— Интересен талант, акнаша. Искаш ли да се оттеглим някъде насаме и да ми покажеш още?

Тя му се усмихна.

— О, да.

Помаха, за да улови вниманието на Куин и кимна към посока на вратата.

— Ще отидем да си починем малко — каза тя, като знаеше, че не е успяла да заблуди сестра си.

Вероятно не бе заблудила никого. Намираше се в стая, пълна с шейпшифтъри, почти сигурно беше, че те можеха да надушат надигналото се в нея желание. Мисълта я накара да се изчерви, но не я спря.

Куин кимна и отмести поглед. Не беше казала на Райли нищо за Аларик. Едва я бе погледнала, а в очите й се четеше болка отвъд всякакви граници и й беше заявила, че няма нищо за разказване.

Споменът я спря.

— Конлан, може би трябва…

Той мигновено разбра; тя можеше да го почувства в него.

— Да, можем да останем, ако искаш. Но дали Куин наистина иска да сме тук?

Райли се взря отново в сестра си. Куин седеше почти глава до глава с Джак, докато и двамата се бяха задълбочили в скиците на Праймъс за пореден път.

Джак беше още един проблем. Райли беше видяла как странно дивите му очи проследяваха Куин, където и да отидеше тя. Беше съвсем очевидно, че шейпшифтъра — тигър има дълбоки чувства към сестра й. Но Райли не мислеше, че са любовници. А Аларик?

— Тя е зряла жена, любима. Не можеш да решиш проблемите й вместо нея — промърмори Конлан в ухото й.

— Това не означава, че няма да опитам — отвърна тя печално.

— Ела с мен сега. Позволи ми да те поддържа в прегръдките си поне за малко, докато настъпи утрото.

Райли въздъхна и кимна.

— Да. Куин ми показа стаята, в която можем да поспим. Тясна е, но…

Конлан взе лицето й в дланите си и потърси очите й.

— Където си ти, за мен е раят на земята.

Дъхът й заседна в гърлото. В кой сеят можеше да се сметне за честен фактът, че най-накрая бе намерила другата половина на душата си и едва ли някой от двама им щеше да оцелее до следващия ден?

— Но имаме тази нощ — прошепна тя. — Нека я направим незабравима.

След което го изведе от стаята.

* * *

Барабас прекърши врата на атланта пред себе си и наблюдаваше как мъртвият воин се свлича на пода. След това отметна глава назад и нададе гневен вой, който отекна в каменните стени на стаята.

Дракос стоеше възможно по-далеч от клането, тъй като вероятно се страхуваше, че ще бъде следващият. Като се имаше предвид настроението, в което се намираше Барабас, със сигурност беше възможно.

— Как може тези жалки торби кокали да успяват да се противопоставят на силите ми за контрол върху ума? — просъска той и изрита едно от телата толкова силно, че чу как ребрата се чупят подобно на трески.

Щеше да бъде много по-удовлетворяващо, ако мъжът беше все още жив. Барабас наистина се наслаждаваше, когато те пищяха.

— Но те наистина викаха, преди да умрат, нали, Дракос?

Мина покрай пепелта, останала от тримата вампира от кървавото му потомство.

Взе си бележка. Посейдон не одобряваше, когато вампирите слагаха ръце върху скъпоценните му играчки. Въпреки това те умряха ефектно. Водопад от пламтяща смърт. Барабас трябваше да признае, че Богът на моретата имаше стил. Не можеше да не се възхити на подобни креативни методи за убийство и унищожение. Неговите вампири също бяха умрели в писъци.

Водачът на атлантите, Райзън, висеше от стената в окови, разкървавен и полужив. Но този не бе изпищял нито веднъж. Нито дори когато Барабас отсече ръката му с меч.

Не можеше да не се възхити и на подобен кураж. Освен когато той възпрепятстваше плановете му. В такъв случай трябваше да го измъчва безмилостно до смърт.

— Райзън смята, че останалите ще дойдат за Тризъбеца. Принцът и жрецът — изрече замислено, докато внимателно прокарваше ботуша си по едно от мъртвите тела, за да почисти кръвта от него. Загледа се как ризата на трупа се оцвети в червеникаво черно, след което преднамерено стъпи върху лицето му, докато го прекрачваше.

— Те не биха се осмелили да се изправят срещу теб, милорд — отговори Дракос. Той дори изглеждаше възмутен от негово име. Добро попадение, наистина, независимо дали бе искрено, или не.

— Принц и жрец — повтори Барабас. — Тези атланти не са ли чували за отделянето на църквата от държавата?

Засмя се и забеляза как Райзън потрепна, докато повдигаше ръката си с отрязана длан към гърдите си.

— Може би ще трябва да ви запознаем с новия и подобрен Законопроект за правата, когато завладеем вашите скъпоценни Седем Острова, как мислиш?

Райзън повдигна глава и се взря в Барабас.

— Конлан ще те унищожи, а Аларик може да канализира много повече сила, отколкото някога си мечтал, кръвопиецо — воинът се закашля и изплю храчка кръв.

След това атлантът се усмихна, докато кръвта се стичаше по брадичката му.

— А аз ще танцувам върху гроба ти в солените дълбини.

Барабас изръмжа в гневен изблик и светлините в стаята затрептяха.

— Няма да доживееш, за да ме видиш мъртъв, червей.

Но преди да успее да откъсне главата на воина от тялото му, Дракос се оказа пред атланта и юмрукът му се заби в лицето на мъжа. Главата на Райзън отскочи назад и се удари в стената, след което той припадна, в безсъзнание или може би мъртъв.

Дракос се поклони.

— Може би ще се окаже полезен по-късно, милорд. След като бъде достатъчно умело склонен, той може да се превърне в ключа, чрез който да научим повече за Тризъбеца.

Барабас присви очи и отново му се прииска да можеше да прочете мислите на своя генерал.

— Нима показваш добра стратегия или открито неподчинение, Дракос? Как така винаги се оказва, че балансираш на ръба между двете?

— Нима искате слабо звено за втори главнокомандващ?

Барабас изчака няколко минути, преди да отговори, оставяйки Дракос в напрежение.

— Не. Но не приемай това като позволение да не ми се подчиняваш. Генерал Дракос.

Мъжът се поклони отново.

— Да доведа ли последния? Този, когото наричат Мика.

— О, да. Все още имаме няколко часа преди зазоряване. Нека видим дали ще накараме този да пропее за нас — Барабас тръгна обратно сред телата на мъртвите, наслаждавайки се на пукащия звук на костите, когато смачкваше нечии крайници.

— Наистина обожавам звука на тази музика.

Глава 36

Конлан успя да направи почти цели две крачки във вътрешността на сумрачната стая, докато следваше Райли, преди да загуби контрол. Затвори вратата с трясък зад себе си и я издърпа обратно към тялото си, почти смазвайки я в прегръдките си.

— Не мога да го направя, Райли. Не мога да се впусна в тази битка утре, когато те грози и най-малка опасност. Моля те, не искай това от мен.

Тя се завъртя в ръцете му и обви своите около врата му.

— Не мисля, че зависи от нас. Имам чувството, че сме върху някакъв вид дъска за игра и Посейдон определя всички правила. Когато постави белега на гърба ми, той пусна моята фигурка в играта.

Конлан се засмя, а смехът иззвъня в ушите му горчив и принуден.

— Това е така, защото ние сме точно това за него. Пионки в някакъв откачен шахматен двубой.

Райли докосна лицето му и проследи извивката на устните му с пръст.

— Нима историята не ни е научила, че ние сме само пионки за всички тях? За моя Бог, за твоите богове, за който и да е бог? Играем възможно най-добре и накрая умираме. Край на играта. И единственото, което ни остава да покажем, е колко добре сме изиграли картите си.

Тя се усмихна.

— Мисля, че разтеглих метафората напълно извън смисъла. Но разбра какво имам предвид.

Конлан затвори очи. Съсредоточи се върху усещането за дъха й върху кожата му. Топлината забушува из цялото му тяло при нейното докосване.

— Не ме е грижа за никакви игри или богове. Не и тази вечер. Всичко, което искам, е да те държа в прегръдките си и да запечатам този момент в паметта си за вечни времена — каза той твърдо, затягайки ръцете си около нея.

— Да — отвърна тя. Простичко и директно. Просто да. После повдигна лице, за да го целуне и светът му се възпламени.

Той я повдигна, а краката й се вдигнаха и увиха около кръста му. Конлан възкликна при свирепото удоволствие, което го връхлетя от докосването й. Тялото му се напрегна, мускулите му се стегнаха и той я понесе на крака, докато гърба й не се притисна в стената.

Райли изстена до устните му и зарови пръсти в косата му, придърпвайки главата му към себе си, потапяйки се в целувката му. Той отмести ръцете си, докато не почувства заобленото й дупе в дланите си, при което я стисна леко, помилва я и я придърпа напред, така че полата й се вдигна нагоре по бедрата й и помежду им не остана нищо друго, освен панталоните му и тънката коприна на бельото й.

Но и това беше прекалено много. Конлан я подпря на единия си хълбок и отмести ръце, за да разкъса дантелата на две и да издърпа парчетата от нея. След това притисна крака си нагоре така, че твърдостта му се отърка в нейната влажност.

Тя изстена и се изви към него, а пръстите й се заровиха в раменете му.

— Да, докосни ме. Вземи ме, Конлан. Нуждая се от теб.

Той се наведе, за да зарови лице в шията й, имаше нужда да извика своя триумф, но в същото време искаше да заглуши звука от всички, които се бяха събрали наблизо. С нямо ръмжене Конлан ухапа врата й там, където се сливаше с рамото, след което помилва мястото с езика си, за да успокои миниатюрната резка.

Тя простена отново и се наведе към Конлан, дърпайки като обезумяла ризата му, в опити да докосне с ръце кожата му. Той измъкна ризата от панталоните си с една ръка, разкопча колана си и свали ципа за секунди. Преди да успее да направи, каквото и да било друго, Райли сложи ръце на раменете му и се подпря на тях, за да се повдигне още малко.

След това, като го гледаше в очите през цялото време, тя се намести и плъзна надолу по ерекцията му, обгръщайки я с топлината и влажността си. Конлан не успя да се сдържи и извика името й. Сграбчи отново възхитителното й дупе и го стисна. Повдигна я, забивайки се в нея отново и отново, докато наблюдаваше как насладата блести в очите й, докато накрая тя не ги затвори. Тогава той спря. Тя изскимтя и премигна към него.

— Защо спря?

Бавно, инч по инч, той я плъзна отново надолу по мъжествеността си, наблюдавайки лицето й.

— Защото имам нужда да те гледам, докато те взимам. Нуждая се да се взирам в очите ти и да прозра в душата ти, моя Райли, mi amara акнаша. Имам нужда да зная, че си моя, сега и завинаги.

Отдръпна се от нея, после отново навлезе до самата основа, очарован от звука, с който тя си поемаше рязко дъх.

— Искам да ме вземеш и да знаеш, че аз също съм твой.

Тя се повдигна, а мускулите на женствеността й се стегнаха около пениса му, дори докато се отдръпваше от него. Измъчваше го преднамерено.

— Сега и завинаги, Конлан. Без значение какво имат боговете наум за нас, никога няма да има друг за мен. Ти си единственият. Моето заживели дълго и щастливо. Моята любов. Моята душа.

С тези думи Райли се плъзна надолу към него и продължи, докато не я изпълни докрай. Пое го целия. Тогава спря, обгръщайки го, пулсирайки около него, а твърдостта му се бе настанила изцяло в топлината й. Както сърцето му се бе настанило в нейното.

Едновременно и двамата отхвърлиха и последните бариери между двете си души.

Светлина и цветове избухнаха около него, около нея, около двама им. Стояха треперещи сред вихрушка от небесносиньо, синьо-зелено и сребристо зелено. Музиката от тази палитра заехтя вътре в тях, около им, пронизвайки ги. Фонтан от нужда, копнеж и абсолютна пълнота се сипеше около тях и в тях, докато накрая Конлан не можеше да определи къде свършва той и започва тя.