Джил Сантополо - Светлината, която изгубихме

— Възможно ли е заради сепсиса да почине всеки момент? — попитах.

— Има множество рискове, когато пациентът е на животоподдържащи системи — отговори тя.

Искаше ми се тя да обясни по-подробно, но реших да не задълбавам.

— Има ли шанс днес да направим теста — попитах. — Или поне утре? Не искам да умре, без да е разбрал. — Усетих как гърлото ми се свива. За миг ми мина през ум няма ли да е по-лесно да умреш по друга причина, не аз да вземам това решение. Но потръпнах само при мисълта как тялото ти се разлага отвътре и те трови. Не можех да го позволя. Не можех да допусна да ти се случи такова нещо.

— Ще видя какво може да се направи — отвърна д-р Мизрахи.

После един мъж с мили очи и дълга къдрава коса, прибрана на конска опашка, ми взе кръв и обеща да прати резултатите от теста веднага щом станат готови. След това дойдохме тук, при теб.

И ЕТО НИ СЕГА ТУК, ГЕЙБ. Успях да се овладея, когато влязох в болничната ти стая тая сутрин. Не рухнах. И още се държа. Силна съм. Заради теб. Заради бебето. Представям си, че това е работа, която мен чака. И правя всичко по силите си.

Дежурната сестра, която заварихме в стаята, каза, че е възможно да ме чуваш. Знам мнението на д-р Шамир за твоя мозък, но сестрата препоръча все пак да ти говоря от време на време. Така направих. И продължавам.

Разказах ти нашата история. Зададох ти въпроси, на които никога няма да отговориш. Казах ти за бебето. Детето, което може би е наше. Или не е.

Не знам кое е по-зле — да е наше, или да не е.

Сега държа ръката ти. Усещаш ли пръстите ми, преплетени с твоите?

Лекарите изобщо не е трябвало да те включват към тая апаратура, но никой не е знаел и ето те сега тук — няма как да спрат системите, освен ако аз не им кажа. Много се старая да не ти се ядосам. Не, наистина, Гейб, как може да ме поставиш в това положение?! Как може да искаш от мен да те убия?! Помисли ли изобщо какво ще ми коства вземането на подобно решение? Ще трябва да живея с тази мисъл чак до края, Гейб. Вече знам, че стореното ще ме преследва в сънищата ми отново и отново. Ще усещам допира на колосаните чаршафи, ще чувам равномерното ти командно дишане.

Как мислиш, дали е добре да легна до теб? Ще внимавам. Няма да докосна нито една от тия тръбички. Няма да засегна счупената ти ръка. Просто… искам още веднъж да те прегърна. Толкова ми е хубаво с глава на гърдите ти. Толкова на място се чувствам. Винаги е било така.

Ти ме оформи като човек. Знаеше ли го? Ти и 11 септември. Резултатът е личността, която съм сега; житейските избори, които съм направила. Всичко това е благодарение на теб. Благодарение на случилото се в онзи ден.

Може ли да те целуна по бузата? Просто искам отново да те почувствам с устни.

Но каквото и да правя, това няма да те върне, нали?

Ще трябва да приема този факт.

Сине мой,

не знам кога ще ти дам това писмо и дали изобщо някога ще го направя. Може би като навършиш осемнайсет. Или като се дипломираш в колежа. А може да го съхранявам в сейф, за да го отвориш след смъртта ми. Но може и да пораснеш с ясното съзнание за онова, което се е случило. Нищо чудно тази тайна да се окаже твърде непосилна, за да я опазя.

Имам нужда да разкажа на някого какво се случи през последните два дни — най-тежките дни в живота ми досега — и съм толкова благодарна, че в този момент беше с мен, част от мен. Като бях бременна със сестра ти, прочетох една статия за пренаталното съзнание — онова, което предшества раждането. Много е възможно някъде дълбоко в твоето съзнание да се таи собственият ти спомен за случилото се. Ако не е така обаче, ще споделя с теб моите спомени. Защото тия последни два дни трябва да се помнят.

Вчера разбрах кой е баща ти. А тази сутрин го убих. Седях до него, когато това се случваше. Главата му беше положена върху рамото ми. Устните ми бяха притиснати в косата му.

Неговият лекуващ лекар, д-р Мизрахи, влезе и попита дали съм готова.

Опитах да отговоря с думи. Не успях. Затова само кимнах.

— Постъпвате правилно — каза ми тя.

Баща ти се намираше в мозъчна смърт. Причинена от експлозия в Газа. Никога нямаше да се оправи. С д-р Мизрахи бяхме обсъждали това неведнъж. Той нямаше никакъв шанс да се възстанови.

Кимнах отново. Знаех, че постъпвам правилно, но пак ми беше страшно трудно. Толкова трудно, почти непосилно.

Д-р Мизрахи ме гледа мълчаливо известно време; виждах съчувствието в погледа й. Доволна бях, че именно тя ще го направи, не някой друг — толкова беше мила с мен и с татко ти.

— Moжe да го прегърнете — каза.

Притиснах го до ceбe cu, обвих ръце около него и допрях глава до неговата.

— Така добре ли е? — попитах.

Тя кимна.

Затворих очи и притиснах устни в косата му. Не бях способна да гледам как изключва системата за командно дишане. Апаратурата около мен взе да пищи панически, също като сърцето ми — тревожният звън преля в продължителен вой. Отворих очи и наблюдавах как д-р Мизрахи заглуши машината, докато по екрана й се точеше безкрайна права линия. Последва едно дълго пресекливо вдишване, после — нищо.

Абсолютно нищо.

Баща ти се беше отишъл.

Сълзи замъглиха очите ми. Каех се пред него. Отново и отново. Мразех се за онова, което бях принудена да направя.

— Прости ми — шепнех. — Прости. Прости. Прости.

Двамата с баща ти от години разговаряхме за съдбата, противопоставена на свободната воля; за провидението, противопоставено на съзнателния избор на човека. Сега вече мисля, че имам отговора. Това беше моят избор. Направих го преди много време. И неговият. Ние двамата се избрахме един друг.

В момента двамата с теб се намираме в жилището на баща ти. Заобиколени сме от него, въпреки че него вече го няма. Той е навсякъде около нас — в златистата светлина, която нахлува през прозорците на спалнята по изгрев; в аленото и полунощно синьото на персийската черга на пода; в ароматните зърна на кафето, складирано в кухнята — кафе, което така и не успях да опитам. Някога, по-нататък обаче, ние с теб ще го изпием — в негова памет.

Ако четеш това, когато вече не съм на този свят, потърси информация за баща си: Гейбриъл Самсън. Проучи изложбата, която направи в галерията „Йозеф Ландс“, Челси, през 2012 година. Надявам се чрез фотографиите му да разбереш колко дълбоко беше проникнат той от света около него — и колко дълбоко проникнати един на друг бяхме двамата. Баща ти беше художник — великолепен, чувствителен, прекрасен художник, който с всяка своя фотография опитваше да направи света по-добър. Искаше да разказва истории, които минават отвъд границите, отвъд ограниченията, отвъд расите и религиите. И го направи. Но заплати с живота си.

Той не беше съвършен. Трябва да знаеш това. Нито пък аз съм съвършена. Понякога той беше егоист, егоцентричен, зачитащ единствено себе си, до арогантност дори. Смяташе, че е въпрос на благородство да жертваш определени неща.

Той така и не разбра за теб. А трябваше да му кажа. Може би тогава нещата щяха да са различни. Мога само да допускам, че ако знаеше за теб, психичната му нагласа щеше да е различна и нямаше така охотно да се хвърли в тоя сблъсък, нямаше да попадне насред сражението. Не мога да си представя, че би пожертвал своето бъдеще с теб. Но не е изключено това да не беше променило нищо. Може би всичко пак щеше да си остане същото.

Ти си заченат в любов — държа да го знаеш. Независимо какво предстои, независимо какво ще се случи, като завърша това писмо, или как ще изглежда животът ни, когато го четеш, независимо на кого си казвал „татко“ — искам да знаеш колко много обичах баща ти. Това беше страст, която преодоля времето, пространството и логиката. Дано и ти откриеш такава любов — всепоглъщаща и могъща, която те кара да се чувстваш малко нещо луд. И ако откриеш такава любов, не я изпускай. Дръж я здраво. Знай, че когато се отдадеш на любов като тази, сърцето ти няма как да не бъде наранено. То ще пострада. Но в същото време ще се чувстваш непобедим и безкраен.

Сега, когато него вече го няма, не знам дали някога пак ще се почувствам така. Дали някои отново ще ме накара да се чувствам толкова специална, желана, така единствена, както той го правеше. Така забелязана. Но въпреки това съм щастливка, че изобщо имах късмета да изпитам подобно нещо. И да имам теб.

Ти още не си се появил на бял свят, но аз вече те обичам, сине мой. И съм сигурна, че където и да е сега твоят баща, той също те обича.

Нахвърлих бележките върху онова, което по-късно щеше да се превърне в „Светлината, която изгубихме", през 2012 г. — тъкмо бях приключила връзка, която смятах за вечна. Следващите четири години работих върху романа през малкото свободно време, оставащо между крайните срокове за предаване на различни други книги. Оказа се, че тия четири години са били най-вълнуващите и бурни години в живота ми. През това време много разсъждавах върху любовта, загубата, съдбата, волевия избор, амбицията и разкаянието — и неведнъж се чувствах благодарна, че мога да създавам света на Луси, докато собственият ми свят ставаше все по-съкрушителен.

Толкова съм благодарна на приятелите и семейството си, които ме подкрепяха през четирите години в радости и скърби. Но, разпращайки благодарности на всички прекрасни хора в моя живот, искам специално да откроя онези, които спомогнаха разхвърляните ми бележки да се превърнат в роман. И така: благодарности на Ейми Юинг, която прочете първите двайсет и осем страници и каза да продължавам; на Мариана Беър, Ан Хелтцъл, Мари Руткоски и Елиът Шрефър — най-добрата писателска група на планетата, която изчете не една и две чернови на тази история — както обикновено — и ме окуражаваше и критикуваше по най-добрия възможен начин; на Талия Бенами и Лиза Каплан Монтанино, чието мнение — и множеството последвали разговори — бяха неоценими; на Сара Фогелман и Кимбърли Грант Грико, моята фокус-група от двама, чиито проникновени разсъждения за Луси като майка и съпруга придадоха окончателен вид на последните чернови на книгата. Благодаря на сестрите си, Алисън Мей и Сузи Сантополо, които споделиха своите експертни познания относно болничните и медицински въпроси; на леля ми Елън Франклин Силвър, която ми помогна с информация за телевизионното продуциране; на Атия и Конър Пауъл, които отговориха на въпросите ми относно репортажите от Газа; на Бари Лури Вестерберг заради историята с косата на Джеф, която била пратена за пране и защото после ми позволи да я включа леко изменена в книгата си. Милиони пъти благодаря на Ник Шифрин, с когото нахвърлихме сюжетния финал върху една коктейлна салфетка — той допринесе журналистическата кариера на Гейб да звучи достоверно, прецизира всички факти, свързани с Йерусалим, обходи Рехавия заедно с мен, препрочете и обсъди с мен поне по три пъти всяка сцена от тази книга, като ме караше да задълбавам все повече и предлагаше нови посоки, когато не знаех накъде да продължа. Ник, билетът за мюзикъла „Хамилтън" не дава дори най-бегла представа за това колко съм ти благодарна.

Тази книга обаче все още щеше да е само ръкопис в паметта на компютъра ми, ако не бяха две невероятни жени: моят агент Мириам Олтшулър и моят редактор Тара Сингх Карлсън. Мириам, толкова високо ценя всичко, което направи за мен и моя труд, и съм толкова благодарна, че житейският ми път ме отведе до теб. Тара, твоите прозрения и визия промениха Луси, Гейб, Дарън и тяхната история само за добро. Благодаря ти, че отстояваше и защитаваше моя ръкопис; благодаря ти, че ми зададе най-добрите редакторски въпроси, както благодаря на Айвън Хелд, Сали Ким, Хелън Ричард, Ейми Шнайдър, Андреа Пийбълс, Кайли Бърд, Клер Съливан и целия екип от издателство Putnam and Penguin — особено на Лий Бътлър, Том Дюсел и Хал Фесендън — за предоставения шанс да споделя „Светлината, която изгубихме" със света.

Но никога не бих си помислила да напиша книга, ако не бяха други двама души. Финалните благодарности са за мама, Бет Сантополо, и — макар той никога да не види това — за татко, Джон Сантополо, които нито веднъж не си позволиха да се разпореждат с мечтите ми и ме окуражаваха да ги отстоявам, каквито и да са те. Никога няма да приема това за даденост.

Книгите, пиесите и стиховете са нещо много важно за мен още откакто се помня, а в тази книга те са нещо много важно за Луси и Гейб, за тяхната връзка. Препратките към някои от книгите са пределно ясни, при други обаче не е така. Тук прилагам списък — по реда на тяхната поява в текста — на всички литературни произведения, които Луси и Гейб цитират в „Светлината, която изгубихме".

„Юлий Цезар" от Уилям Шекспир