид на обитаемо жилище. Навсякъде се виждаха кашони с книги — отворени, но не изпразнени. Няколко фотографии в рамки бяха опрени на стените, но не и окачени. Чергите грееха в дръзки ярки цветове, каквито бях виждала по базарите в Турция. Кафяво канапе. Дървено бюро, отрупано с жици и електроника. Стол. Представих си те как работиш, седнал на тоя стол пред компютъра — как кадрираш снимките, коригираш яркостта на цветовете, увеличаваш контраста — точно както беше, като живеехме заедно. Стараех се да си те представям тук, не в болницата. Ти беше жив, правеше онова, което най-много обичаш, усмихваше се. Поне в моите представи.

Отворих вратата към спалнята и го видях сгънато на пода край леглото — одеялото, с което те замерих в нощта, когато ми каза, че заминаваш. Вдигнах го и опрях буза в него. Едва доловимо лъхаше на теб. Върху нощното ти шкафче лежеше копие на „Светлината, която не виждаме"[54]. Приседнах на леглото и мярнах късчето хартия, с което беше отбелязал докъде си стигнал. Страница 254. Нямаше да дочетеш тая книга. Никога нямаше да я довършиш. Животът ти беше прекъснат, срязан ненавреме. Филм, чиято лента се е скъсала и той никога нямаше да стигне логичния си финал. Оставаше толкова несвършено. Толкова неща нямаше никога да завършиш, да видиш, да разбереш.

— Аз ще дочета книгата — казах на глас. — Ще я завърша вместо теб, Гейб.

Чак тогава забелязах с какво си отбелязал докъде беше прочел. Касовата бележка от следобеда ни във Faces & Names. Прокарах пръст върху датата. Дори да знаех, че тогава те виждам за последно, едва ли щях да променя нещо. Пак щях да притискам тялото си до твоето в бара. Пак щях да се любя отново и отново с теб в хотелската ти стая. И пак щях да кажа, че не мога да дойда с теб в Йерусалим.

Но въпреки това не преставах да мисля дали това щеше да се случи, ако бях дошла с теб. Дали щеше да си по-предпазлив, ако бях тук и те чаках? Дали щеше да си по-предпазлив, ако знаеше за бебето, което може да е наше?

Докоснах корема си. Дали бяхме заченали дете оня следобед?

Върнах се вцепенена обратно в дневната, после отидох в кухнята. Хладилникът беше почти празен — горчица, няколко бутилки бира. В бюфета открих пакет кафе на зърна, полупразна кутия чай и две пликчета брецели — едното още неотворено, другото прихванато с щипка. Не предполагах, че толкова обичаш брецели. Защо не съм го знаела?

Върху бюрото в дневната открих зарядно за айфон и включих моя да се зарежда. Имаше още два фотоапарата и айпад. Предположих, че лаптопът е останал на мястото, където си отседнал в Газа. Чудех се дали ще открия начин да го върна. „Може от „Асошиейтед прес" да ми помогнат — помислих си. — Трябва да се свържа с тях. Трябва да звънна на Кейт. И е крайно време да се обадя на Дарън."

Когато телефонът ми се зареди достатъчно, за да оживее, взе да писка, съобщавайки за непрочетени есемеси и непрослушани гласови съобщения. Мама, брат ми, Кейт, Дарън, Джулия, от офиса. Дръпнах чекмеджето на бюрото с надежда да открия лист и химикалка, за да направя списък на обажданията, но намерих плик — единственото нещо в чекмеджето — с надпис „Последно желание и завещание на Гейбриъл Самсън".

Прехапах устни и го отворих. Острият ти почерк изпълваше цялата страница. Сега листът е тук, с мен.

Аз, Гейбриъл Винсънт Самсън, бидейки в умствено и физическо здраве, обявявам своята последна воля и завещанието си, като с това отменям всички предишни завещания.

Посочвам Адам Грийнбърг за изпълнител на последната ми воля. Ако той не може или не желае, тогава посочвам Джъстин Ким.

Дали те знаеха какво се е случило? Дали шефът ти се е обадил и на тях? Трябваше да им звънна. Трябваше да се обадя на Адам.

Нареждам на изпълнителя на моето завещание да изплати с мои средства всички такси и задължения, касаещи моята смърт и погребението ми, както и всички останали сметки и дългове, които имам.

Завещавам на Луси Картър Максуел авторските права на всичките си творби — всички фотографии, включително тези от книгата „Упоритост", както и от новата книга, върху която работя, която се съхранява в моя лаптоп в папка, озаглавена „Нови начала".

Предоставям й пълен контрол върху моята собственост и авторските ми права.

Изненадах се, като прочетох тази част, Гейб. Питах се дали не е един вид извинение, задето включи снимките ми в твоята нюйоркска изложба, без да ме попиташ. И си дадох сметка, че така ще остана свързана с теб чак до края на живота си. Щях да умра, преди да е изтекъл срокът на твоите авторски права. Помисли ли за това, когато изготвяше завещанието? Наистина ли си искал да останем свързани колкото може по-дълго?

Остатъкът от финансите ми, след като бъдат изплатени всички данъци, такси и сметки, трябва да бъде разделен поравно между две благотворителни организации: Национален музей мемориал „11 септември" и „Децата от вторник".

Ако Луси Картър Максуел би искала да притежава някои от моите вещи, аз й ги предоставям. В противен случай бих искал изпълнителят на завещанието да намери подходящо място, където да ги дари.

Удостоверявам валидността на този документ на 8 юли 2014 г.

На този ден ли тръгна за Газа? Всеки път ли пишеше ново завещание, като заминаваш в зона на военен конфликт? Или сега беше по-различно?

Толкова много недовършени разговори останаха, толкова много въпроси имах да ти задам — щеше ми се да ти ги задам. И толкова много имах да ти кажа. Но като прочетох завещанието ти за първи път, реших, че едно нещо непременно трябва да ти кажа, преди да умреш — въпреки че не можеше да ми отговориш; въпреки че не бях сигурна дали изобщо ще ме чуеш.

Намерих визитката, която ми даде Шошана Бен Ами и набрах номера.

— Колко време ще отнеме провеждането на теста за бащинство? — попитах.

LXXIX

СЛЕДВАЩАТА СУТРИН ШОШАНА МЕ ЧАКАШЕ в болницата. Вече ми беше уредила час при акушер-гинеколог — той беше съгласен да ме прегледа и да поръча теста. Д-р Мизрахи имаше правомощията да нареди да направят кръвен тест и на теб.

Когато й се обадих по телефона, Шошана още не знаеше колко време ще отнеме получаването на резултатите от теста.

— Ще разбера и ще Ви кажа — обеща, — но сигурно ще са нужни поне няколко дни. Утре вечер започва шабат[55].

Съвсем бях забравила за шабат. Но пресметнах, че дори при това положение ще имам резултатите в неделя сутринта, което напълно ме устройваше. Дотогава апаратурата щеше да диша вместо теб. Аз също щях да съм до теб.

Вселената обаче имаше други планове. Д-р Мизрахи ни чакаше пред лабораторията за кръвни изследвания.

— Господин Самсън в момента е добре, но прекара неспокойна нощ — каза веднага след като се поздравихме.

— Моля Ви, наричайте го Гейбриъл — казах им на двете с Шошана. Те вече знаеха нашата тайна. Струваше ми се неестествено да продължават да те наричат по фамилия. — Какво стана?

— Имаше лека треска — отвърна тя, докато я следвах на влизане в лабораторията. — Дежурният лекар смята, че е възможно да развива сепсис, затова е увеличил антибиотиците и му е дал ацетаминофен.

— Сепсис? — повторих. След тази дума почти нищо друго не стигна до съзнанието ми.

— За съжаление, понякога се случва при пациенти на животоподдържащи системи. Това е сериозна инфекция. Но Гейбриъл, изглежда, се е разминал с нея, поне засега. — Д-р Мизрахи спря, като влязохме в лабораторията. Застанах до нея.