Федерико Моча - Три метра над небето

24 декември

Лежеше буден. Всъщност изобщо не беше заспивал. Радиото свиреше до него, настроено на Dimensione Rock. Болеше го главата и очите му пареха. От кухнята прииждаха странни шумове, брат му закусваше. Погледна часовника — девет часа. Къде ще ходи Паоло по това време? Някои хора все имат работа, дори в празнични дни.

Вратата се тръшна и Степ изпита чувство на облекчение. Искаше да е сам. Е, той и без това беше сам… От тази мисъл се почувства още по-зле. Не беше гладен, не му се спеше. Остана в леглото, без да помръдва.

Не знаеше колко време е минало. А тази стая помнеше и щастливи дни… Колко пъти се е будил сутрин и е намирал обиците на Баби върху нощното шкафче, колко пъти са лежали двамата тук, влюбени и изпълнени с желание… Усмихна се. Сети се за студените й крака, за малките ледени пръстчета, които тя опираше в неговите. Сети се за светлите следи по кожата й, от току-що сваления бански. Спомни си как тя влизаше в банята и се смееше зад затворената врата, а после тичаше засрамена към леглото и се хвърляше върху него, ухаеща на любов. Къде отиде всичко това? Сърцето му се сви от болка, защото знаеше отговора.

В празнични дни човек си подрежда нещата и се чувства или още по-весел, или още по-тъжен.

— Дани, искаш ли го това? Ако не, ще го хвърля.

Даниела погледна синьото сако в ръцете на сестра си.

— Остави го, аз ще го облека.

— Ама то е цялото разпрано!

— Ще дам да го оправят.

— Както искаш. — Баби го остави на леглото и излезе от стаята.

Колко пъти се бяха карали за това сако… Тя наистина се беше променила.

Дойде майка им:

— Браво! Доста неща си заделила.

— Да, това тук всичкото е за боклука. И Дани не го иска.

— Добре тогава, ще ги опаковам и ще ги оставя за бедните. Искаш ли да излезем по-късно?

— Не знам. — Баби се изчерви.

— Както решиш. — Рафаела се усмихна и я остави сама.

Странно, напоследък се разбираха много добре, а допреди шест месеца постоянно се караха. Спомни си последното дело, Баби тъкмо беше излязла от съдебната зала и майка й я настигна в коридора:

— Защо не каза какво точно е станало? Защо не каза, че тоя престъпник е ударил Акадо без никакъв повод?

— Степ не е виновен. Даваш ли си сметка през какво е преминал той? Даваш ли си сметка какво е изпитвал в този момент? Вие знаете само да съдите хората! Планирате живота на децата си както ви е удобно и дори не ви пука какво мислим ние! Това да не ви е игра на карти! Не се ли питате защо някой е станал побойник или наркоман? Ама какво ви засяга, нали не е вашето дете! Е, този път те засяга, мамо! Този път дъщеря ти ходи с момче, което не мисли само как да си купи GTI 16 и Daytona, или как да прекара ваканцията в Сардиния! Вярно, сбил се е, но може би той е такъв, защото това е единственият начин, по който може да реагира!

— Що за глупости говориш, не те ли е срам! Изложи ни тук пред всички! Лъжкиня!

— Не ме интересува какво мислят за мен твоите приятели, мамо! Какво са постигнали те? Пари и само пари! Не говорят с децата си, не знаят какво ги измъчва. Изобщо не ви пука за нас!

Рафаела замахна и й удари шамар. Лицето на Баби се разтегна в усмивка.

— Е, сега съвестта ти е спокойна, нали? Сега спокойно можеш да се върнеш при своите приятелки и да поиграете карти. Дъщеря ти получи урок, разбра кое е правилно и кое не. Колко си смешна! Пращаш ме на литургия всяка неделя, а противоречиш на Евангелието! Трябва да си измислите ваши църкви и ваше Евангелие, където са праведни само онези, които са от добро потекло и имат хубав тен! Палячовци, това сте вие!

Колко време мина оттогава… Много неща се промениха. Баби въздъхна и отвори второто чекмедже. „Горката мама, как съм я ядосвала! Всъщност тя е била права, в живота има много по-важни неща.“ — Не можеше да назове тези толкова важни неща, защото не искаше вече да мисли за тях.

„Много си секси тази вечер!“ — Спомените идваха един след друг, неумолими, тъжни и мъчителни, далечни. Почивните дни, бягствата, малките ресторантчета, разходките по пълнолуние, купонът за осемнайсетия й рожден ден в Анседония… Към десет вечерта гръмна рев на двигатели и всички гости излязоха на терасата — най-после нещо, за което да говорят! След тортата със свещичките и ролекса от родителите й двамата скочиха на мотора и хайде по нанадолнището, към нощното море, към аромата на разцъфтели жълтуги, далеч от презрителния поглед на Рафаела и от разочарованата усмивка на Клаудио, който толкова искаше да танцува валс с дъщеря си.

— Това е за теб! — Беше златна огърлица с тюркоази, сини като щастливите й очи. — И не съм я откраднал — добави Степ, докато я целуваше.

А нощта преди матурата? Колко се смя, докато преговаряше уроците… Всички гадаеха коя тема ще се падне. „Навършват се сто и петдесет години от смъртта на Леопарди, открили са непознато досега произведение на Манцони, със сигурност ще е за Френската революция.“ Като излязоха оценките, Баби имаше седемдесет точки! Веднага изтича при Степ.

— Значи си зряла вече! — пошегува се той. — Зряла си като праскова.

Съблече я и се любиха, а после тя подхвърли:

— Представял ли си си някога, че ти, с твоите мизерни четирийсет и две точки, ще целуваш момиче със седемдесет! Ама че си късметлия!

— Късметлия съм — съгласи се той и не каза нито дума повече.

Няколко седмици след това Баби отиде да види Джачи — въпреки неразбирателствата помежду им класната изведнъж започна да се държи добре с нея, дори прекалено добре. Едва тогава стана ясно защо: било я е страх, че повече никога няма да види своя Пепито. Баби онемя. Изслуша злобните й думи и избяга оттам, не знаеше какво да каже, не знаеше и каква щеше да е истинската й оценка — онази, която си беше заслужила.

„Коледа е, хората трябва да са добри. Дали да не му се обадя? Колко пъти съм му прощавала, включително и за Джачи…“ — Замисли се за безбройните караници и за сладкото помирение след това, за надеждата, че всичко ще се оправи. Накрая техните й обявиха война, по цели седмици беше наказана.

Веднъж Рафаела покани гости за вечеря — все прилични хора. Дойде и синът на една нейна приятелка, много богат. „Добра партия“ — каза. После се звънна, Даниела отвори вратата, Степ я блъсна и тя си удари главата.

— Извинявай Дани, на теб не ти се сърдя, да знаеш!

Нахлу при гостите, сграбчи Баби за ръката и я завлече навън — въпреки крясъците на Рафаела и въпреки опита на „добрата партия“ да го спре.

— Колко е сложно всичко! — ридаеше тя върху гърдите му малко преди да заспи. — Да можеше да заминем някъде далеч, само двамата! На някое спокойно място, извън времето…

Той се усмихна.

— Знам къде ще отидем. Там никой няма да ни досажда.

— Къде? — Очите й бяха пълни с надежда.

— Където живеят влюбените. Три метра над небето.

Но на другия ден тя се прибра у дома.

Записа се в университета, специалност „Икономика и търговия“. Следобед беше заета и все по-рядко се виждаха. Веднъж отидоха при Джовани, поседяха на бара, но се появиха някакви мутри, нахвърлиха се върху Степ, започнаха да го удрят — ту единият, ту другият. Баби се разкрещя. Накрая ония избягаха, а той остана да лежи на земята.

Помогна му да се изправи, кръвта му изцапа тениската й Fruit. По пътя към къщи й пробута някаква история отпреди много време, уж тогава още не я познавал… Тя му повярва — или може би й се искаше да му повярва.

Като я видя обляна в кръв, майка й щеше да припадне.

— Какво е станало? Боли ли те? Баби, кажи ми какво се е случило! Пак ли заради оня престъпник?

Тя се затвори в стаята си и остана дълго сама, изтегната на леглото. Вече знаеше, че не може да продължава така. Нещо трябваше да се промени.

Няколко дни по-късно се видяха отново. Степ беше с разцепена вежда, зашита с няколко шева.

— Това от какво ти е?

— Ами… прибирах се вкъщи и за да не събудя Паоло, не светнах лампата в коридора. Блъснах се в един ръб. Ако знаеш колко ме заболя… Ужас!

Истината разбра от Палина. Отишли в квартал Таленти, в „Чичото от Америка“. Всички били въоръжени с вериги, а Степ — най-отпред. Спретнали си огромно меле, същинска вендета. Чак във вестника пишело.

Извади няколко стари тетрадки и ги хвърли на мокета.

— Какво ще правим довечера? Да отидем да гледаме гонката! Хайде де, всички други отиват!

— Аз там няма да стъпя повече! Ами ако пак ме види оная, откачената? И освен това довечера сме на гости. Ако искаш, ела.

Степ се появи издокаран със синьо сако. През цялото време седя на дивана, насилваше се да изглежда весел, но не му се удаваше. Мразеше тези хора. Вместо сега да е в „Оранжерията“, да кара със сто и четирийсет километра в час и всички момичета да викат за него… Срещна погледа на Баби и й се усмихна виновно. Беше ядосана, сякаш четеше мислите му.

Протегна се да вземе най-горната книга. Помнеше всичко, сякаш се случваше в този момент. Домофонът звънеше неистово, прислужницата сновеше из хола, почти тичаше; вратата се отвори и там беше Палина — бледа, разстроена, ридаеща неудържимо. Кошмарна нощ.

Баби започна да събира книгите, нахвърляни по земята. Взе няколко и ги сложи на масата, но когато се наведе отново, видя… житен клас, избелял като отминалото време. Беше го сложила между страниците на тефтера си — спомен от първото бягство. Тогава вярваше, че в живота й никога няма да има друг.

Сухото стръкче се разпадна между пръстите й като неизпълнено обещание.

Степ погледна кафеварката на котлона и засили пламъка. Наблизо имаше пепел, а под нея — оцеляло парченце хартия. Любимите му рисунки от комиксите на Андреа Пациенца. Оригинали, откраднати от редакцията на новия вестник Zut. В онази нощ просто счупи прозореца с лакът и влезе, взе картинките с митичния Paz и хукна към вратата, но някой го сграбчи за рамото. „Стой!“ — Степ го блъсна, събори го и му заби един юмрук в носа, но получи ответен удар и — о, изненада! — оказа се, че е жена… Някоя си Алесандра. Работела там до късно, до колкото издържи. Е, тази вечер издържа по-малко от обикновено, но не по своя вина. Степ задигна и една рисунка, която трябваше да излезе през седмицата, а после изчезна доволен.

Скоро след това Андреа умря. Беше юни. Публикуваха негова снимка заедно с цялата редколегия, там беше и въпросната Алесандра. Явно са се снимали скоро след кражбата, защото тя носеше големи черни очила.