Светът се разтресе, сякаш се пробуждаше, и звезди избухнаха в огнени стихии от блясък. Душата на Райли се отвори за неговата и той предяви претенциите си към нея и я обяви за своя. Тя направи същото с неговата душа. И тогава огънят, яростта и интензивната сила на природните стихии се устреми в него, а после и в нея, и Конлан разполагаше само с микросекунда време, за да се зачуди колко много страст може да експлодира, без да създаде нов живот, преди Райли да закрещи в мислите му и вселената около тях да избухне в милиони звезди.

Той се свлече на колене, като все още я държеше в прегръдките си, прекалено слаб, за да стои прав. Тя се бореше да си поеме дъх, дишайки в унисон с него.

Когато Райли най-накрая повдигна глава, лицето й беше прекалено хубаво, за да може зрението му да го понесе.

— Какво се случи? Да не би светът да свърши? — прошепна тя.

— Това, мисля, беше сливането на душите ни — отговори той, едва способен да оформи думите. — Според легендата, колкото повече време минава, процесът става по-интензивен.

Тя премигна.

— Никога няма да оцелеем след това.

Мина доста време, преди младият мъж да успее да сподави смеха си достатъчно дълго, за да си поеме дъх и да я занесе до койката в ъгъла. Там той я държа в прегръдките си през часовете до зазоряване и я наблюдава, докато спи, като благодареше на боговете за дара на нейната любов. Заклевайки се в живота си, че ще я защитава.

Чуй ме, Посейдон, кълна се във всичко, което съм или ще бъда. Тази жена е моя.

В стаята проблесна светлина, като светкавица от енергия, която просветна пред погледа му. Може би това бе отговорът на Посейдон. Само ако Конлан знаеше какво, в името на деветте кръга на ада, значеше.

* * *

Няколко прекалено кратки часа по-късно Райли стоеше в ъгъла на бойната зала на Куин и въртеше в ръцете си чаша кафе. Не можеше да спре да наблюдава Конлан. Нейният свиреп воин невероятно лесно бе поел контрол над планирането и доминираше в стаята. Дори в помещение, пълно с алфа-мъжкари, той винаги беше този, който се налагаше. За мъж, който не вярваше, че притежава нужните качества, за да управлява, имаше излъчването на крал, отпечатано върху всяка остра извивка на лицето му.

И той искаше тя да бъде неговата кралица.

Мисълта беше прекалено невероятна, за да я побере в ума си, особено сега. В навечерието на масово нападение срещу вампирското свърталище. Щеше да мисли за това по-късно. Започваше да става много добра в отричането.

Джак сочеше нещо върху картата.

— Стените са от бетон, не е като да можем да минем през тях просто така. Ако свръзката на Куин не ни вкара, сме прецакани.

Куин, която изглеждаше така, сякаш един повей на вятъра би я повалил, само кимна с мрачно изражение.

— Ще бъде там. Да не мислиш, че не съм проверила информацията, която ми предоставяше при други по-дребни проблеми, преди да му се доверя за нещо такова? Той вярва, че методите на Барабас са грешни и че неживите трябва да се върнат към старите си привички.

— Да нападат хора в сенките? — попита Вен с безизразен глас.

— Не, да съществуват съвместно с човечеството, без да се опитват да ни завладеят — отговори Куин.

— От векове насам той се храни само с животинска кръв, с изключение на редките случаи, когато някой доброволно му дава да пие.

— Така твърди той — отбеляза Конлан. — Няма значение. Принудени сме да продължим на базата на тази информация. Нека боговете се смилят над него, ако ни е предал.

Леденостуден вятър, който изглежда беше визитната картичка на Аларик, се завъртя в стаята и се вля в неговата тъмна фигура близо до Конлан.

— Няма богове, които да се отзоват на повика на подобен паразит, освен Анубиса. И наистина ми се иска тя да му се притече на помощ, за да мога да сложа край и на нейното съществуване.

— О, напълно подкрепям — изръмжа Вен.


Гласът на Конлан беше спокоен и напълно лишен от емоция.

— Ако Анубиса се появи, тя е моя. Считайте това за първия ми кралски указ.

Вен кимна бавно, но Райли забеляза, че Аларик не даде никакъв признак на съгласие. Само се взираше в Куин с вид на хищник, който изучава плячката си.

Или на осъден на смърт мъж, който наблюдава екзекутора си.

Не можеше да определи точно кое от двете.

Бастиян наруши тишината.

— Аз не съм придирчив. Кръвопийците ще умрат, дори и да трябва да ги убивам един по един.

— Нали знаете, че човешката полиция и военни също ще охраняват Праймуса. Сградата е официално седалище на конгреса — обади се Джъстис от тъмния ъгъл на стаята. Райли дори не знаеше, че стои там. Внезапно я осени прозрението, че той прекарва повечето време от живота си в сенчести ъгли.

Още нещо, за което да размисли по-късно.

— Точно заради това Даниъл ще ни вкара през подземната галерия — отговори Куин, като избягваше да поглежда към Аларик. — Макар че може да ни се наложи да се бием с някои от кървавите потомци на Барабас, за да се доберем до него. Даниъл ни предупреди по този въпрос.

— Към Праймъс тогава. Ще си върнем Тризъбеца и ще дадем урок на вампирите да не се замесват с човечеството и Воините на Посейдон — заяви Конлан и гласът му отекна в стаята. — Урок, който закъсня с повече от хиляда години.

— Амин — отвърна пламенно Райли. След това остави чашата си и докосна с ръка сребърния кръст, закачен на врата й. — И нека Бог бди над нас.

После се сети за белега на гърба си.

— Всички богове.

Глава 37

— Отключено е. Точно, както беше обещал — прошепна Куин, докато отваряше вратата, скрита зад етажерка с почистващи препарати в килера на чистачите в сутерена на занемарена офис сграда. Конлан кимна и направи жест към Вен, че двамата ще влязат първи в тъмния коридор.

Зад него Джак нададе нисък рев на недоволство.

— Не мисля така. Няма да поставя хората си в опасност, няма да поставя Куин в опасност, освен ако не съм на първия ред на представлението, момчета.

Конлан направи пауза и после кимна.

— Тогава се присъедини към нас, тигре. Но тази мисия е под мое командване, като се има предвид, че бъдещето на моето кралство зависи от нея. Ако не можеш да се примириш с това, оставаш тук.

Очите на шейпшифтъра заблестяха със свиреп златист цвят.

— И кой ще ме спре?

Аларик размаха длан, почти равнодушно.

— Това ще да съм аз.

Жрецът се приближи и застана пред шейпшифтъра, който беше замръзнал на мястото си, неспособен дори да говори.

— Даже в навечерието на пълнолуние силите ми надхвърлят твоите. Ще ме предизвикваш ли, или ще ни съдействаш? — гласът му бе отегчен, сякаш огромният шейпшифтър — тигър не беше от никакво значение.

Вероятно Джак беше дал някакъв вид сигнал, защото Аларик изрече една-единствена дума и го освободи. Джак разкърши рамена и не изглеждаше никак доволен. Но се съгласи.

— Добре, ще дойда под твое командване, Конлан. Дотогава, докато това, което правиш, не застрашава Куин, аз съм твоят човек. Поне за тази мисия.

Конлан оголи зъби в гримаса.

— Ако мислиш, че ще позволя Райли или сестра й да пострадат, сериозно ме подценяваш — изръмжа. — И обикновено никой, който ме подценява, не остава жив достатъчно дълго, за да съжали за това.

— Ако сме приключили с надпреварата по вбесяване, да тръгваме — обади се Куин, пресегна се към Райли с едната си ръка и извади от джоба си доста смъртоносно на вид оръжие с другата. — Имаме хора, с които да се запознаваме, вампири за взривяване и така нататък, и така нататък.

Конлан спря и пристъпи близо до Райли.

— Ще вървиш зад нас, чуваш ли? Ще насочваш това оръжие към всичко неживо, което мърда, и ще стоиш далеч от опасност. Обещай ми.

— Но…

— Обещай ми или ще прекратя всичко още сега и ще заминем да живеем във ферма в Айова или нещо такова. Майната й на Атлантида.

Тя успя да се усмихне колебливо.

— Алергична съм към кравешки изпражнения. Обещавам.

Той кимна и направи първата си стъпка във вътрешността на коридора. Първата стъпка, която поведе Райли към опасността. Най-трудната, която някога бе правил.

Както беше предрекла Куин, трима вампири охраняваха коридора на около половината от пътя. Конлан канализира вода и изстреля хоризонтална стена от лед към тях, обезглавявайки ги, преди да са успели да дадат сигнал за тревога.

Джак изсвири тихо.

— Готин трик, принце. Радвам се, че сме от един отбор. Това ще бъде като разходка.

— Ще има много повече от трима вампира, тигре. Не бъди толкова самоуверен — Конлан продължи надолу по тъмния коридор в търсене на някакъв лъч светлина, който да покаже къде има изход навън. След около още сто ярда напред в тунела, се натъкнаха на по-тежко охранявана галерия.

Този път Аларик призова електрическия заряд на мълния и изстреля стрели от чиста енергия към вампирите, изпепелявайки петима от шест. Кинжалът на Вен се заби в сърцето на последния и той припадна.

— Свещена вода по остриетата. Върши работа всеки проклет път — отбеляза Вен със задоволство. Взе обратно кинжала и го почисти с парче плат, което измъкна от джоба си, после захвърли парцала на земята. — По някаква причина нямам нищо против да хвърлям боклуци в задния двор на вампирите.

Конлан вдигна длан в знак за мълчание.

— Мисля, че може би всъщност това е предният двор на вампирите, ако съдим по писъците.

Той изчака, докато всички се напрегнаха, за да чуят това, което атлантският му слух вече беше уловил. Някой беше измъчван. А някой друг работеше дяволски усърдно върху мъчението.

* * *

Инстинктите, които му служеха вече повече от три хиляди години, подсказваха на Барабас, че нещо не е наред. Просто не можеше да разбере какво точно.

Трябваше да е презадоволен. Атлантът, наречен Мика, кървеше на пода пред него, полумъртъв, а вампирът още можеше да усети вкуса на кръвта му в устата си. Райзън още не се беше върнал в съзнание, след като Дракос заби главата му в стената.

И все пак, миниатюрно дразнещо зрънце на съмнение се прокрадна в него. Взря се в Дракос, който го погледна непреклонно. Генералът беше изгубил полезността си. Нито една бойна стратегия, без значение колко брилянтна е тя, не си струваше постоянните съмнения.

Особено когато ставаше дума за някого, който дори беше от неговото кърваво потомство. Щом се сети за тях, реши да се обърне мислено към вампирите. Подкрепата им щеше да свърши много полезна работа.

Не получи никакъв отговор.

В ума му не бе останало нищо друго, освен празно пространство там, където трябваше да се намира отрядът му. Извърна светкавично глава, за да погледне Дракос.

Който стоеше близо до вратата на стаята и се усмихваше.

— Царуването ти приключи, проклетнико — каза Дракос. — Приготви се да се запознаеш с бъдещето.

Преди Барабас да успее да издаде и звук, Дракос дръпна силно и отвори вратата, група воини преминаха през нея. Този, който беше най-отпред, имаше коса и очи, черни като най-затънтените кътчета на ада, а неумолимостта бе изписана на лицето му.

— Аз съм Конлан от Атлантида, Барабас — извика воинът. — Приготви се за своята смърт!

Не, не беше обикновен воин. Не и с този величествен вид на командир.

Това трябваше да е принцът. Барабас изсъска и призова Анубиса с всяка частица на тялото си.

Ела при мен, моя богиньо. Твоите атланти са тук, за да си върнат Тризъбеца, който откраднах за теб. Моля за помощта ти.

След това той изпрати друга мислена команда и всеки един вампир от кървавото му потомство, задрямал в ковчега си в стаята под него, се изправи и се впусна да му помага.