Вземам малко парче месо и го загризвам. От мириса на мазнина ми се обръща стомахът. Сега те говорят, пред мен, сякаш съм глуха, за плодовитостта ми и за възможността, ако кралицата бъде прогонена от Англия или бебето ѝ умре, моят син да бъде един от вероятните наследници на краля.

– Мислиш, че кралицата ще допусне това да се случи? Мислиш, че Маргарет Анжуйска няма да се бие за Англия? Тя познава дълга си твърде добре – казва Едмънд със смях. – Има дори такива, които казват, че била твърде решителна, за да допусне да ѝ попречи един спящ съпруг. Казват, че забременяла без участието на краля. Някои твърдят, че предпочела да накара един коняр да я обладае, отколкото да остави кралската люлка празна, докато съпругът ѝ е потънал в сън.

Вдигам ръце към пламналите си бузи. Това е непоносимо, но никой не забелязва смущението ми.

– Нито дума повече – заявява Джаспър. – Тя е велика господарка, и аз се боя за нея и детето ѝ. Ти си осигури наследник, и не ми повтаряй клюки. Увереността на Йорк с неговия рояк от четири момчета нараства всеки ден. Трябва да им покажем, че е налице истински наследник на Ланкастър, който чака да заеме мястото си; трябва да потушим амбициите им. Фамилиите Стафорд и Холанд вече имат наследници. Къде е момчето на Тюдор и Боуфорт?

Едмънд се изсмива кратко и посяга за още вино:

– Опитвам се всяка нощ – казва той. – Повярвай ми, не пестя усилия в изпълнението на дълга си. Самата тя може и да е още почти дете, на което актът не се нрави, но аз правя каквото трябва.

За пръв път Джаспър хвърля поглед към мен, сякаш се пита как приемам това отблъскващо описание на брачния живот. Срещам погледа му безизразно, със стиснати зъби. Не искам съчувствието му. Това е моето мъченичество. Бракът с неговия брат в този селяшки замък в ужасния Уелс е моето мъченичество: аз го поднасям като жертва, и зная, че Господ ще ме възнагради.

*

Едмънд казва на брат си самата истина. През всяка нощ от съвместния ни живот той идва в стаята ми, с леко нестабилна походка от изпитото на вечеря вино, което излива в гърлото си като някой пияница. Всяка нощ ляга в леглото до мен, започва да мачка плата на нощницата ми, сякаш това не е най-фина валансиенска дантела, зашита с бодовете, които съм правила като малко момиче, и я отмята настрани, за да може да прониква със силни тласъци в мен. Всяка нощ стискам зъби и не изричам нито думичка на протест, не издавам дори едва чут стон от болка, докато той ме обладава грубо; и всяка нощ, мигове по-късно, той става от леглото ми, навлича нощницата си и си отива без нито една благодарствена или прощална дума. Не казвам нищо, нито дума, от началото до края, и той също. Ако беше редно една жена да мрази съпруга си, щях да го мразя като насилник. Но омразата ще направи бебето недъгаво, затова внимавам да не го мразя, дори тайно. Вместо това се измъквам от леглото в минутата щом той си отиде, и коленича на пода, все още долавяйки миризмата на гранясало от потта му, все още чувствайки изгарящата болка между краката си, и се моля на Богородица, която е имала късмета всичко това да ѝ бъде спестено от благото навестяване от безтелесния Свети Дух. Моля ѝ се да прости на Едмънд Тюдор, че измъчва така мен, нейното чадо, ползващо се с особеното благоволение на Бог. Аз, която съм без грях, и със сигурност – лишена от похот. Месеци след женитбата си съм толкова далече от желанието, колкото бях като малко момиче; и ми се струва, че нищо не може така сигурно да излекува една жена от похотта, както женитбата. Сега разбирам какво е имал предвид светецът, когато е казал, че е по-добре да се женят, отколкото да се разпалват.[2] Според моя опит, ако се ожениш, със сигурност няма да се разпалиш.

Лятото на 1456

Измина една дълга година, изпълнена със самота, отвращение и болка, а сега имам да нося и друго бреме. Старата бавачка на Едмънд е обзета от такова нетърпение за появата на ново момче от рода на Тюдорите, че идва при мен всеки месец да пита дали кървя, сякаш съм любима кобила, която чака жребче. Копнее да кажа "не", защото тогава може да почне да брои на възлестите си стари пръсти и да види, че скъпото ѝ момче е изпълнило дълга си. В продължение на месеци я разочаровам и виждам как сбръчканото ѝ старо лице посърва, но в края на юни съм в състояние да ѝ кажа, че кървенето ми не се е появило, а тя пада на колене в личните ми покои и благодари на Господ и на Дева Мария, че династията Тюдор ще има наследник и че Англия е запазена за рода Ланкастър.

Отначало си мисля, че е глупачка, но след като изтичва да съобщи на съпруга ми Едмънд и на брат му Джаспър, те и двамата идват при мен като развълнувани близнаци, крещейки благопожеланията си, и ме питат дали ще желая нещо специално за ядене и дали трябва да повикат майка ми, дали бих искала да се поразходя внимателно във вътрешния двор или да си почина, и тогава разбирам, че за тях това зачеване е наистина една първа стъпка към величието и би могло да е спасението на нашия род.

Тази нощ, докато коленича за молитва, най-сетне отново имам видение. Имам толкова ясно видение, сякаш е част от обичайния ми живот в будно състояние, но слънцето е ярко като във Франция, не по уелски сиво. Този път не виждам как Жана отива на ешафода, то е чудодейно видение за Жана, когато е била призвана за величие. Намирам се с нея в полята недалеч от дома ѝ: усещам мекотата на тревата под краката си, и съм заслепена от яркостта на небето. Чувам камбаните, които бият за Ангелската молитва, те отекват в главата ми като гласове. Чувам божественото песнопение, а после виждам блещукащата светлина. Свеждам глава към скъпата покривка на леглото си, а ослепителната светлина все така изгаря вътрешността на клепачите ми. Изпълнена съм с убеждение, че виждам нейното призоваване, и че самата аз съм призована. Бог е искал Жана да му служи, а сега иска мен. Моят час дойде и моята героиня, Жана, ми показа пътя. Треперя от желание за святост, и изгарящото усещане зад клепачите ми се разнася из цялото ми тяло и гори – сигурна съм – в утробата ми, където бебето израства към светлината на живота и се формира духът му.

Не зная колко време се моля на колене. Никой не ме прекъсва, и аз имам чувството, че съм била сред свещената светлина цяла година, когато най-сетне отварям очи в почуда, и примигвам към танцуващите пламъчета на свещите. Бавно се изправям на крака, като се придържам за колоната на леглото, с колене, отмалели от усещането ми за божественото. Сядам отстрани на леглото си, удивена и озадачена от естеството на призванието си. Жана е била призвана да спаси Франция от война и да постави истинския крал на Франция на трона. Трябва да има причина за това, че видях себе си в родните ѝ полета, че през целия си живот съм сънувала нейния живот. Нашите животи трябва да се развиват еднакво. Нейната история сигурно ми говори. Сигурно аз също съм призвана да спася страната си, както тя е била призвана да избави своята. Призвана съм да спася Англия от опасност, от несигурност, от война дори, и да поставя истинския крал на Англия на трона му. Когато крал Хенри умре, дори ако синът му оцелее, знам, че именно бебето, което сега расте в моята утроба, ще стане наследник. Знам го. Това бебе трябва да е син – това ми казва моето видение. Моят син ще наследи трона на Англия. Управлението на моя син ще сложи край на ужаса от войната с Франция. Моят син ще превърне в мир размириците в страната ни. Аз ще го доведа на бял свят, ще го поставя на престола и ще го направлявам по Божиите пътища, на които ще го науча. Това е съдбата ми: да поставя сина си на трона на Англия, и онези, които се присмиваха на виденията ми и се съмняваха в призванието ми, ще ме наричат Нейна Светлост, майката на краля. Ще се подписвам "Маргарет Регина": кралица Маргарет.

Допирам ръка до корема си, който още е плосък като на дете. "Крал" – изричам тихо. "Ти ще бъдеш крал на Англия", и знам, че бебето ме чува и знае, че неговата съдба и тази на цяла Англия ми е дадена от Бог, и е поверена на мен да я опазя.

Съзнанието, че бебето в утробата ми ще бъде крал и че всички ще ми се кланят, ме поддържа през първите месеци, макар да ми прилошава всяка сутрин и да съм смазана от умора. Горещо е, а Едмънд трябва да препуска из полята, където мъжете събират сено, за да преследва враговете ни. Уилям Хърбърт, ожесточен привърженик на Йорк, намисля да завладее Уелс, докато кралят спи и няма кой да му потърси сметка. Повежда войниците си през нашите земи и събира данъци от нас под претекста, че управлява Уелс в името на регентите от рода Йорк. Всъщност е вярно, че е назначен от добрия си приятел граф Уорик да управлява Уелс, но дълго преди това ние, Тюдорите, сме били поставени тук от самия крал, и тук оставаме, изпълнявайки дълга си, независимо дали нашият крал е буден или не. И Хърбърт, и ние, Тюдорите, смятаме себе си за единствените законни владетели на Уелс, законно посочени: но разликата е, че ние сме прави, а той греши. И в това, че Бог се усмихва на мен, разбира се.

Едмънд и Джаспър постоянно кипят от едва сдържана ярост поради нашествията на Хърбърт и привържениците на Йорк: пишат на баща си Оуен, който на свой ред е потеглил с войниците си, опустошавайки земите на Йорк и подготвя общ поход със синовете си. Така е, както предрече майка ми. Кралят е от фамилията Ланкастър, но е дълбоко заспал. Регентът е от фамилията Йорк, но е дори прекалено буден. Джаспър отсъства през повечето време, унило надвесен над спящия крал като нещастна кокошка над полог с развалени яйца. Казва, че кралицата почти е изоставила съпруга си в Лондон, търсейки по-голяма безопасност за себе си в оградения със стени град Ковънтри, който може да удържи срещу армия, и смята, че ще трябва да управлява Англия оттам, за да избегне предателството на Лондон. Той казва, че лондонските търговци и половината от южните графства са изцяло за Йорк, защото се надяват на мирни времена, за да печелят пари, и изобщо не ги е грижа за истинския крал и за волята Божия.

Междувременно всички лордове подготвят хората си и избират на чия страна да застанат, а Джаспър и Едмънд изчакват само до края на прибирането на сеното, а после събират мъжете с техните сърпове и брадви и потеглят да намерят Уилям Хърбърт и да го научат кой владее Уелс. Слизам до портата на замъка да им помахам за сбогом и да им пожелая късмет. Джаспър ме уверява, че ще нанесат поражение на Хърбърт, преди да са изтекли и два дни, и ще завземат от него замъка Кармартън, и че мога да ги очаквам у дома навреме за жътвата: но двата дни идват и отминават, а вести от тях няма.

Би трябвало да си почивам всеки следобед, майка ми нарежда на гувернантката ми отново да започне да се интересува от здравето ми, сега, когато нося дете, което може да бъде наследник на краля. Гувернантката седи с мен в затъмнените стаи, за да е сигурна, че не чета на светлината на тайно отмъкната свещ и че не коленича, за да се моля. Трябва да лежа в леглото си и да мисля за весели неща, за да бъде бебето силно и с бодър дух. Знаейки, че създавам следващия крал, аз ѝ се подчинявам и се опитвам да мисля за силни коне и красиви дрехи, за магията на турнирите и на кралския двор, и за кралицата в рубиненочервената ѝ рокля. Но един ден пред вратата ми настъпва суматоха, аз сядам в леглото и хвърлям поглед към гувернантката си, която далеч не се е отдала на задължението да бди над мен като над съсъда, в който зрее следващият крал, а спи дълбоко в стола си. Ставам, отивам със ситни крачки до вратата си и я отварям сама, а там стои нашата прислужница Гуинет, с пребледняло лице и писмо в ръка.

– Не можем да го прочетем – казва тя. – Това е писмо за някого. Никоя от нас не може да чете.

– Гувернантката ми спи – казвам. – Дайте го на мен.

Тя глупашки ми го подава, макар че е адресирано до гувернантката ми и е отбелязано, че е само за нейните очи. Разчупвам печата на Джаспър Тюдор и отварям писмото. Писал е от замъка Пемброук.

Едмънд е ранен и заловен от Уилям Хърбърт. Държат го в плен в Кармартън. Подгответе се възможно най-добре за нападение там, докато аз отида да го спася. Не пускайте непознати: върлува чума.

Гуинет ме поглежда.

– Какво пише? – пита тя.

– Нищо – казвам. Лъжата идва на устните ми толкова бързо, че сигурно сам Бог я е поставил там, за да ми помогне, и следователно изобщо не се брои за лъжа. – Пише, че са отседнали за няколко дни в замъка Пемброук. Ще се върне по-късно.

Затварям вратата в лицето ѝ, връщам се в леглото и лягам. Слагам ръка върху издутия си корем, който е наедрял и сега извивката му се усеща под роклята ми. "Ще им съобщя вестта по-късно, довечера" – помислям си. Но първо трябва да реша какво да кажа и какво да направя.

Помислям си, както винаги: Какво би направила Жана д'Арк, ако беше на мое място? Най-важното би било да се уверя, че бъдещият крал е в безопасност. Едмънд и Джаспър могат да се грижат за себе си. За мен няма нищо по-важно от това да се погрижа синът ми да е в безопасност зад стени, които могат да бъдат отбранявани, така че когато Черния Хърбърт дойде да отмъкне земите на Тюдор, поне да можем да опазим бебето ми в безопасност.