Огледа хартийката. Май беше от лицето на Дзанарди? Все тая. Изгори ги всичките онази вечер, след телефонното обаждане.

— Какво правиш? — разкрещя се брат му. — Да не си откачил?! Виж, че подпали отдушника! После кой ще го плаща това? Я се махай, тия простотии ще си ги правиш навън!

Тогава му причерня. Блъсна Паоло в стената и го хвана за гърлото, за малко да го удуши. Счупи му очилата. После се успокои и го пусна. Брат му излезе, без да каже и дума, а Степ се почувства още по-зле. Остана сам с пепелта и го болеше както никога досега. В ума му зазвуча една от песните на Батисти: Prendere a pugni un noto solo perché è stato un po’ scortese, sapendo ehe quel ehe brucia non son le offese21.

Кафето изригна със съскане, сякаш искаше да каже нещо. Степ си наля една чаша и я пресуши на екс. В устата му остана горчивият вкус на спомените.

Лято. Пътува към нея. Спира на магистралата, за да й се обади, купува си капучино и после отново яхва мотора, жаден за нейните нежни целувки, за сънената й прегръдка. Да почука на прозореца й, да чуе как шумолят чаршафите, как шляпат по пода босите й крачета. Да я види зад открехнатата щора, там, в полумрака на стаята. Да върви до нея и всички да го поздравяват. Да я държи за ръката.

Септември. Родителите й я изпращат в Лондон. Уговорили са се с майката на Палина, искат да ги откъснат от лошите им приятели. Този път беше лесно — бегом при един познат в полицията, заявка за нови паспорти и накрая Палина заминава не с Баби, а с Поло. Петнайсет незабравими дни. Клаудио и Рафаела са доволни, Поло и Палина обикалят лондонските пъбове, а Степ и Баби пътуват за гръцкия остров Астипалея — с мотора до Бриндизи и оттам с ферибота, изтегнати на палубата върху шарени спални чували. После — белите мелници, козите, скалите и малката вила на плажа… Риболовът рано сутрин, спането следобед, разходките през нощта.

Ами онзи път, когато Баби покани всичките му приятели на вечеря? Отначало се държаха добре, но по едно време си грабнаха чиниите и отидоха в хола. Кой кани гости във вторник, когато се играе за Купата?! Естествено, всичко свърши трагично. „Рома“ падна, феновете на „Лацио“ подивяха и се наложи Степ да изгони всички навън.

Веднъж й хрумна да го заведе на маскен бал. Облякоха се като Том и Джери, но неочаквано се появиха Поло и другите. Чиста случайност… или по-скоро Палина се е издала. Направиха се, че не го познават. Поздравиха Баби, този малък Джери със сини очи, но пренебрегнаха Том и се хихикаха всеки път щом го видеха сред тълпата. На другия ден Поло се приближи до него със загрижен вид:

— Копеле, имам кофти новини. Вчера бях на купон и знаеш ли кого срещнах там? Баби.

— И какво от това?

— Ами… беше се маскирала като мишка и имаше един котарак, който я сваляше… ама много мръснишки. Ако ти трябва помощ, само кажи…

Не успя да довърши, защото Степ се хвърли отгоре му, хвана го за косата, натисна главата му и започна да я масажира с коравия си юмрук.



Стана му мъчно. Тогава трябваше да отиде с него, но Баби пак настоя да го заведе на купон. Какво ли не е правил заради нея… Домофонът звънеше неистово, прислужницата сновеше из хола, почти тичаше. Вратата се отвори. Беше Палина, с тебеширенобяло лице, очите й — пълни със сълзи.

— Поло умря.

Отидоха в „Оранжерията“ — тримата заедно с новата Y10 на Баби. Пътуваха мълчаливо. Видяха мигащите светлини, омразните униформи и Поло, проснат на асфалта. Някой мереше нещо, няколко души го гледаха, но никой не можеше да премери и види онова, което си беше отишло. Степ се наведе мълчаливо, докосна лицето му — този жест, който никога не му е бил позволен — и прошепна през сълзи:

— Ще ми липсваш…

Само Бог знаеше колко е искрен.

Кафето свърши. Прииска му се Поло сега да е тук, да му подхвърли обичайния сандвич със сьомга. Откога не е ял такъв? Отдавна, може би оттогава. Странно, вече не му се ядеше. Вероятно защото ако искаше сандвич, можеше да го има.



Баби погледна подаръка за Палина. Беше опакован в розова хартия със златна панделка. Дълго го избира, похарчи много пари, но така и не се видяха, за да й го даде. След лицея двете тръгнаха по различни пътища. Тя — „Икономика и търговия“, Палина — Институт по дизайн. Много обичаше да рисува. В часовете все й изпращаше разни бележки с карикатури. „Познай коя е тая! — Баби надникваше в листчето, озърташе се и откриваше прототипа. — Оная с вирнатата брадичка, с щръкналите уши, дето само се хили.“

Но откакто Поло го няма, Палина сякаш не може да се примири. Веднъж се обади майка й и Баби веднага отиде у тях. Палина лежеше свита в леглото, повръщаше, беше изпила половин бутилка уиски и едно шише валериан. „Самоубийството на бедните“ — отбеляза Баби. Приятелката й се разсмя, после заплака в ръцете й. Майка й ги остави сами, не знаеше какво да направи.

— Хайде стига, недей така, всеки е минал през това, всеки е искал да сложи край, но… спомни си кроасаните в „Монди“, пицата в „Бафето“, сладоледите на Джовани…

Палина се усмихна, подсмърчайки.

— И аз… когато се разделих с Марко — продължаваше Баби, — отначало мислех, че ще умра, обаче помниш ли колко бързо ми мина… Ти ми помогна, водеше ме насам-натам… срещнах Степ… Вярно, сега искам да го убия, но поне съм добре, нали?

От този ден сякаш нещо завинаги се пропука. Започнаха да се чуват все по-рядко, пък и вече нямаше какво да си кажат. Може би защото подобна проява на слабост е последното, за което човек би желал да си спомня. Или защото винаги мислим, че нашата скръб е най-силна и никой не е в състояние да я разбере. Никой не може да обича така, както обичаме ние, никой не може да страда така, както страдаме ние. Вероятно Палина така и не й прости, че заведе Степ на оня купон. Ако го беше оставила да отиде на гонката, Поло нямаше да умре, нали Степ беше неговият ангел хранител…

Или може би имаше някаква друга причина, скрита и непонятна. „Трябва да й се обадя. На Коледа всички стават добри.“

— Баби! — провикна се Рафаела. — Ела за малко!

Тя изтича в другата стая.

— Я виж кой е тук! — усмихна се майка й.

До вратата стоеше Алфредо и Баби мъничко се изчерви. В това отношение не се беше променила.

— Много е топло у вас… — отбеляза той, опитвайки се да стопи ледовете.

— Аха…

Майка й ги остави сами.

— Искаш ли да отидем на площад „Дел Пополо“, да погледаме изложбата на Презепи22?

— Да, изчакай само да се облека.

Той й стисна ръката, тя го погледна съучастнически. Странно, от сто години живееха в този комплекс, а доскоро изобщо не се познаваха.

— Знаеш ли, напоследък бях много зает, готвех дипломна работа… и освен това скъсах с моята… приятелка.

— Така ли? И аз!

— И ти ли пишеш дипломна работа?

— Не, и аз скъсах с моя приятел.

Всъщност Степ не знаеше още, но тя беше взела решение.

Облече палтото си и тъкмо бяха на прага, когато звънна телефонът. Баби спря за миг. Едно иззвъняване, две. Рафаела вдигна слушалката.

— Да? — И понеже Баби я гледаше въпросително, поклати нежно глава: — За мен е… — Отвърна на вялата й целувка и на възпитаното „довиждане“ на Алфредо. Вратата се затвори. — Ало? Не, няма я Баби. Не знам кога ще се върне.



Степ затвори телефона. Дали наистина е излязла? Почувства се сам, вече лишен и от гордост.

По-късно вървеше пеша сред празничното оживление и гледаше щастливите двойки, отрупани с подаръци. Усмихна се. Трудно е да караш, когато тя те прегръща, когато иска да сменя скоростите, а не може, когато имаш само една ръка, за да въртиш волана и в същото време да я обичаш. Лъхна го аромат на печени кестени. Така копнееше да вдиша парфюма й… Припозна се в едно момиче и едва укроти ритъма на разочарованото си сърце.

Улица „Виня Стелути“; ден, изпълнен със смях. Степ я носеше на ръце като малко дете, целуваше я пред всички. Влязоха в „Еуклиде“, той я остави внимателно на една седалка пред бара и поръча на висок глас:

— Малка бира Peroni и торта с крем за моето момиче!

После излязоха навън, тя беше отново в ръцете му. Една млада двойка ги изгледа и момичето въздъхна замечтано. Видяха ги и родителите на Баби:

— Какво е станало? Да не си паднала от мотора? Удари ли се?

Някой го блъсна в навалицата. Степ дори не обърна внимание, че е красива млада жена. Накъдето и да погледнеше, виждаше само спомени.

Лято. Конкурсът за Мис Аржентина. Баби се яви ей така, на шега, а той побесня от коментара на някакъв чичко:

— Гледай какво сладко дупе!

Веднага скочи да го бие. Изхвърлиха го от дискотеката и в крайна сметка не можа да види как я награждават. Леле, беше се любил с Мис Аржентина! Толкова пъти… Нощем във вила „Глори“, под Кръста на загиналите във войните, на онази пейка сред храстите, в новата й кола… Веднъж дойдоха ченгета, провериха й документите, а Степ тихо подвикна след тях:

— Завиждате, а?

Помагаше й да прескочи оградата на зоопарка, прегръщаше я сред клетките със зверове — двамата бяха толкова свободни пред очите на тези затворници…

Казват, че когато човек умира, вижда най-важните моменти от живота си като на филмова лента. Степ се опита да отблъсне спомена, но в един миг разбра: нямаше смисъл, всичко това беше минало.

Реши да отиде у Скело, цялата тайфа беше там, нали празнуваха Коледа. Когато вратата се отвори, изпита някакво странно познато усещане.

— Ей, Степ! Мамка му, не съм те виждал от сто години! Влизай, играем на кончета. Знаеш ли как се играе?

— Предпочитам да гледам. Има ли бира?

Сицилианеца му подаде една, вече отворена.

Телевизорът беше включен. Отнякъде се чуваше музика.

Всичките му приятели се бяха постарали да изглеждат добре: широки сини сака, тесни дънки… Това беше представата им за елегантност. Тук-там — по някой костюм или джинси от кадифе.



На погребението на Поло бяха сериозни, с тесни ризи и мрачни лица. Изслушаха проповедта на свещеника, излязоха тихо. В дъното плачеха момичетата, избягали от училище. Бяха все приятелки на Палина. В онзи ден всички страдаха истински, скрити зад слънчеви очила Balorama, Ray-Ban или Persol. Гледаха тъжно надписа „Чао, Поло!“, изваян от розови хризантеми. Подпис: „Твоите приятели.“

Господи, колко му липсваше! Очите му се наляха със сълзи.

Срещна нечия бегла усмивка. Беше Мада, седеше в ъгъла и прегръщаше някакво момче. Усмихна й се и извърна глава.

Къщата на Скело. Решетката, която разделяше хола на две половини. Веднъж по телевизията щяха да дават „Ловеца“ и всички отидоха да го гледат у Скело. Поло не забеляза, че зад решетката седи майка му. Запя Cavatina, после спря по средата, „Само един удар!“ — каза и избълва чудовищна оригня.

Жената се надигна ужасена от креслото:

— Боже, синът ми дружи с животни!

Вместо да се извини, Поло се търкулна на земята и загрухтя. Тогава Хук започна да лае, някой изцвили, а Скело се хвана с две ръце за решетката и се покатери нагоре като маймуна. Настана луда бъркотия и майка му избяга от хола.

Степ надигна бирата. Поло много му липсваше.

Една вечер се направиха на служители в спортния център, уж паркираха автомобилите на клиентите. Задигнаха едно Maserati с телефон и обикаляха с него цялата нощ, като позвъниха на всички, за които се сетиха. Обаждаха се чак в Америка, крещяха мръсотии…

Ами кучето на Джачи? Тръгнаха да й го връщат и по пътя Поло не спря да протестира.

— Да му се не види, така се привързах към Арнолд… Това псе е голяма работа! Защо ще го даваме на дъртата вещица? Ако можеше да избира, Арнолд щеше да си остане при мен. Мамка му, той никога не се е забавлявал така! Оставям го да се чука всеки ден, да спи в леглото ми, да яде каквото си иска… Какво повече му трябва на едно куче?

— Да, ама не можа да го научиш да носи пръчка!