Джил Сантополо - Светлината, която изгубихме

Не знаех какво да отговоря, защото аз също исках ние с теб да сме щастливи. Просто не виждах начин как да стане.

— Добре — казах. — А дотогава се пази. Ще. поговорим, като се върнеш.

— Обичам те, Луси — каза ти.

Не можех да оставя думите ти прост о да увиснат във въздуха, не и щом изпитвах същото.

— И аз теб — прошепнах и сълзи напълниха очите ми. — И аз те обичам, Гейб. — Обичах те, обичам те, винаги ще те обичам. В онзи момент го осъзнах. Обичах и Дарън, но това между теб и мен беше нещо различно. Ако не те бях срещнала, Дарън сигурно щеше да ми е напълно достатъчен. Аз обаче бях отхапала от забранения плод. Яла бях от дървото на познанието. И бях разбрала, че може да има много повече.

Знаех, че трябва да забравя, да не мисля какво би могло да бъде. Защото едно „харесвам повече Гейб" не изглеждаше приемливо основание да разруша брака си с добър и щедър човек. Не изглеждаше приемливо основание да го причиня на децата си.

Този ден си освободих следобеда. Прибрах се вкъщи и заспах на дивана с „Любовникът на лейди Чатърли" в ръце.

ИМА НЕЩА, КОИТО ЗНАЕМ, БЕЗ ДА ГИ ОСЪЗНАВАМЕ.

Трябваше да го разбера още когато заспах в леглото на Лиъм в осем и половина вечерта, както му четях „Дадеш ли курабийка на мишлето".

Трябваше да го разбера, когато цикълът ми закъсня с пет дни, после с десет.

Аз обаче не си давах сметка, докато не се събудих с усещането, че ще повърна, преди да стигна до банята. И посегнах към кошчето за боклук край нощната си масичка.

— Боже — възкликна Дарън и подскочи в леглото. — Болна ли си?

Изтрих устата си с ръка, докато мозъкът ми бързо подреждаше всички парченца от пъзела.

— Май съм бременна — простенах. — Има ли някакви тестове за бременност по шкафовете?

Вързах здраво найлоновия чувал в кошчето за боклук, докато мислено пресявах фактите. Броях седмиците. Сигурна бях, че не съм в овулация онзи следобед с теб, а по-късно и с Дарън същия ден. Но изглежда съм грешала. Цялата пламнах, когато една-единствена мисъл завладя съзнанието ми: „Чие е това дете?".

— Ама, чакай, ти сериозно ли? — попита Дарън.

— Сериозна съм като пражка дефенестрация[51]— отвърнах, стараейки се да не давам израз на обзелия ме шок. На ужаса.

Дарън изскочи от леглото и ме прегърна силно.

— Това е фантастично — възкликна. — Ще напълним цялата къща с малки човечета! Знаеш, че винаги съм искал още. Новата къща явно ни е талисман.

— Сигурно — отговорих, но бях на обратното мнение, а мозъкът ми работеше трескаво.

„Дали да му кажа? Да не му ли казвам?" Ако му кажех, дали щеше да ни напусне? Или ще ме изрита? Няма ли това да подпали семейната ни черга? Не можех да му кажа. Но ако детето бешетвое? Как бих могла да допусна той да отгледа твоя син?

— Пак ще повърна — казах на Дарън и се втурнах към банята.

Не можех да повярвам, че ми се случва. Приличаше на сапунен сериал.

Знаех, че планираш скоро да се върнеш в Ню Йорк и реших да изчакам. Не се налагаше да ти го съобщя веднага. Не и по телефона. Поне засега.

Ще ми се да бях решила друго. Ако знаех, че не ни остава много; ако знаех, че накрая ще свършим тук, по този начин, щях да те потърся още тогава. Как ми се иска да върна времето и да ти позвъня. Може би тогава всичко това изобщо нямаше да ти се случи.

ИМА ТОЛКОВА МОМЕНТИ, КОИТО ПРЕОБРЪЩАТ ЖИВОТА на човек. Понякога е заради решенията, които той взема. Друг път — така си мисля — причината може да е Вселената, Бог, някаква по-висша сила, както и да я наричаме. Не знам. Боря се с този въпрос вече тринайсет години.

Онзи вторник пътувах към работата с такси. Дали заради усещането за несигурност и вина, или защото още не ти бях казала, но пристъпите на гадене през първите няколко седмици от бременността бяха толкова ужасни, че не можех да рискувам да повърна върху някой непознат в метрото. Така че пътувах с такси. Дарън предложи да наеме шофьор, който да ме кара и връща от работа, но това ми се видя прекалено. Затова всяка сутрин си хващах такси. Понякога и на връщане от работа. Оня, който е нарекъл тоя кошмар „сутрешно гадене", е бил истински оптимист. Винаги имах по две найлонови пликчета в чантата, но до тоя момент не ми се беше случвало да повърна в таксито. В работата обаче беше друго нещо. Боях се да не съм наплашила секретарката си до такава степен, че да се обрече на безбрачие.

Дишах бавно, вдишвах през носа, издишвах през устата, опитвайки да успокоя тялото си. И тогава мобилният ми иззвъня. Вдигнах, макар да беше непознат номер — да не би да е свързано с Вайълет или Лиъм. Майчинството промени телефонните ми навици. Не можех да допусна да не вдигна, когато някое от децата ми има нужда от мен.

— Ало? — казах.

— Луси Картър Максуел ли е на телефона?

— Да — отвърнах, макар че само във фейсбук бях регистрирана така.

— Обажда се Ерик Вайс — представи се мъжът. — Аз съм изпълнителен редактор в „Асошиейтед прес". Работя с Гейбриъл Самсън.

— Да?

— Обаждам се да Ви кажа, че Гейб е бил ранен. Той млъкна. Аз спрях да дишам.

— Но е добре, нали?

— Приет е в болница в Йерусалим.

Чак тогава в главата ми започна да се оформя онова, което сърцето вече знаеше.

— Момент — казах, — затова ли ме търсите?

Чух как Ерик си пое дълбоко въздух в другия край на линията.

— Преглеждам файла с лични данни на Гейб — Вие сте посочена за контакт при извънредни случаи и като медицински пълномощник. Тук пише, че сте негов добър приятел. Ще ни трябва помощта Ви при вземането на някои решения.

— Решения? — повторих. — За какво? Какво е станало?

— Извинете — каза Ерик, — нека започна отначало.

И ми разказа всичко. Ти си бил в град Газа. Имало сблъсък в предградието Шуджая. Станала експлозия и ти си се оказал много близо. Случило се твърде бързо и не си могъл да избягаш. Израелски лекари се погрижили за теб на място, а от „Асошиейтед прес" уредили да постъпиш в болница в Йерусалим, но ти си останал в безсъзнание и на контролно дишане. Според Ерик нямало да се възстановиш. Бил си подписал документ, че не желаеш да те поддържат във вегетативно състояние, но го разбрали чак когато вече си бил свързан към апаратурата и сега искаха моето разрешение да спрат животоподдържащите системи.

— Не — повтарях непрекъснато, — не, не, не, не, не.

— Госпожо — намеси се шофьорът на таксито, — всичко наред ли е?

— Моля, обърнете — прошепнах, — трябва да се прибера у дома.

Върнах се в апартамента, пъхнах се в леглото и се разплаках. Плаках с часове. После се обадих на Кейт и, в общи линии, обясних какво ти се е случило.

— Мисля, че трябва да отида в Йерусалим — казах. — Не мога да им кажа да спрат животоподдържащите системи на Гейб, преди да съм го видяла. Не мога да го оставя да умре, заобиколен само от непознати — или пък да се събуди объркан, ранен и съвсем сам.

— Там се води война — отвърна Кейт, сякаш просто вербализираше мислите, които се въртяха в главата й. — Аз обаче работя с една корпорация, чието седалище е в Тел Авив и при тях, изглежда, всичко върви нормално. Така че според мен положението не е чак толкова опасно, колкото изглежда. Поне не в израелската част.

— Освен това съм бременна — изтърсих.

— Бременна? — тя изглеждаше объркана от резкия обрат в разговора. — Кога. Не знаех, че планирате още деца. Чакай малко, само да.

Чух как вратата на кабинета й се затваря.

— Така, казвай сега какво става.

— Може бебето да е от Гейб — пророних тихо. — Не знам. — Още не й бях казала какво се случи в „Уоруик", нито за бременността. Чувствах се прекалено засрамена, безпокоях се какво би си помислила за мен. В онзи момент обаче вече бях стигнала етап, в който изобщо не ми пукаше. Нуждаех се от нея. Имах нужда от някого, на когото да се опра.

— О, Луси — откликна тя. — Луси. — Замълча за миг. — Защо не си ми казала? — попита. — Както и да е, по-късно може да поговорим. Сега обаче — искаш ли да дойда с теб в Йерусалим?

Издадох звук, който беше нещо средно между ридание и въздишка на облекчение.

— Обичам те — казах й. — Извинявай, че не… Ти си най-добрата най-добра приятелка на света.

— Не го забравяй — отговори тя.

— Независимо че съм бременна и че там се води война обаче, трябва да замина за Йерусалим сама.

ДАВАХ СИ СМЕТКА, ЧЕ РАЗГОВОРЪТ С ДАРЪН — особено обяснението за станалото в „Уоруик" — никак няма да е лесен. И вероятно изобщо не трябва да го започвам. Ако моето решение бракът ни да е на първо място беше наистина сериозно, тогава трябваше да подпиша всички необходими документи в Ню Йорк и да кажа на Ерик Вайс, че оставям лекарите да преценят как е най-добре да постъпят. Макар да знаех, че точно така ереднода постъпя, пак не можех да го направя. Особено ако детето, което носех, беше на нас, двамата с теб. Как бих могла да обясня на нашето дете, че съм изоставила баща му, когато е имал най-голяма нужда от мен?

— Ти сериозно ли?! — възкликна смаяно Дарън, когато го придърпах в спалнята веднага след като се прибра от работа. — Искаш да пусна бременната си жена в зона на военни действия, за да седи край болничното легло на бившия си любовник?!

Начинът, по който го каза, затвърди решението ми.

— Не е чак толкова опасно, колкото изглежда — казах. — Освен това, Дарън, аз не искампозволениеот теб.

— Значи просто ме уведомяваш, че заминаваш, така ли? И аз нямам думата. — Той започна да крачи напред-назад пред леглото. — Защо, мамка му, тоя задник те е вписал като негов медицински пълномощник!

Облещих се шокирана. Дарън почти никога не ругаеше, а гласът му сега беше пропит от язвителност.

— Просто казвам, че държа на това — обясних. — Казвам ти, че трябва да го направя, иначе ще съжалявам цял живот. — Гласът ми секна. Докато говорех, непрекъснато се питах дали няма да разруша брака си заради това. По телефона те помолих да не се връщаш в Ню Йорк само заради мен, да не ме принуждаваш да избирам, но сега, като се стигна до това, се чудех дали ще избера теб.

— Не проумяваш ли, че там се води война?! Летят ли самолети изобщо?

Това го бях проверила още преди той да се прибере.

— Самолетите на израелската „Ел Ал" летят — отговорих, овладявайки треперенето на гласа си. — Освен това там има железен купол[52]. Не е като да отивам в Газа. Ще бъда в безопасност.

— Ами ако стане нещо с бебето?

— Тяхната спешна медицинска помощ е по-добра дори от нашата — казах. — Четох за това в интернет. — Не му беше времето да обяснявам, че бебето може да е твое. Питах се дали изобщо ще дойде подходящ момент да му кажа.

Видях как Дарън постепенно си възвръща равновесието. Личеше, че разиграва в главата си различни сценарии и си дава сметка колко трудно би спечелил този спор.

— Моля те, имай ми доверие — казах. — Това е нещо, което наистина трябва да направя.

Той взе да си разтрива челото.

— Бог да ми е на помощ, Луси — каза най-накрая. — Не знам какво има между теб и този човек и как успява още да те държи в мрежите си. Зарязал те е преди десет години. Не предполагах, че би забравила такова нещо. Но щом трябва да заминеш, върви. Обаче те искам обратно тук колкото се може по-скоро. В неделя най-късно. Там изобщо не е безопасно.

— Добре — отвърнах. Ако заминех още на следващия ден, това щеше да ми осигури три дни в Йерусалим. Щеше ми се да имам повече време с теб, но ако исках да запазя брака си, трябваше да направя компромис. А Дарън се оказа наистина добър човек — колкото и да беше разстроен, все пак се съгласи. Затова ми беше толкова трудно. Колко по-лесно щеше да е, ако Дарън беше задник.

Така че резервирах място и билет за връщане в неделя сутрин. Събрах си багажа. После звъннах на Кейт да й кажа какво става.

След всичко онова, което се случи между теб и мен, не можех да повярвам докъде ни доведе животът.

КАЧИХ СЕ НА САМОЛЕТА ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ пътници от първа класа; оказа се, че мястото ми е до една по-възрастна от мен ортодоксална еврейка. Главата й беше покрита с шарена копринена забрадка, вързана отзад на врата. Усмихна ми се, когато седнах до нея.

Отвърнах на усмивката й. Стараех се да дишам бавно, за да потисна пристъпите на гадене и да игнорирам соления вкус в гърлото. Това обаче не помогна. Докато останалите пътници заемаха местата си, аз стоях на колене в тоалетната на самолета и повръщах. „Моля те, нека не продължава така през целия полет", казах на глас, докато си бършех уста с длан.

— Вие добре? — попита със силен акцент съседката ми по място, когато се върнах. Сигурно съм била пребледняла.

— Бременна съм — казах, слагайки ръка върху корема. — Бебе — добавих. Не знаех доколко знае английски.

Тя кимна и взе да рови из чантата си. После ми подаде пликче бонбони с надпис на иврит.

— Това помага — каза. — Ям ги в самолета. Поднесох ги към носа си и вдишах.