Боже, не ме гледай!

– Да, моля! – Усмихвам се нервно. Устата ми е пресъхнала.

Той взима две бутилки вода от вградения хладилник и се обръща отново към мен. Едва тогава принуждавам разтрепераните си крака да ме отнесат през стаята до дивана.

– Ава? – Гласът му преминава през мен и ме кара да залитна насред път.

Обръщам се с лице към него. Това може би е лоша идея.

– Да?

Той вдига стъклена чаша.

– Чаша?

– Да, моля! – Усмихвам се. Сигурно мисли, че се държа много непрофесионално. Настанявам се на кожения диван, вадя папката и телефона от чантата и ги поставям на масата пред мен. Забелязвам, че ръцете ми треперят.

„Боже, жено! Стегни се!“ Правя се, че си водя бележки, докато той се връща, поставя водата ми и чаша на масата, а след това сяда на дивана срещу мен и премята крак върху крак. Протяга се назад и се настанява удобно, а мълчанието е доста тягостно, буквално крещи, докато аз пиша някакви глупости, за да не се налага да го погледна. Знам, че в един момент ще се наложи да го направя. Би следвало да му задам и някои въпроси, но установявам, че всички мисли са избягали с писъци от мозъка ми.

– Е, откъде да започнем? – пита мъжът, като ме принуждава да вдигна поглед и да чуя въпроса му. Той се усмихва. Аз съм ужасно нервна.

Взира се в мен над ръба на бутилката с вода, а после я вдига към прекрасните си устни. Свеждам очи, за да не го гледам, като се пресягам напред, за да налея вода в моята чаша. Боря се да овладея нервите си, но още усещам погледа му върху себе си. Това е много неудобно. Никога не съм изпитвала такова въздействие от някой мъж.

– Предполагам, че трябва да ми кажете защо съм тук.

„Аз говоря!“ Поглеждам отново към него, докато вземам чашата от масата.

– О? – казва той тихо. Бръчката му се появява отново. Дори с нея е красив.

– Потърсили сте ме лично – притискам аз.

– Да – отговаря той просто и отново се усмихва. Трябва да отместя поглед.

Сръбвам от водата, за да навлажня пресъхналата си уста, и прочиствам гърло, преди да срещна отново неговия втренчен поглед.

– Може ли да попитам защо?

– Можете. – Той сваля крак и се навежда напред, за да сложи бутилката на масата, после поставя лакти на коленете си, но не казва нищо повече. Няма ли да ми отговори?

– Добре. – Продължавам да го гледам втренчено, за да не прекъсна контакта с очи. – Защо?

– Слушал съм страхотни неща за вас.

Усещам как лицето ми пламва.

– Благодаря. И защо съм тук?

– Ами, за да проектирате. – Той се засмива и аз се чувствам глупаво, но изпитвам и малко яд. Той да не ми се присмива?

– Да проектирам какво по-точно? – питам. – От това, което видях, всичко е съвършено. – Със сигурност не иска да модернизира това прекрасно място. Провинциалните имения може да не са моята сила, но познавам класата, когато я видя.

– Благодаря – казва той тихо. – Носите ли портфолиото си?

– Разбира се. – Отговарям и бъркам в чантата си. Не ми е ясно защо му е. В него няма нищо, което би подхождало на това място.

Поставям папката на масата пред него и очаквам да я придърпа към себе си, но за мой ужас той се изправя с плавно движение, обикаля дивана и снижава чудесното си мускулесто тяло и сяда на дивана до мен. О, Боже! Мирише божествено – на свежа вода и мента. Сдържам дъха си.

Навежда се напред и отваря папката.

– Вие сте много млада, за да бъдете толкова завършен дизайнер. – Размишлява той и бавно разгръща страниците на портфолиото ми.

Прав е, така е. Дължа това на Патрик, който ми даде свобода в разширението на бизнеса. За четири години, след като напуснах колежа и започнах работа в голямата финансово стабилна дизайнерска компания, на която ù липсваше свежестта на модерните идеи, си създадох име. Имах голям късмет и оценявам доверието на Патрик в способностите ми. Това, както и договорът ми за „Луссо“, са причините да съм в такова завидно положение на двадесет и шест.

Поглеждам надолу към прекрасната му ръка. Китката му е украсена с красив „Ролекс“ в злато и графит.

– На колко години сте? – избълвам. О, мили Боже! Мозъкът ми явно е прегорял и усещам как лицето ми добива тъмночервен оттенък. Най-добре да си държа езика зад зъбите. Как можах да изтърся това, по дяволите?

Той ме гледа съсредоточено, зелените му очи се впиват в моите.

– На двадесет и една – отговаря той с напълно безизразно лице.

Подсмихвам се леко и веждите му подскачат нагоре въпросително.

– Извинявам се – промърморвам и се обръщам отново към масата. Чувствам се смутена. Чувам как той издиша тежко. Отново поставя прекрасната си ръка на портфолиото ми и започва отново да разгръща страниците, а лявата я отпуска върху масата.

Забелязвам, че няма пръстен. Не е женен? Как е възможно?

– Това ми харесва много. – Той сочи снимките от „Луссо“.

– Не съм сигурна, че работата ми в „Луссо“ ще пасне тук – казвам тихо. Прекалено модерна е. Луксозна, да, но прекалено модерна.

Той ме поглежда.

– Права сте. Просто казвам, че... Наистина ми харесва.

– Благодаря. – Усещам как се изчервявам още повече, докато мъжът ме изучава замислено, след което се връща на портфолиото ми.

Грабвам водата си, като трудно устоявам на изкушението да я излея върху себе си, за да ме охлади, и едва не го правя, когато бедрото му докосва голото ми коляно. Премествам се бързо, за да прекъсна допира, но с периферното си зрение долавям лека самодоволна усмивка в ъгълчетата на устните му. Прави го нарочно. Това е прекалено.

– Имате ли тоалетна? – питам, поставям чашата си обратно на масата и се изправям. Трябва ми малко време, за да се съвзема. Аз съм разчорлена и объркана.

Той се вдига от дивана бързо и се отдръпва, за да ме пропусне.

– След лятната стая вляво – казва с усмивка. Знае, че ми влияе. Начинът, по който ми се усмихва многозначително... Обзалагам се, че жените винаги реагират така, когато го видят.

– Благодаря – измъквам се от тясната пролука между масата и дивана. Задачата ми е затруднена, защото той не прави никакъв опит да ми освободи повече място. Трябва буквално да го забърша и това ме кара да затая дъх, докато минавам покрай него.

Вървя към вратата и усещам очите му да прогарят дупка през роклята ми. Разтривам врата си, за да се отърва от настръхването в тила ми.

Измъквам се от кабинета му, минавам по коридора и през лятната стая и се озовавам в абсурдно шикозните тоалетни напълно замаяна. Подпирам се на мивката и се поглеждам в огледалото.

– Боже, Ава! Стегни се! – Мръщя се на отражението си.

– Срещнахме господаря, а?

Обръщам се и виждам много привлекателна бизнес дама, която оправя косата си в другия край на помещението. Нямам представа какво да кажа, но тя само потвърждава това, което вече подозирах – той има такъв ефект върху всички жени. Когато мозъкът ми отказва да поднесе нещо подходящо, което да кажа, просто се усмихвам.

Тя отвръща развеселено на усмивката ми, наясно с причината за обърканото ми състояние, след което излиза от тоалетните. Ако не ми беше толкова горещо и ако не бях толкова нервна, може би щях да съм засрамена от очевидното ми състояние. Но ми е горещо и съм нервна, затова потискам унижението си, поемам няколко пъти въздух и измивам лепкавите си ръце с луксозен течен сапун. Трябваше да взема чантата си. Добре щеше да ми дойде малко балсам за устните. Устата ми все още е суха и в резултат страдат устните ми.

Добре, трябва да се върна там, да проверя подробностите за работата и да се махна. Сърцето ми умолява за успокоение. Напълно съм засрамена от себе си. Оправям косата си и излизам от тоалетните, за да се върна в кабинета на господин Уорд. Не знам дали ще бъда в състояние да работя за този мъж. Прекалено силно ми въздейства.

Чукам, след което влизам и го заварвам да седи на дивана и да разглежда портфолиото ми. Той поглежда към мен, усмихва се и вече знам, че наистина трябва да си тръгна. Не мога да работя с този мъж. Всяка молекула интелект и мозъчна сила, които притежавам, напускат тялото ми в негово присъствие. И най-лошото е, че той го знае.

Убеждавам се безмълвно да си тръгна, докато вървя към масата и се опитвам да не обръщам внимание на факта, че Джеси Уорд следи всяко мое движение. Той се обляга на дивана в очакване да се промуша покрай него, но аз не го правя. Вместо това се отправям към отсрещния диван и сядам на ръба.

Той ми хвърля въпросителен поглед.

– Добре ли сте?

– Да, добре съм – отговарям рязко. Той знае. – Искате ли да ми покажете какво искате да декорирам наново, за да започнем да обсъждаме изискванията ви? – Насилвам се да звуча по-уверено. Вече само следвам протокола. Нямам абсолютно никакво намерение да приема този договор, но не мога просто да си изляза, колкото и изкушаващо да е.

Той вдига вежди, явно изненадан от промяната на подхода ми.

– Разбира се. – Става от дивана и отива до бюрото си, за да вземе мобилния си телефон, а аз събирам нещата си, тъпча ги в чантата и като следвам жеста му, тръгвам напред.

Той бързо ме изпреварва, отваря вратата и се кланя джентълменски, докато я държи отворена. Усмихвам се учтиво, въпреки че знам, че си играе с мен, излизам в коридора и се отправям към лятната стая. Наежвам се, когато поставя ръка на кръста ми, за да ме води.

На какво си играе той? Опитвам се с всички сили да пренебрегна допира му, но трябва да съм мъртва, за да не усещам ефекта на този мъж върху себе си. И съм наясно, че той го знае. Кожата ми гори (и почти сигурно топли дланта му през роклята), не мога да контролирам дишането си, а вървенето отнема всяка частица координация и усилие, които притежавам. Жалка съм и е очевидно, че той се наслаждава на реакцията, която извлича от мен. Сигурно съм доста смешна.

Ядосана на себе си ускорявам крачка, за да се откъсна от ръката му, но спирам, щом стигам до място, от което има два възможни пътя.

Той ме настига и сочи през моравата към тенис кортовете.

– Играете ли?

Засмивам се, но това е смях от облекчение.

– Не, не играя. – Мога да тичам, но нищо повече. Ако ми дадете бухалка, ракета или топка, значи си търсите белята. Ъгълчетата на устните му трепват и той се усмихва на реакцията ми. Зелените му очи блестят, оградени от дълги мигли. Усмихвам се и клатя глава в почуда от този възхитителен мъж.

– Вие? – питам.

Той продължава през преддверието, аз го следвам.

– Нямам нищо против играта, но си падам повече по екстремните спортове. – Той спира и аз спирам с него.

Изглежда абсурдно стегнат.

– Какви екстремни спортове?

– Сноуборд основно, но съм опитвал и рафтинг, бънджи скокове и парашутизъм. Аз съм почти пристрастен към адреналина. Обичам да чувствам пулсирането на кръвта. – Гледа ме, докато говори, и ме кара да се чувствам като изследвана под лупа. Трябва да ме упоите, преди да ме накарате да направя, което и да е от тези неща. Ще се придържам към тичането от време на време.

– Екстремни – казвам и изучавам този великолепен мъж.

– Много екстремни – потвърждава той тихо. Дъхът ми отново секва и затварям очи. Мислено си крещя, за това, че съм такава загубенячка. – Ще продължим ли? – пита той. Чувам подигравателния тон в гласа му.

Отварям очи, за да срещна пронизителния му зелен поглед.

– Да, моля! – Иска ми се да спре да ме гледа така. Той отново почти се усмихва. Влиза в бара и поздравява двама мъже, като ги тупа по раменете. Те са много привлекателни, млади (вероятно в края на двайсетте) и пият бира от бутилки.

– Момчета, това е Ава. Ава, това са Сам Келт и Дрю Дейвис.

– Добър ден! – провлачва Дрю. Той е красив по един суров начин, черната му коса е съвършена, костюмът му е чист, а очите проницателни. Вероятно е умен и самоуверен бизнес тип.

– Здравейте! – усмихвам се учтиво.

– Добре дошли в палата на удоволствията. – Сам се смее и вдига бутилката си. – Мога ли да ви почерпя?

С ъгълчето на окото забелязвам Уорд да поклаща леко глава и Сам се ухилва. Той е пълна противоположност на Дрю – небрежен и отпуснат, в стари дънки, тениска на „Супердрай“ и кецове „Конвърс“. Има дръзко лице, смекчено от трапчинка на лявата му буза. Сините му очи блестят и това добавя чар към хлапашкото му излъчване, а мишокестенявата му коса, дълга до раменете, е разрошена.

– Не, няма нужда, благодаря – отговарям.

Той кимва към Уорд.

– Джеси?

– Не, благодаря. Ще покажа разширението на Ава. Тя ще работи по интериора – казва той и ми се усмихва.

Подсмихвам се вътрешно. Не, ако зависи от мен. Той прибързва малко, нали? Не сме обсъждали цени, норми, нищо.

– Време беше. Никога няма свободни стаи – мърмори Дрю в бутилката си.

– Как беше сноубордът в Кортина, мой човек? – пита Сам.

Уорд кацва на друг стол.