Той скочи толкова рязко, че хартиите и подаръците се разхвърчаха на всички страни, и хукна към ескалатора. Като стъпи на него, се обърна и изрева:

— Как се казваш?

Почувствах се наистина глупаво, когато в отговор изкрещях „Десирееееееее“. На посетителите наоколо им изпопадаха ченетата в пазарските чанти от изненада.

— Кааааак? — чух от ескалатора, но след миг вече беше изчезнал.

— А ти сигурно се казваш Пепеляшка — промърморих аз, забила поглед в пастичката. — Пази си ботушите!

Атмосферата в стаята за персонала беше особена, когато се върнах от обедна почивка с три часа закъснение и без торта.

12

Излезе ми през носа. Нямам предвид подаръците, не! Но когато влетях в обора с час и половина закъснение, кравите ме посрещнаха със сърдито мучене. Бяха изяли всичката храна и се бяха пльоснали в изпражненията си и бяха толкова вироглави, че употребих няколко часа, за да успея да ги издоя. Чак след като бях измил всичко, се усетих, че в общия бидон съм изсипал и млякото от крава, която съвсем наскоро беше лекувана с пеницилин. Това означаваше само едно: трябваше да изхвърля продукцията от цял един ден и освен че щеше да ми струва хиляди крони — пари, които не можех да си позволя да загубя, щеше да ми се наложи да извозвам млякото с часове. Но пък си струваше. Определено.

Не съм правил такава грешка, откакто бях на петнайсет. Тогава майка работеше като домашна помощничка и след училище аз отговарях за следобедното доене. Веднъж ми предстоеше важно контролно по математика и тъй като исках да имам добра оценка, си блъсках главата над някаква теорема. Нещо, което един фермер не може да си позволи. Фермерите трябва да са точни като пилоти на изтребители във всеки един миг, повтаряше татко. В противен случай скоро ще се озоват под колелата на някой трактор или ще получат някой рог в кръста, или ще си порежат крака с резачката за дърва. Онзи път се наложи да излеем седемстотин литра мляко; татко пъхна главата си в кофата с дъждовна вода, но не каза почти нищо. Знам, че цял живот се беше обвинявал за това, че загубих пръстите си от триона, когато бях на четири.

А на добрата си оценка по математика не успях да се зарадвам. След като татко умря, напуснах училище и поех работата. Майка не искаше да става така и твърдеше, че по-скоро би се отказала от фермата, въпреки че тя се бе предавала по наследство в рода й. Взех решението си една лятна нощ, като я видях да стои под голямата офика на двора, с ръце около дървото и поглед, зареян в сенокосните ливади.

И се чувствах истински мъжкар, когато бившите ми съученици ми идваха на гости, а аз карах мощния трактор из двора, скачах от него, обут в подкованите си ботуши, и плюех тютюн. Нещата вървяха с помощта на дядо. Но откакто той умря, посетителите ми започнаха да намаляват. Явно им омръзна постоянно да съм навън и да върша някаква работа, като идват на гости, и да говоря само за кланичното тегло на животните и за цената на дървесината, когато все пак се появя. Разбирам ги.

Имам цял куп задачи. Трябва да наблюдавам внимателно кои крави са разгонени — не мога да си позволя да изпусна нито едно разгонване. Да измия браната, преди съвсем да се е задръстила. Да се обадя на ветеринарната лекарка. И на банката, утре. Изоставам със счетоводството. И почти нямам дърва.

Вътре е кучешки студ — не успях да запаля печката, преди да отида в обора. Ще мине поне един час и чак тогава ще мога да се изкъпя. Утре сутрин трябва да насека още дърва, преди да издоя кравите, за да взема душ след това. Защото после ще отида до града отново, за да я намеря. Уф, мамка му! Утре идват осеменителката на кравите и ветеринарната лекарка, а никога не знам кога точно да ги очаквам! По дяволите, по дяволите!

Не смогнах да си купя и храна. Херингата в отдавна отворената консерва със сигурност не става за ядене и е опасна за здравето — ако взема да се натровя и се спомина, тя дори няма да разбере. Понеже не знае как се казвам! Дали ще се чуди защо не съм я потърсил повече?

Но аз знам как се казва тя! Или поне подозирам. Вземам в ръка малко омекнал сухар, намазан с почти гранясало масло, и се залавям да търся Валин в телефонния указател.

Намирам девет резултата, ала нито едно женско име. Има Д. Валин на улица „Кофердистгатан“ — не разбрах как се казва, когато изкрещя името си, но ми прозвуча като нещо, което започва с „Д“. Само Смотанякът се обажда на непознат номер и пита дали може да говори с „някого с Д“.

В петък обаче ще отида до града, някъде по обяд.

О, не! Петък е денят за млечни проби и асистентът по контрола на млякото ще дойде. Мамка му! Мамка му! Мамка му!

На следващата сутрин се събуждам на дивана в хола с половин сухар в ръка и широка усмивка на лицето.

13

Ездачът е паднал от коня си,

тотемите са проядени от червеи,

а парният двигател трябва

да се създава отново и отново —

само изгревът не се променя…

Когато се прибрах, нетърпеливо изхлузих обувките си, скочих на дивана и махнах от стената една репродукция на Кете Колвиц14, която беше особено любима на Йорян. Представляваше рисунка с въглен на изморена, плачеща жена. На мястото й закачих плаката с влюбената двойка в раковината.

След това си свалих дрехите, сложих си обиците с Мики Маус и лилавите чорапогащи, сипах си една чаша студен гльог15 и си казах „Наздраве!“ сама. Това беше единственият алкохол, който ми се намираше вкъщи.

Прекарах цялата вечер в този тоалет, опитвах се да се науча да свиря „Да жънем, да жънем овеса“16 на хармоника и оставях мислите си да се реят без посока. Накрая отидох в банята и стоях дълго във ваната. Правех вълнички с червената топка и се галех със сапунчето във форма на пеперуда.

Имала съм и по-скучни рождени дни!

Точно когато се бях унесла, телефонът иззвъня. „Как е намерил телефонния ми номер?“ беше първото, което ми мина през ум. Но чух гласа на Мерта, обаждаше се от Копенхаген. Поздрави ме за рождения ден и се извини, че не е успяла да звънне по-рано. Оказа се, че с Роберт били арестувани, ала не разбрах по каква причина. Не можеше да ми обясни в подробности, защото все още беше в полицейския участък. Отговарях й разсеяно и накрая тя се усети.

— Случило се е — каза. Мерта веднага надушва всичко, освен когато е свързано с нея самата.

— Срещнах момчето от съседния гроб! — изкисках се аз.

Нетипично за нея, тя не отвърна нищо. След това някой изрева на датски и разговорът прекъсна.

Той не дойде в библиотеката в четвъртък. Изпуснах една кутия с читателски карти и изтрих важен документ от компютъра.

Не се появи и в петък. На обяд свалих обиците с Мики Маус. Лилиан ги погледна и се засмя и каза, че всъщност не са мой стил, ако питам нея. Аз също се засмях и отвърнах, че са ми подарък от едно от децата, които идват на часовете за четене на приказки.

До известна степен беше истина.

Около три следобед Улоф ми подаде телефонната слушалка.

— Някой иска да говори с „госпожица Валин“ — каза той. — Това трябва да си ти.

Стомахът ме сви, сякаш бях яла нещо развалено. Пръстите ми се плъзнаха по слушалката.

— Десире Валин на телефона.

— Десире? — попита. Произнесе го със силен диалект. Името ми прозвуча почти като „Дасирей“. Но без съмнение беше той. Познах гласа му.

— Казвам се Бени, Бени Сьодерстрьом. Реших да пробвам с името Валин. От надгробния камък.

— Да.

— Може ли да се видим утре? На входа на гробището, около един на обяд?

— Да — отговорих едносрично отново. Направо не можеше да вземе думата от мен.

Мълчание.

— Вече мога да свиря „Да жънем, да жънем овеса“ на хармоника — казах аз.

— Донеси хармониката и ме научи!

— Може ли да се свири на хармоника на гробищата?

— Обитателите едва ли ще се оплачат. А след това ще отидем да хапнем. Не съм ял нищо от два дни.

— Нито пък аз.

— Чудесно! — Той рязко затвори.

Улоф ме изучаваше с поглед. Трябва да е било странно да чуе подобен разговор. След това се усмихна тъжно и ме потупа по бузата. Животът го е научил на много неща. Може да разпознае една объркана тийнейджърка, дори и в тялото на зряла жена.

Преобърнах кутия с дискети и тупнах на пода, когато се наведох да ги събера. И не бях в състояние да спра да се смея.

14

Не намерих чисти чорапи, а помпата беше спряла и нямаше вода, така че когато влетях през входа на гробището с десет минути закъснение, знаех, че мириша на обор. Понякога, като отидеш до магазина в града, може да забравиш, че все още си облечен с гащеризона за обора, до момента, в който околните започнат да се отдръпват от теб, бърчейки нос. Вероятно си мислят, че имаш газове — в наши дни не са много хората, които могат да разпознаят нормалната миризма на обор.

Беше си сложила лилавите чорапогащи. Изобщо не се връзваха с палтото й.

— Мириша на обор, защото съм фермер — избълвах, преди дори да й кажа „здравей“. — Имам двайсет и четири млечни крави, плюс придружаващите ги. — Не бях успял да й разкажа за това миналия път.

— … и няколко овце — добавих глуповато. Погледнах я и се опитах да се изместя леко настрана. Исках да хвана посоката на вятъра.

Тя ме гледаше втренчено, без да каже нищо. След това лятната й усмивка бавно се разля по цялото й лице.

— Какво означава „придружаващите ги“? — попита.

Решихме проблема, като просто отидохме на басейн и по пътя аз й разказах, че това означава телетата. Взех под наем едни ужасни тъмносини плувки, купих си опаковка с шампоан и се измих старателно, после я срещнах пред самия басейн. Беше събрала правата си белезникаво руса коса на малко, мокро кокче. Едва я познах.

Банският й, естествено, беше бежов, а тялото й — слабо, почти мършаво. Ако не бяха малките й гърди с форма на сливи, би могла да попадне в категорията Мъже 14 — 16 години. И все пак тялото й бе по-скоро стегнато и жилаво, отколкото болезнено слабо. Движенията й бяха плавни и изразителни и аз като омагьосан следвах бледата й ръка, която рисуваше във въздуха картини на това, за което говореше.

Мислех си как винаги съм харесвал ярки цветове и сочни тела с месце — да има какво да се хване. И как щях да използвам само върха на показалеца си, ако някога докоснех малките й гърди.

Преди време гледах женско коли, което се опитвах да чифтосам с куче от същата порода с добро родословно дърво. Женското коли се катереше по стените и се мъчеше да избяга — просто отказваше да се чифтоса точно с това куче. След няколко месеца колито стоеше напълно неподвижно, докато една кръстоска между норвежко лосово куче и лабрадор се беше качила върху него.

За тези неща няма рецепта.

Направихме няколко дължини и покарахме велоергометър, после отидохме в кафенето и си поръчахме хрупкави сладкиши с бадемов пълнеж и захарна глазура. Говорехме през цялото време — най-вече тя.

По средата на едно изречение усетих как кракът й ме гали по прасеца и съвсем изпуснах нишката. Ехтящите детски крясъци от басейна се смесиха с пулсирането в ушите ми и ми се наложи да сложа хавлиената кърпа върху скута си. Палците на краката ни си играеха, а аз се мъчех да задържа погледа си върху лицето й. Виждах как устата й се отваря и затваря, но нямах ни най-малка представа за какво говори.

Внезапно тя хвана осакатената ми ръка и гризна леко гладките кокалчета без пръсти. Стоях напълно неподвижно.

— Сега отиваме у дома — каза.

Така и направихме. Отидохме в нейния бял и бежов апартамент.

Ще си спомням това, което последва, докато умра.

Тя отключи вратата, захвърли плажната чанта в един ъгъл, а палтото си в друг. След това се обърна към мен, свали светлосинята си тениска и наклони глава.