— Дай ми още една седмица и ще го науча!

Степ се засмя и натисна звънеца на домофона.

Оставиха Пепито вързан за вратата и се скриха зад една кола. Видяха как Джачи излиза, вижда кучето и разплакана го прегръща.

— Мамка му, по зле е от Мерола! — отбеляза Поло.

И после стана чудо. Учителката захвърли връвчицата, Пепито скочи, затича се като луд и я донесе обратно, доволен от себе си. Поло не издържа и се развика:

— Успя! Успя! Мамка му, знаех си!

Джачи го видя и хукна към него, а Степ го натовари на мотоциклета и отпраши с пълна скорост.

Денем, нощем, без светлини — чувстваха се безсмъртни. Като в онова яко меле във „Витрините“… Всички бяха пияни. Дойде полиция и се разбягаха, яхнаха моторите и караха до изтощение. Спряха, Поло му се ухили и Степ се смути, нещо не беше наред.

— Мамка му, Поло! Липсва ти един зъб!

Той се наведе над страничното огледало.

— Ей, вярно бе!

Върнаха се във „Витрините“, но вече беше затворено. Висяха пред входа до сутринта, Поло непрестанно провираше езика си в новата дупка и се опитваше да подсвирне през нея. Накрая пристигна собственикът Бандини и се захванаха да търсят зъба сред парчета от счупени чинии и чаши. Откриха го до един фас от Camel light.

— Ето го! — Поло го вдигна като грижовен баща, който помага на детето си да се изправи; почисти го от пръстта, после тъжно го положи в една кибритена кутийка и я разклати до ухото си. Качи се на мотора и нареди: — Закарай ме в болницата, искам да ми го сложат веднага.

— Не може, пич! Трябва да отидеш на зъболекар!

— В „Бърза помощ“ ще ми го монтират за две минути! Отиваме или не?

— Както искаш. — Степ потегли бързо, като виеше колкото му глас държи.

— Какво си се разкрещял? — сръга го Поло.

— Ами нали карам линейка!

В клиниката чакаха няколко ранобудни нещастници, един надрусан мароканец и обичайният хипохондрик. Дойде ред на Поло и той обясни какво иска. Санитари, лекари, прости фелдшери с бели чехли — всички започнаха да се смеят с дъх на кафе и цигари МБ.

— Ей, Марио, я донеси малко лепило!

Поло стовари тежкия си юмрук в муцуната на веселяка с надеждата да му избие някой зъб. Успя.

— Хайде сега да те видя как ще се смееш!

Избягаха с безценната кибритена кутийка и с още един хубав спомен.



— Как си?

Мада. Усмивката й надничаше иззад ръба на чаша, пълна с пенливо шампанско. Кипналата й коса. Кипналият й поглед.

— Искаш ли да си пийнеш?

Степ се усмихна и красноречиво надигна бирата си.

— Аха. — Мада беше разочарована, но се опита да го прикрие. — Къде ще вечеряш?

— Още не съм решил.

— Защо не останеш? Хайде, ще празнуваме всички заедно, като едно време…

Погледна я. Колко нощи, колко страст… Градината пред дома й, горещото й тяло, песните на Рамацоти, онзи предизвикателен поглед — същият като сега. Новият й приятел го наблюдаваше тежко-тежко, чудеше се дали е време да се намеси.

Представи си Баби някъде в същия град, на друг купон, с друг човек. Как е възможно? Та тя заема цялото му сърце! Прокара пръсти през косата на Мада и поклати глава.

— Жалко. — Тя се върна обратно при оня.

Като се обърна, Степ го нямаше вече.



Навън беше студено и той си вдигна яката. Възседна хондата и неусетно се озова пред комплекса на Баби. Постоя там, погледа минувачите, натоварени с обемисти пакети. Някои се спираха пред витрините. Портиерът надникна от будката си, видя го, помаха му и се прибра на топло. „Дали знае? Има си хас, портиерите знаят всичко. Сигурно вече ги е видял. Сигурно е видял и това, което аз разбрах само по телефона.“

— Ало?

— Здравей. — Помълча за миг, чудеше се какво й да каже. Остави сърцето си да се понесе необуздано, а после изтърси:

— Как си?

Изгуби се в безсмислените й думи, пълни с градски клюки и остарели новини. Защо се обади? Слушаше неспирното й бърборене и продължаваше да си задава този въпрос. Защо се обади? Тогава изведнъж разбра.

— Степ… Аз вече ходя с друго момче.

Думите й го поразиха по-жестоко от хиляда юмрука и той с усилие потърси гласа си, извади го от дъното на душата си, принуди го да излезе и се помъчи да го контролира.

— Пожелавам ти щастие, Баби.

И нищо друго. Мълчание.

Не, не е възможно. Това е кошмарен сън. „Искам да се върна във времето и да спра в равновесие, без да живея повече. Вълшебно, ужасяващо равновесие.“ Потъна в неясни идеи без форма, бегло познати лица на всевъзможни любовници се смесваха помежду си, разменяха си устните, носовете, очите. Представи си я в ръцете на другия, видя я да се усмихва. Каква е била първата им целувка? Ето, Баби излиза от входа още по-хубава от преди, качва се в една със сигурност скъпа кола, поздравява някого, двамата си говорят, вдишват парфюмите си, споделят общите си фантазии. Вечеря, пълна с погледи и внимание. Усмивки, изтънчени жестове. Разходка някъде из града, далеч от старите спомени. Тя отмята косата си, както винаги прави. Устните им се доближават… „Защо Бог допусна това? Защо не я спря? Защо в онзи миг не й показа нещо от мен, нещо хубаво, което да предотврати тази целувка?“

Степ потръпна, заряза мотора и тръгна пеша. Вмъкна се в един магазин, купи нещо и на излизане му се стори, че ей сега ще умре: пред него мина бързо една Thema, а иззад стъклото го гледаше Баби. Очите им се срещнаха и в един миг си казаха всичко, почувстваха се отново заедно. После колата изчезна в комплекса, а той остана сам и вече не разбираше какво точно изпитва. Кой беше този до нея, мамка му? Откъде изникна в живота й?

Примирен, Степ възседна мотора си. Ще го чака. Спомни си всичко, което тя му повтаряше:

— Мразя насилието! Ако продължаваш така, ще се разделим!

— Няма вече. Обещавам.

Един път в „Класико“ някакъв й досаждаше, попита другите как се казва и я повика от масата:

— Ей, Баби! Ела да седнеш при нас!

„Нещастник, прави се на отворен.“ — Само че на Степ дори не му мигна окото. Остана кротко до нея, допи си бирата, без да говори. Тогава Баби прошепна:

— Обичам те. Да отидем у нас.

Родителите й се бяха прибрали, така че двамата спряха пред входа.

— Ето така ми харесваш — похвали го тя. — Не се скара с оня кретен. Променил си се, вече си друг човек.

Той се усмихна, изпрати я до вратата, изчака я да заключи, а после се втурна надолу по стълбите, скочи върху своята хонда и се понесе обратно към „Класико“. Идиотът въобще не разбра откъде му дойде първият удар. Озова се навън, до чешмата, със счупен нос. Разхлипа се, явно му мина меракът да кани чужди момичета. Тогава Степ се прибра и заспа спокойно. Не искаше да е друг човек, но това Баби нямаше как да го разбере.

Е, сега ситуацията е друга, вече не са заедно и няма нужда да се преструва. Свободен е да бъде себе си. Оная Thema се появи отново, Степ включи двигателя и подкара след нея на първа. „Ще спре на стопа, няма къде да иде.“ Под улица „Ячини“ имаше интензивно движение и се беше струпала дълга колона. „Ето, спря.“ Степ се усмихна, залепи се за задната броня и понечи да слезе. Но точно в този момент проумя: какъв е смисълът да му смачка фасона, да го нарита, да му смели колата, да му разбие прозорците и да напъха главата му в тях? Щяха ли да се върнат онези щастливи дни? Стори му се, че чува гласа й:

— Знаех си, никога няма да се промениш…

Задмина колата, без дори да я погледне, и продължи спокойно напред в този празничен ден. Без любопитство, без гняв. „Видя ли, Баби, не е вярно това, което си мислиш. Промених се. Нали на Коледа всички стават добри.“

54.

Влезе вкъщи и спря насред хола. Иззад вратата се чуваше шум, някой пееше весело. Степ надникна в кухнята и видя Паоло до печката.

— Е, слава Богу! Вече си мислех, че няма да се прибереш! Готов ли си за вечеря?

— Ти какво правиш вкъщи, не трябваше ли да си у Мануела?

— Отложи се. Предпочетох да остана с теб. — Той сложи на масата огромна салата с ругета, грана и някакви светли гъби.

— Et voilà! Френска кухня!

Беше препасан с най-обикновена престилка. Оная с цветенцата висеше окачена до мивката.

— Не, сериозно, защо не си с Мануела?

— Не питай, лоша работа. Дай да говорим за друго.

— Ясно.

— Само гледай да не изядеш салатата, чу ли? Защо не наредиш масата оттатък… Покривката е там, долу.

Степ отвори чекмеджето и взе първата, която му попадна.

— Не, червената! По-чиста е, пък и нали е Коледа все пак. А… обадиха се мама и татко, искаха да те поздравят. Защо не им звъннеш?

— Опитах, беше заето. — Той се отправи към хола.

— Ами опитай пак.

Мълчание.

— Е, добре. Както искаш.

Седяха един срещу друг, малка елха блестеше на близката масичка, телевизорът беше включен без звук, по радиото неспирно вървяха коледни песни.

— Леле, Паоло, пастата е страхотна!

— Трябва й още сол.

— Според мен така е добре.

Баби също на всичко добавяше сол, понякога даже, без да опита.

— Не бързай, може да е солено! — й казваше той.

— Ти не разбираш. Просто обичам да соля!

Наистина не разбираше. Защо стана така? Как можа да отиде при друг? Представи си ги прегърнати. „Той едва ли ще я обича. Едва ли ще се забавлява с милите й капризи. Едва ли ще хареса малките й ръце, изгризаните й нокти, дебеличките й крака, скритата бенка… всъщност не чак толкова скрита. Може би ще я види, това да. Но никога няма да я заобича, поне не толкова.“

Паоло го погледна угрижено:

— Отвратителна е, нали? Ако не ти е вкусна, остави я. Второто е страхотно.

— Напротив, пастата е много хубава, честно.

— Какво има тогава?

— Не питай, лоша работа.

— По-лоша от моята?

Степ кимна. Усмихнаха се. Братски поглед в прекия смисъл на думата, за пръв път от толкова време насам.

Дълъг, решителен звън разцепи въздуха, носейки им радост и надежда. Степ изтича да отвори вратата.

— О… Здрасти, Палина. — Опита се да прикрие разочарованието си. — Ще влезеш ли?

— Не, минавам само набързо, да ти пожелая Весела Коледа. Виж какво ти нося. — Подаде му малко пакетче.

— Сега ли да го отворя?

Тя кимна. Степ го повъртя в ръцете си, докато намери правилната страна, и разгъна бързо хартията.

Беше дървена рамка, а в нея — най-хубавият подарък, който би могъл да си пожелае: той и Поло върху мотора, прегърнати. Сърцето му се сви.

— Страхотна си, благодаря ти.

— Ох, Степ, така ми липсва…

Едва тогава видя с какво е облечена. Стотици пъти беше виждал това дънково яке, стотици пъти го беше удрял по рамото — силно, приятелски.

— Може ли да те помоля за нещо?

— Каквото поискаш.

— Прегърни ме!

Той се приближи плахо до нея, разтвори ръце и я прегърна.

— По-силно! Както правеше той! Знаеш ли какво ми казваше… „Така ще останеш завинаги с мен!“ — Палина отпусна глава на рамото му и заплака. — Помня го толкова ясно, че ми иде да умра. Той те обожаваше. Казваше, че само ти го разбираш, че вие двамата сте еднакви.

Степ вдигна очи, вратата му се видя някак размазана.

— Не е вярно, Палина. Той беше много по-добър от мен.

— Така си е. — Тя подсмръкна и се отдръпна. — Аз… ще си ходя.