– Добре.

Патрик се връща в кабинета си и аз отварям имейла, за да изтрия някои писма и да отговоря на други.

В единайсет часа прибирам лаптопа и мушвам глава през вратата на кабинета на Патрик. Той е погълнат от нещо на компютъра си.

– Тръгвам – казвам аз, но той само махва с ръка във въздуха за потвърждение. Минавам през офиса и виждам Сали да се бори с копирната машина. – Ще се видим по-късно, Сал.

– Довиждане, Ава! – отвръща, но е прекалено заета да вади сдъвканата хартия, за да ме погледне. Това момиче е истинско бедствие.

Излизам на слънчева светлина и се отправям към колата. Шофирането в петък преди обед е истински кошмар, но след като се измъквам от града, трафикът е доста приличен. Покривът е свален и Адел3 ми прави компания. Малката разходка с кола в провинцията е чудесен начин да завърша работната седмица.

3 Адел – известна английска поп певица. Б.пр.

Отбивам се от магистралата по един тесен път и след известно време се озовавам пред най-голямата двойна порта, която съм виждала някога. Златна табела върху един стълб гласи „Имението“.

„По дяволите!“ Свалям слънчевите си очила и докато гледам през портата надолу към обградената с дървета чакълеста алея, която сякаш продължава с километри, в ума ми се появява образът на старомоден, пушещ пури господар на имението. Излизам от колата и отивам до портата, за да потърся интерком.

– Зад вас е. – Едва не припадам, когато ниският глас прозвучава сякаш от нищото и смущава тихата селска идилия.

Оглеждам се.

– Ехо?

– Ето тук.

Обръщам се и виждам интеркома назад по алеята. Минала съм с колата точно покрай него. Изтичвам натам и натискам копчето, за да се представя.

– Ава О’Ший, „Рококо Юниън“.

– Знам.

Оглеждам се и забелязвам камера, инсталирана върху портата.

– Е, ще ме пуснете ли? – питам точно когато простъргване на метал разбива провинциалната тишина около мен. Крилата на портата започват да се отварят. – Дано имам достатъчно време да вляза! – мърморя, докато подтичвам обратно към колата. Скачам в моето „Мини“ и пълзя напред, докато портите се отварят и през цялото време се чудя как ще премахна чашата портвайн4 и пурата, които съвсем явно са вклинени в мизерния задник на този човек. С всяка изминала минута очаквам с все по-малко желание тази среща. Шикозните провинциалисти и техните шикозни провинциални имения не са в моята област.

4 Портвайн – португалско подсилено вино с тъмнозлатист цвят, което се произвежда в долината на река Дуро, Североизточна Португалия. Б.пр.

Щом портите се отварят напълно, минавам през тях и след около километър и половина стигам до съвършено кръгъл площад. Свалям слънчевите си очила и зяпвам към огромната постройка, извисяваща се над нея. Внушителна е.

От двете страни на черните врати, украсени със силно полирани корнизи, има четири гигантски еркерни прозореца с колони от гравиран камък, които сякаш ги охраняват. Сградата е построена от огромни варовикови блокове, а покрай фасадата са подредени тучни лаврови дървета и като връх на всичко това в центъра на площада има фонтан, който пръска осветени от слънцето струи вода. Всичко е много величествено.

Гася двигателя и непохватно се боря с дръжката, за да изляза от колата. Изправям се, хващам се за вратата на колата, поглеждам нагоре към великолепната постройка и моментално решавам, че е станала някаква грешка. Мястото е в невероятно състояние.

Моравите са по-зелени от зеленото, сградата изглежда така, сякаш всеки ден я търкат и дори чакълът е чист до степен, която би могла да бъде постигната само ако редовно се минава с прахосмукачка. Ако може да се съди по външния изглед, не мога да си представя, че е възможно интериорът да се нуждае от някаква работа. Поглеждам нагоре към дузините издадени прозорци и виждам плюшени пердета да висят зад всички тях. Изкушавам се да звънна на Патрик и да проверя дали съм взела точния адрес, но на портата наистина пишеше „Имението“, а мизерникът в другия край на интеркома очевидно ме очаква.

Докато обмислям следващия си ход, вратата се отваря и разкрива най-едрия мъж, когото съм виждала някога. Той излиза бавно и застава на върха на стълбите, а аз трепвам от вида му и отстъпвам леко назад. Мъжът носи черен костюм, със сигурност специално ушит, защото това не е обичаен размер, черна риза и черна вратовръзка. Кожата му е с цвета на наситен абанос, бръснатата му глава изглежда така, сякаш е излъскана до блясък, а големите му слънчеви очила скриват очите му. Ако трябваше да си създам представа за това кой би могъл да излезе от тези врати, съвсем определено това нямаше да е той. Мъжът е истинска планина и всичко в него крещи „телохранител“. Внезапно започвам да се притеснявам, че съм се озовала в някакъв контролен център на мафията и се опитвам да си спомня дали съм прехвърлила паник-алармата в новата чанта.

– Госпожица О’Ший? – казва той провлечено.

Притеснена от масивното му присъствие, махвам с ръка в нервен жест.

– Здрасти! – прошепвам.

– Насам! – избоботва той с нисък глас, кимва отсечено, обръща се и тръгва обратно към вътрешността на сградата.

Обмислям дали да не побягна, но моето дръзко и копнеещо за опасности „аз“ е любопитно какво има отвъд тези врати. Грабвам чантата си, затварям вратата на колата, изкатервам стълбите, прекрачвам прага и се оказвам в огромно преддверие. Оглеждам втренчено помещението и се впечатлявам от голямото извито стълбище, което води към първия етаж.

Декорът е пищен, богат и някак стряскащ. Тъмносиньо и сиво-кафяво с намеци за злато и оригинални дървени части, както и богат махагонов паркет правят мястото зашеметяващо и крайно екстравагантно. Точно така бях очаквала да е, а това е твърде далеч от моя стил на дизайн. Но въпросът какво изобщо би правил тук някой интериорен дизайнер започва да ме обърква още повече. Патрик каза, че са поискали лично мен, така че бях склонна да мисля, че собствениците имат намерение да модернизират мястото, но това беше преди да го зърна. Декорацията подхожда на историческата сграда. В перфектно състояние е. Защо, по дяволите, съм тук?

Голямото момче се отправя надясно. Налага се да подтичвам след него и токчетата ми тракат по паркета, докато вървим към задната част на сградата.

Чувам бръмченето на разговори и поглеждам надясно. Забелязвам много хора, насядали на различни маси, да ядат, пият и разговарят. Сервитьори поднасят храна и напитки, а отчетливите гласове на Рат Пак5 мъркат за фон. Намръщвам се, но разбирам. Това е хотел – шикозен провинциален хотел.

5 Рат Пак (Rat Pack) – прозвище на група актьори и певци от 50-те и 60-те години на ХХ век. Появяват се заедно в различни филми и шоу програми. Основни членове са Франк Синатра, Дийн Мартин, Сами Дейвис-младши и други. Счита се основно за мъжка група, но в различни периоди от време към нея са се присъединявали Шърли Макклейн, Лорен Бекол и Джуди Гарланд. Б.пр.

Всичко започва да придобива смисъл за мен. Искам да кажа нещо на мъжа-планина, който ме води Бог знае къде, но той не поглежда назад нито веднъж, за да провери къде съм. Тракането на токчетата ми вероятно му показва, че го следвам. Той не казва почти нищо и подозирам, че не би ми отговорил, ако му задам въпрос.

Продължаваме покрай още две затворени врати, преди той да ме въведе в една лятна стая – голямо, светло и зашеметяващо пищно място, което е разделено на индивидуални зони с дивани, големи фотьойли и маси. Френски прозорци обгръщат стаята и извеждат към облицовано с плочки патио и огромна морава. Мястото наистина предизвиква възхита и аз тихо ахвам, когато зървам стъклена сграда с плувен басейн. Изглежда невероятно. Потрепервам при мисълта колко може да струва нощувката тук. Сигурно е най-малко пет звезди, вероятно повече.

След като подминаваме лятната стая, отново тръгваме по някакъв коридор, докато голямото момче спира пред една дървена врата.

– Кабинетът на господин Уорд – избоботва той и чука на вратата изненадващо нежно, като се има предвид мамутския му размер.

– Управителят ли? – питам.

– Собственикът – отговаря той, отваря вратата и влиза вътре. – Заповядайте!

Поколебавам се на прага, докато гледам как големият крачи в стаята пред мен. Накрая притеснена влизам и оглеждам също толкова луксозната обстановка в кабинета на господин Уорд.


Втора глава

– Джеси, госпожица О’Ший от „Рококо Юниън“ – известява голямото момче.

– Чудесно. Благодаря, Джон!

Изтръгната съм от благоговението си и съм запратена право в състояние на тревога. Изправям гръб.

Не мога да го видя, скрит е от едрата фигура на мъжа, който ме въведе, но от този дрезгав, равен глас замръзвам на място. Определено не изглежда да принадлежи на пушещ пури, дебел, носещ дъждобран господар на имение.

Голямото момче или Джон, както вече знам, се дръпва настрани и за първи път зървам господин Джеси Уорд.

О, мили Боже! Сърцето ми се разбива в гръдния кош и нервното ми дишане се учестява до опасни нива. Внезапно се чувствам замаяна, а устата ми пренебрегва инструкциите на мозъка да каже нещо. Просто стоя там и зяпам този мъж, докато той се взира в мен. Дрезгавият му глас ме е заковал на място, но видът му... видът му просто ме е превърнал в неотзивчива трепереща развалина.

Той се надига от стола си и погледът ми пътува с него. Много е висок. Носи бяла риза с небрежно навити ръкави и черна вратовръзка, която е разхлабена и виси върху широките му гърди.

Мъжът обикаля масивното бюро и се насочва към мен. Едва тогава усещам пълното му въздействие върху сетивата ми. Преглъщам. Той е толкова съвършен, че направо изпитвам болка. Тъмнорусата му коса изглежда така, сякаш е правил опит да ù докара нещо подобно на стил, но се е отказал. Очите му са тъмнозелени и блестящи, въпреки че погледът му е твърде напрегнат, а наболата брада, покриваща брадичката му, изобщо не скрива красивите черти под нея. Има лек тен и просто... О, Боже, той е невероятен. Господар на имението ли?

– Госпожице О’Ший! – Протяга ръката си към мен, но аз не мога да повдигна моята, за да я поеме. Той е красив.

Когато не подавам ръка, той се пресяга и ме хваща за раменете, после бавно се навежда, за да ме целуне и устните му леко докосват пламналите ми бузи. Цялата се напрягам. Чувам как сърцето ми бие в ушите и въпреки че целувката е нещо напълно неуместно за бизнес среща, не правя нищо, за да го спра. Аз съм напълно смаяна.

– За мен е удоволствие – прошепва той в ухото ми, което само ме кара да изстена леко. Сигурно е усетил напрежението ми – а това не е трудно, тъй като съм вкочанена, – защото отпуска захвата си и свежда лице до нивото на моето, като ме поглежда право в очите. – Добре ли сте? – пита той, а едната страна на устата му се извива в подобие на усмивка. Забелязвам бръчка на челото му.

Изтръгвам се от нелепата си вцепененост, внезапно осъз­нала, че все още не съм казала нищо. Дали е забелязал реакцията ми към него? Ами голямото момче? Поглеждам и виждам, че големият стои неподвижен, а очилата му все още са на мястото си, но аз знам, че очите му са впити в мен. Изтръгвам се от това състояние и отстъпвам назад, далеч от Уорд и могъщото му влияние. Ръцете му се отпускат встрани от тялото.

– Здравейте! – кашлям, за да прочистя гърлото си. – Ава. Името ми е Ава. – Предлагам му ръка. Той не бърза да я приеме, сякаш не е сигурен дали е безопасно, но го прави... накрая.

Ръката му е студена, влажна и леко несигурна, когато стиска здраво моята. Между нас пращят искри. Любопитно изражение минава по зашеметяващото му лице, когато и двамата отдръпваме ръцете си шокирани.

– Ава. – Той произнася толкова нежно името ми, че ми е нужна цялата ми сила, за да не изстена отново. Трябва да спре да говори, незабавно.

– Да, Ава – потвърждавам. Сега той е този, който изглежда малко извън своята нирвана, а аз все по-силно усещам как тялото ми се сгорещява.

Той сякаш внезапно си връща разума, пъха ръце в джобовете на панталона си, клати леко глава и се отдръпва няколко стъпки.

– Благодаря, Джон. – Големият мъж се усмихва и това смекчава чертите му, а после излиза.

Вече съм насаме със собственика, който ме е оставил безмълвна, неподвижна и напълно безполезна.

Той кимва към два кафяви кожени дивана, поставени от двете страни на голяма маса за кафе пред еркерния прозорец.

– Моля, седнете! Да ви предложа ли питие? – Откъсва погледа си от мен и се отправя към шкаф, в който са подредени различни бутилки алкохол. Със сигурност няма предвид алкохол, нали? Пладне е! Дори за мен е прекалено рано. Наблюдавам го как се задържа при шкафа няколко минути, след което се обръща отново към мен и ме поглежда очаквателно.

– Не, благодаря. – Поклащам глава, докато говоря, в случай че не чуе казаното.

– Вода? – пита той и в ъгълчетата на устните му заиграва усмивка.