Джоди Малпас - Този мъж

– Невероятен. Италианският начин на каране на ски следва доста техния небрежен начин на живот. – Усмихва се широко, първата истинска усмивка, откакто го видях, пряма, лъчезарна и сексапилна. Този мъж си го бива. – Ставах късно, намирах страхотна планина, спусках се, докато краката ми омекнат; после правех сиеста, вечерях късно и започвах всичко отново на следващия ден. – Той се обръща към всички ни, но гледа мен.

Не мога да не го гледам и също му се усмихвам.

– Добър ли сте? – питам, защото това е единственото, което ми хрумва. Представям си, че е добър във всичко.

– Много – потвърждава тихо той. Кимам за одобрение и за няколко секунди погледите ни остават сплетени, но аз съм първата, която свежда глава. – Ще продължим ли? – пита той, става от стола и сочи към изхода.

– Да – усмихвам се. Предполага се, че съм тук, за да работя все пак. Досега съм постигнала само едно силно изчервяване и съм установила любовта му към екстремните спортове. Имам чувството, че съм в транс.

Обръщам се към двамата мъже на бара, усмихвам се за довиждане и те вдигат бутилки, след което продължават разговора си. Тръгвам към вратата, която води към преддверието, и го усещам зад гърба си. Той е толкова близо, че долавям аромата му. Затварям очи и пращам малка молитва до Бог да ме преведе през това бързо и с поне частица ненакърнена гордост. Джеси Уорд е прекалено ослепителен, а това ме обърква страшно много.

– Така, сега за основния детайл. – Той започва да изкачва широкото стълбище и аз го следвам до голямо фоайе. – Това са частни стаи – казва той, сочейки различни врати.

Следвам го, възхищавам се на чудесния му гръб и мисля, че това вероятно е най-сексапилната походка, която някога съм имала привилегията да видя. Когато откъсвам очи от стегнатия му задник, виждам, че има поне двайсет врати, подредени на равномерно разстояние една от друга, които водят към въпросните частни стаи. Той ме води до друго голямо стълбище, което достига до следващ етаж. В основата му има красив прозорец със стъклопис и арка, която води към друго крило.

– Това е разширението. – Той ме повежда към новото крило. – Именно тук ми трябва вашата помощ – добавя той и спира в началото на коридор, който води към други десет стаи.

– Всичко това е ново, така ли? – питам.

– Да, всички стаи са празни в момента, но съм сигурен, че вие ще поправите това. Нека ви покажа!

Аз съм повече от шокирана, когато той хваща ръката ми и ме дърпа по коридора към последната врата. „Неуместно!“ Ръката му все още е хладна и лепкава и съм сигурна, че усеща треперенето ми. Вдигнатата вежда и леката усмивка, която ми хвърля, ми казват, че съм права. Има нещо като заряд, който преминава между нас и ме кара да тръпна.

Той отваря вратата и ме въвежда в скоро измазана стая. Тя е огромна, а новите прозорци са съвършено копие на тези в основната сграда. Който и да е построил това крило, е свършил чудесна работа.

– Всички ли са толкова големи? – питам и извивам пръс­тите си, докато той не пуска ръката ми. Дали се държи така с всички жени?

– Да.

Заставам в центъра на стаята и се оглеждам наоколо. Размерът е добър. Забелязвам още една врата.

– Баня? – питам и влизам.

– Да.

Стаите са огромни, особено според стандартите на хотелите. Много би могло да се направи с тях. Щях да бъда развълнувана, ако не бях толкова разтревожена какво се очаква от мен. Това не е „Луссо“. Излизам от банята и откривам Уорд, облегнат на стената с ръце в джобовете на панталона, а очите му са забулени и тъмни, докато ме наблюдава. Боже мой, мъжът е олицетворение на секс. Почти съм разочарована, че традиционният дизайн не е част от професионалната ми квалификация и че изобщо не представлява интерес за мен.

– Не съм сигурна, че аз съм най-подходящата за тази работа. – Звуча изпълнена със съжаление, което е нормално, защото съм. Съжалявам, че не мога да се стегна.

Той ме поглежда, премрежените му очи пробиват защитите ми и ме карат да пристъпвам от крак на крак.

– Мисля, че имате това, което искам – казва той тихо.

– Винаги съм проектирала в стил модерен лукс. – Отново оглеждам стаята и бавно насочвам погледа си към него. – Сигурна съм, че ще бъдете по-щастлив да работите с Патрик или с Том. Те се занимават с нашите традиционни проекти.

Той ме оглежда за секунда, поклаща отново глава и се избутва от стената с рамо.

– Но аз искам вас.

– Защо?

– Сигурен съм, че ще се справите много добре.

Неволна въздишка се изтръгва от устните ми при неговите думи. Не съм сигурна как да разбирам изказването му. Дали има предвид уменията ми като дизайнер, или нещо друго? Защото начинът, по който ме гледа, ми казва, че е второто. Той е толкова непоносимо самоуверен.

– Какви са представите ви за дизайна? – питам, защото всички други думи са се изпарили от ума ми. Бузите ми отново поруменяват.

Усмивка гъделичка ъгълчетата на устата му.

– Чувствен, интимен, луксозен, стимулиращ, ободрителен... – Той замълчава, за да прецени реакцията ми.

Мръщя се. Това не е обичайното изискване към обзавеждането. Удобството, функционалността и практичността изобщо не бяха споменати.

– Добре, нещо специално, което да имам предвид? – питам. Защо си правя труда да задавам всички тези въп­роси?

– Голямо легло и много неща по стените – заявява той дрезгаво.

– Какви неща по стените?

– Големи и дървени. О, и осветлението трябва да подхожда.

– Да подхожда на какво? – Не мога да скрия объркването си.

Той се усмихва и аз се разтопявам на мига в горещ басейн от хормони.

– Ами на изискванията, разбира се.

О, Боже, сигурно мисли, че съм нещо друго.

– Да, разбира се. – Поглеждам нагоре и виждам здрави греди, които държат тавана. Сградата е нова, но те не са имитация на дърво. – Всички стаи ли имат такива? – Отново го поглеждам.

– Да, те са съществени – гласът му е нисък и прелъстителен. Не съм сигурна колко още мога да понеса.

Грабвам бележника с намерението да започна да водя записки.

– Има ли определени цветове, с които бихте искали да работя или да избягвам?

– Не, имате пълна свобода!

Вирвам глава и го поглеждам.

– Моля?

Той се усмихва.

– Да правите, каквото желаете.

О, добре. Няма да се възползвам от свободата, която ми дава, защото няма да ме види повече тук, но е добре да взема колкото е възможно повече информация, за да я предам на Патрик или на Том с поне мъничко охотност.

– Споменахте голямо легло. Някакъв специален тип? – питам и се опитвам да остана професионалист.

– Не, просто много голямо.

Запъвам се по средата на бележката и бавно вдигам поглед, за да открия, че ме наблюдава. Това ме прави глупаво нервна.

– А мека мебел?

– Да, много. – Той тръгва към мен. – Харесва ми роклята ви – прошепва.

По дяволите, махам се оттук!

– Благодаря – изписуквам и тръгвам към вратата. – Имам всичко, което ми трябва. – Нямам, но не мога да остана повече тук. Този мъж изтощава сетивата ми. – Ще подготвя няколко проекта. – Излизам в коридора и се отправям към фоайето.

По дяволите, когато се събудих сутринта, това беше последното, което очаквах. Шикозните провинциални имения с болезнено красиви собственици не са част от обичайното ми ежедневие.

Стигам до върха на стълбището, спускам се надолу с неразумна скорост, с оглед на обувките с високи токчета, които нося, и стигам до фоайето, като се чудя как се озовах тук, по дяволите. Истинска каша.

– Очаквам с нетърпение да се обадите, Ава – дрезгавият му глас плъзва по плътта ми, когато мъжът се присъединява към мен в основата на стълбището и протяга ръка. Поемам я със страх, че ако не го направя, той може да ме прегърне и да ме целуне.

– Имате чудесен хотел – казвам искрено и ми се иска съдържанието на чантата ми да се състоеше от резервни гащи, превръзка за очи, тапи за уши и броня. Тогава може би щях да бъда по-подготвена.

Веждите му се стрелкат нагоре. Ръката ми все още е в неговата и той бавно я разтърсва. Тръпката минава през съединените ни длани и ме кара да се напрегна.

– Имам чудесен хотел – повтаря той замислено. Тръпката се превръща в пълен електрически шок и аз изтеглям ръката си бързо. Той ме поглежда въпросително. – Наистина ми беше приятно да се запозная с вас, Ава – той натъртва на наистина.

– На мен също – прошепвам.

Виждам как очите му се стрелват за кратко и той започва да хапе долната си устна. После бързо отива до централната маса в преддверието и издърпва една кала от огромния букет, който изпъква върху тази мебел. Изучава я за миг, след което ми я подава.

– Подценена елегантност – казва той тихо.

Не знам защо, може би защото мозъкът ми е във вид на каша, но я приемам.

– Благодаря.

Той пъха ръка в джоба си и ме наблюдава внимателно.

– Няма защо. – Погледът му се плъзга от очите към устните ми. Отстъпвам няколко крачки назад.

– Ето те! – Някаква жена излиза от бара и тръгва към Уорд. Тя е привлекателна – със средно дълга руса коса, подстригана на етажи, и с червени нацупени устни. Целува го по бузата. – Готов ли си?

Добре, допускам, че това е съпругата. Но няма пръстен, значи може би е гадже? Което и да е от двете, аз съм напълно зашеметена, когато той не сваля очи от мен и не прави никакъв опит да отговори на въпроса ù. Тя се обръща, за да види какво е привлякло вниманието му и ме изучава подозрително. Мигновено изпитвам неприязън към нея и това няма нищо общо с мъжа, около когото се е усукала.

– А вие сте? – мърка тя.

Размърдвам се неудобно, имам чувството, че са ме хванали да правя нещо нередно. Е, така е. Имах изключително нежелана реакция към гаджето ù. Пробожда ме нелогичен пристъп на ревност. Колко нелепо!

Усмихвам се сладко.

– Аз съм тази, която си тръгва. Довиждане! – Обръщам се и буквално побягвам към вратата и надолу по стълбите. Скачам в колата, поемам дъх и когато дробовете ми се изпълват с благословения въздух, се сривам назад в седалката и започвам упражнения за регулиране на дишането.

Трябва да прехвърля този проект на Том. Но внезапно започвам да се смея на тъпата си идея. Том е гей. Ще бъде също толкова повлиян от Уорд, колкото съм и аз. Дори след като знам, че е зает, не бих могла да работя с него. Клатя глава недоверчиво и паля колата.

Докато карам по чакълестата алея, поглеждам в огледалото за обратно виждане към внушителното имение, което се смалява зад мен, а там, на върха на стълбите стои Джеси Уорд и гледа как си заминавам.

– Ето те! Тъкмо щях да ти звъня – възкликва Кейт, без да отмества поглед от фигурката на върха на сватбената торта, която украсява. Езикът ù подпира долната устна. Това ме кара да се усмихна. – Излиза ли ти се? – Все още не поглежда нагоре.

Това е добре. Сигурна съм, че лицето ми ще издаде всеки мой опит да симулирам спокойствие. Все още съм малко объркана след срещата ми по обед с един определен господар на имение. Нямам енергията да се приготвя и да изляза.

– Защо не го оставим за утре? – опитвам. Знам, че ако си останем у дома, ще изпием бутилка вино на дивана, но поне мога да си облека пижамата и да се отпусна. След случилото се е от първостепенна важност да прочистя ума си. Цял ден страдах от главоболие и не бях в състояние да се съсредоточа.

– Разбира се. Нека довърша тази торта, после съм изцяло твоя. – Тя завърта плодовата торта на стойката и мацва ядливо лепило върху глазурата. – Как мина пътуването до провинцията?

Смея се. Какво да кажа? Че очаквах надут селски дръвник, а намерих поразително красив бог? Че той е потърсил лично мен и че докосването му ме превръща в стопена лава? Че се боя да го погледна в очите от страх да не припадна и че харесва роклята ми? Вместо това казах:

– Интересно.

Тя вдига поглед.

– Разказвай! – насърчава ме, очите ù блестят, когато се навежда обратно и езикът ù отново изскача.

– Беше неочаквано. – Изчиствам въображаемо мъхче от тъмносинята си рокля в опит да изглеждам небрежно.

– Пропусни очакванията и ми разкажи кое беше неочаквано! – Кейт престава да намества младоженците на върха на тортата и присвитите ù очи се съсредоточават върху мен. Има глазура на върха на носа, но аз я пренебрегвам.

– Собственикът. – Свивам рамене и си играя с колана.

– Собственикът? – пита тя и устните ù трепкат.

– Да. Джеси Уорд, собственикът. – Отстранявам още едно въображаемо мъхче от роклята си.

– „Джеси Уорд, собственикът“ – имитира ме тя и сочи един от фотьойлите на цветя в ателието. – Сядай веднага! Защо се опитваш да изглеждаш невъзмутима? Проваляш се ужасно между другото. Бузите ти са с цвета на онази глазура. – Тя сочи към торта във формата на пожарникарска кола на металния рафт. – И защо собственикът Джеси Уорд не беше това, което очакваше?