— Бени не е глупав!

Хана изглеждаше ужасена и Моли съжали, че не си бе премълчала.

— Разбира се, че не е. Той е най-умният язовец в Гората на славея. — Тя разроши косата на племенницата си. — Нека да си изпием чая, а после ще изведем Ру на разходка край езерото.

До късно вечерта не й остана време да прегледа пощата си. Такава възможност й се удаде чак след като Хана заспа, с овехтялото книжле „Желанието на Дженифър“ на Юнис Янг Смит в ръцете си. Моли защипа с кламер сметката си за телефона, след което машинално отвори един голям канцеларски плик. Но се намръщи още при първия си поглед върху листа. Не искаше да я занимават с подобни глупости.

Нормални деца за нормална Америка

„Хомосексуална опасност застрашава вашите деца! Най-невинни граждани се тласкат към перверзни грехове от непристойни книги и безотговорни телевизионни предавания, прославящи сексуалните отклонения и липсата на всякакви морални принципи…“

„Нормални деца за нормална Америка“ или съкратено НДНА беше организация в Чикаго, чиито членове често се появяваха по шоутата на местните телевизионни канали с безумен блясък в очите, давайки воля на параноята си. „Защо не използват енергията си за нещо по-полезно, като например да предпазват децата от боравене с оръжие“, помисли си Моли, като захвърли писмото в кошчето за смет.



На другия ден, късно следобед, Моли отпусна ръка от волана, за да прокара пръсти през гъстата козина на Ру. По-рано бе върнала Хана в дома на родителите й, след което продължи към вилата на семейство Кейлбоу в окръг Дор, щата Уисконсин. Знаеше, че ще пристигне там късно, но шосетата не бяха претоварени, така че нямаше нищо против да шофира през нощта.

Съвсем импулсивно реши да потегли на север. Вчерашният разговор с Фийби й разкри нещо, което Моли с всички сили отричаше дори пред самата себе си. Сестра й имаше право. Неслучайно беше боядисала косата си в яркочервено. Това беше симптом за някакъв по-сериозен проблем. Предишната й неудовлетвореност отново се бе завърнала.

Е, сега нямаше желание да задейства противопожарна аларма, а и вече нямаше пари за раздаване. Но това не означаваше, че подсъзнанието й няма да й изиграе някоя лоша шега. Измъчваше я смътно усещане, че се връща в същия капан, от който смяташе, че завинаги се е измъкнала.

Припомни си какво й бе казал психотерапевтът в университета:

— В детството си вие сте вярвали, че можете да заслужите любовта на баща си с примерно поведение. Въобразявали сте си, че ако сте отличничка в училището, ако спазвате всичките писани и неписани правила, той ще ви дари с това, от което се нуждае всяко дете: похвали и ласки. Но баща ви се е оказал неспособен за такава любов. Затова понякога нещо във вас се е пречупвало и вие сте вършили най-лошите постъпки, които са ви хрумвали. Бунтът ви е бил напълно естествен и здравословен. Това ви е помагало да не загубите разсъдъка си.

— Но не обяснява това, което направих в гимназията — възрази тя. — Бърт вече бе починал, а аз живеех с Фийби и Дан. И двамата ме обичаха. Ами откраднатият калкулатор?

— Може би сте искали да проверите любовта им?

Прониза я някаква странна тръпка.

— Какво искате да кажете?

— Единственият начин да се убедите в безусловната любов на близките си е да извършите нещо ужасно, за да проверите дали те няма да спрат да ви обичат.

Не, те не спряха да я обичат. През цялото време.

Тогава защо се бе пробудил старият проблем, за да я преследва и измъчва? Вече не искаше никакви неприятности в живота си. Готова беше цял живот да си пише книгите, да се разхожда с Ру, да играе с племенниците си. Но защо се чувстваше така неспокойна от седмици насам? Достатъчно бе да хвърли един поглед в огледалото върху червената си коса, която наистина бе отвратителна, за да се убеди, че беше на ръба на душевен срив.

Така че беше по-добре да избяга от това дяволско изкушение някъде по-далеч, в окръг Дор, за една или две седмици. В края на краищата кой можеше да я безпокои там?



В същото време Кевин Тъкър спеше и сънуваше как топката се търкаля по игрището, куотърбекът закъсня с пробива и в този момент го събуди някакъв подозрителен шум. Той се обърна по гръб, простена и се опита да си спомни къде се намира, но бутилката шотландско уиски, която бе пресушил, преди да заспи, бе замъглила паметта му. Обикновено предпочиташе нещо друго, което да повиши нивото на адреналина му, но снощи алкохолът му се стори добър вариант.

Отново чу подозрителния звук, като дращене по вратата, и тогава си припомни всичко. Намираше се в окръг Дор, щата Уисконсин. „Старс“ нямаха мач тази седмица и Дан му беше наложил глоба от десет хиляди долара. На всичко отгоре проклетникът му бе заповядал да се усамоти на вилата им и да остане там, докато не му уври главата.

Дяволите да го вземат, с главата му всичко беше наред! Но определено имаше някакъв проблем със супермодерната алармена система на Дан Кейлбоу — някой се опитваше да се промъкне вътре, а тя упорито отказваше да се задейства.

2

„Какво от това, че той е най-готиното гадже в училище? Важното е как се държи с теб.“

„Как да се справим със секси мъжкар?“, Моли Съмървил за списание „Ник“

Кевин внезапно си спомни, че беше прекалено зает с бутилката уиски и бе забравил да включи алармата. Какво пък, всяко зло за добро. Можеше да се позабавлява. Къщата беше тъмна и студена. Спусна босите си крака от дивана и се блъсна в масичката за кафе. Изруга, разтри пищяла си и се отправи към вратата. Как може толкова да го е закъсал, че една схватка с крадец да се окаже най-интересното събитие на седмицата? Оставаше му само да се надява, че този кучи син не е въоръжен.

Заобиколи ловко някаква голяма купчина. Вероятно беше кресло. После настъпи нещо дребно, но много остро, може би част от конструктора „Лего“, който бе разпилян наоколо. Къщата беше голяма и луксозно обзаведена, скътана дълбоко сред горите на Уисконсин, с дървета от трите страни, а отзад се виждаха ледените води на езерото Мичиган.

По дяволите, наистина беше пълен мрак. Запъти се по посока на скърцащия звук и точно когато стигна до източника, чу изщракването на ключалката. Вратата започна да се отваря.

Усети любимия прилив на адреналин в кръвта, разтвори широко вратата и сграбчи нападателя, промъкващ се от другата страна.

Неканеният гост му се стори лек като перце и тутакси полетя към пода.

За нещастие, го придружаваше куче. Огромен пес.

Космите по врата на Кевин настръхнаха, като чу ниското, заплашително, смразяващо кръвта ръмжене на звяр, готов за нападение. Докато се подготви за отбрана, животното впи острите си зъби в глезена му.

Но благодарение на рефлексите си, направили го легенда във футбола, той се метна към ключа за осветлението. Ярка светлина обля преддверието и Кевин осъзна две неща.

Не беше нападнат от ротвайлер. А паническите звуци не идваха от мъж.

— Ау, мамка му…

Върху теракотения под лежеше дребна, пищяща жена с яркочервена коса. А кучето, забило зъби в пищяла и любимите му джинси, беше дребен, сив…

Не му се искаше дори да произнесе думата.

Вещите на жената се бяха разпилели по пода, когато я бе сграбчил. Докато се мъчеше да се отърси от гадното псе, той забеляза много книги, пособия за рисуване, две кутии с бисквити и чехли с формата на розови зайци.

Най-после се отърва от лаещия пудел. Жената се изправи на крака и зае бойна поза. Кевин понечи да отвори уста, за да й обясни, но кракът й излетя нагоре и го удари зад коляното. В следващия миг лежеше проснат на пода.

— По дяволите… На „Джайънтс“6 им трябваха три четвъртини, за да ме докопат! — изруга той.

Тя бе облечена с палто, когато падна на пода, но единственото, което делеше него самия от студените теракотени плочи, беше тънкият джинсов плат. Кевин се намръщи и се претърколи по гръб. Звярът мигом скочи на гърдите му, сумтеше тежко в лицето му и го гъделичкаше по носа с крайчетата на синята кърпа, вързана около врата му.

— Опита се да ме убиеш! — кресна жената възмутено, а главата й изглеждаше като обхваната от пламъци.

— Не беше нарочно — заоправдава се Кевин. Знаеше, че я бе срещал преди, но не можеше да каже къде, дори и от това да зависеше животът му. — Може ли да си приберете „питбула“?

Страхът в очите на непознатата отстъпи пред яростта и тя оголи зъби също като пудела си.

— Ела тук, Ру.

Кучето се озъби и слезе от гърдите на Кевин. И тогава той си спомни. О, мамка му…

— Вие сте, хм… сестрата на Фийби. Добре ли сте, госпожице… — напрегна се, за да си спомни името й, — госпожице Съмървил? — Тъй като лежеше, проснат на пода, с ударено бедро и зверски нахапан глезен, въпросът му се струваше свръхлюбезен.

— Втори път за два дни! — изсъска свирепо тя.

— Не си спомням да…

— Втори път! Да не си изкуфял, че не помниш, тъп борсук такъв? Това ли ти е проблемът? Или си просто идиот!

— Колкото до това, аз… я чакай, „борсук“ ли ме нарече?

Тя примигна.

— Баламурник. Нарекох те баламурник.

— Тогава всичко е наред. — За съжаление, нескопосаният му опит да се пошегува не успя да я развесели.

Питбулът се оттегли до господарката си. Кевин се надигна от студените плочки и заразтрива глезена си, докато се опитваше да си припомни какво знаеше за сестрата на собственичката на отбора. Сети се само, че беше многознайка, от ония, интелектуалките. Беше я виждал няколко пъти в централата на „Старс“, забила нос в някоя книга, но косата й определено не беше с такъв цвят.

Трудно бе да се повярва, че е роднина на Фийби, защото много трудно можеше да бъде наречена красавица. Не че беше грозна. По-скоро бе съвсем обикновена. Вместо съблазнителните форми на Фийби, сестра й беше плоска навсякъде — никакви гърди, никакви стройни бедра. За разлика от устата на Фийби, създадена сякаш да нашепва мръсни думи в полумрака на спалнята, устните на сестра й сигурно можеха само да шъткат на хората, осмелили се да повишат глас в библиотеката.

Кевин нямаше нужда да види разпилените книги, за да реши, че тя беше от онези жени, които не понасяше — прекалено умни и сериозни. Навярно никой не можеше да я застави да млъкне, което беше още един голям минус за нея. Но справедливостта изискваше да признае, че по-малката сестра имаше страхотни очи. Бяха наистина възхитителни, с необичаен цвят, нещо средно между сиви и сини, леко скосени, което им придаваше много секси вид. Също толкова привлекателни бяха и веждите й, които почти се съединяваха, защото го гледаше с ожесточение. Дяволите да я вземат! Сестрата на Фийби! А той най-наивно си мислеше, че поне тази седмица повече не може да му се случи нищо по-лошо.

— Добре ли сте? — поинтересува се той отново.

Поразителните сиво-сини ириси придобиха цвета на лятното небе в Илинойс малко преди да се разрази гръмотевична буря. Май че успя да настрои срещу себе си всички представители на фамилията, управляваща отбора, освен може би децата. Явно притежаваше рядка дарба.

За да замаже гафа си, реши да пусне в ход най-силното оръжие на своя чар — неотразимата си усмивка.

— Не исках да ви изплаша. Просто помислих, че е някой крадец.

— Какво правиш тук?

Още преди да му се развика, той разбра, че този път прословутият му чар нямаше успех.

Кевин не отмести погледа си от краката й, все още заели бойна поза в стил кунгфу.

— Дан предложи да остана тук за няколко дни, за да обмисля нещата. — Млъкна, сетне додаде мрачно: — Не че имам нужда от това.

Жената рязко натисна ключа за осветлението и два реда лампи осветиха отдалечените ъгли на помещението.

Стените на къщата бяха от греди, но по нищо друго не приличаше на дървените хижи на първите заселници. Имаше шест спални и тавани, извисяващи се на два етажа до напречните покривни греди. Големите прозорци създаваха впечатлението, че дървенията е част от интериора. В огромната камина от неодялани камъни, заемаща почти цялата стена в дъното, можеше да се опече цял бивол. Всички мебели бяха масивни, много меки и удобни, пригодени да издържат ожесточените набези на едно многочислено и шумно семейство. Широка вита стълба водеше към втория етаж и мансардата.